Градът е стиснал зъби, и смълчан
се взира в локвите по тротоара.
Мирише на препечен патладжан,
на мокър въглен, на вода, на гара.
Сивее всичко. Лепкава мъгла
безцелно и унило се разхожда.
И да пробие слънчева игла,
в ревера си мъглата я забожда.
Безвкусен въздухът, студен и гъст,
и безпричинна – хладната тревога.
Ох, слава богу, че денят е къс!
Но, за беда, такива има много.
Аз три месеца да дремна,
а пък после ще му мисля.
Я си представи: зелено,
облаци – изпрани, чисти,
и листа разлиства паркът,
и черешата – узряла….
Ей такава сутрин чакам.
До тогава бих поспала.
🙂
Януари е подъл. Той изхвърли елхата.
Той изяде дори на врабчето трохата.
И макар че празнува – просто празник до празник –
януари целува със целувки заразни.
Вае снежни пейзажи, а ме блъсва в леглото –
не любов да покаже, а съм болна защото.
И снежинките гледам как бинтоват квартала,
и съм жална и бледа, и съм лоша и бяла.
Други ходят на гости, аз сънувам кошмари.
Сечивата си остри върху мен януари.
Вее в празния джоб, проветрен до стотинка.
Стене белият дроб, изтерзан от настинка.
Охка черният – зъл махмурлук пак го стяга.
Всяка птица с акъл се спаси и избяга.
А пък аз – на студено. И съм права, когато
десет зими разменям за един месец лято!
Осъденият на самота
тайно се надява
да бъде помилван.
С малко помощ от Google Преводач 🙂
Те са забравили тяхното назначаване,
Но от височината на определени земята
Те се спускат върху раменете му,
И на сутринта отново, чакайки нещо.
Седиране и умора
Към павирания път,
Те останаха сред мъжете –
Touch помежду си срамежливо.
Стигна до жалко края раздяла
И светна на настроението.
И насилваха толкова тясно,
Тъй като двете линии в поемата.
Един ден, че е бърз, като призрак,
Те размаха опашката си в щастие …
Умората и седация
В съня, а не отворени обятия.
🙂
Може и така обаче: „Спокойствието и умората“
Мария
Каква съм станала нервозна!
През стаи три – в четвърта чак
стои часовникът, а нощем
ту чувам тик, ту чувам так
като изписано със думи,
с червено на оранжев фон,
И вместо сън – добър и румен,
вибрирам като телефон,
тревожа се, не ми е кротко,
сънят – далечен и мъглив,
не спя, дори да пия водка,
и не часовникът е крив.
Иван Груев
А кой е крив? Кажи бе, драга?
Че то така – в безличен стил
да се упрекват не приляга
ни фон, ни телефон, ни грил.
Така наистина е жалко –
неспала да осъмваш пак.
Навярно водката е малко,
затуй цапни един коняк.
Във ситуацията грозна
не мога друг съвет да дам,
но щом си толкова нервозна…
стани кюфте – да те изям.
🙂
Пърхащ речен камък.
Топла перушина.
Мека като лято.
Сива като зима.
Щура се смутено.
Като бебе гука.
Диша учестено
на града в юмрука.
Старостта ще ме осакати
с тежък ум и изхабено тяло.
Без посока тихо ще трепти
мисъл със избягало начало.
Старостта ми ще ме загрози,
ще ме омотае в прах и прежди.
И кръвта ми бавно ще пълзи,
за да топли минали надежди.
Като сух и овехтял вързоп
меко одеяло ще ме гушне.
Тъжно бебе на годинки сто –
кротко, мълчаливо и послушно.
Ще ме унизява старостта,
ще огъва крехките ми кости.
Спомени за хора и места
ще ми идват като живи гости.
Залезът със светлина от мед
в кехлибара си ще ме облее,
ако имам страшния късмет
просто да не спирам да живея.
Днес не ми е спокойно.
Днес не ми е добре.
Във сърцето – усойно
като зимно море.
И очите ми гледат
как ръцете ми шият.
И кафето е бледо,
но устата го пие.
Днес не ми е щастливо.
Днес съм нервна и зла.
И тревога забива
във сърцето игла.
Глухи, глупави мисли
във ума се търкалят.
И страхът се разлиства
и със клонка ме гали.
Аз страха ще обикна
като свое дете.
Да го гледам ще свикна
как цъфти, как расте.
Между другите чувства,
в тъмни, тежки бои –
как сърцето пропуска
удар, щом се бои.
Днес в ума ми е зима,
ден изплашен и сам.
Нека. Всичко да имам.
Нека. Всичко да знам.
Ела по-близо – да допрем обувките
със влажни носове да се подушат.
Ела да си опитаме целувките.
Дали ще е удобно да се сгуша
до рамото ти? Слушай. Капят капки
от покривите. Всичко се разтапя.
И аз така. Устата ти е сладка,
а пък студът по пръстите ме хапе.
Ела да се допрем. Така приличаме
на две врабчета във пейзажа зимен.
Любов ли ще е? Да не го наричаме
с такова тежко и голямо име.
Снегът от някой покрив ще се срути,
докато обитаваме момента,
и ще отлитне чувството нечуто –
перце от дим над чаша чай от мента.
Сънят е сладък като круша
и топъл като час под душа,
денят се мие и изплаква,
насън се смее и разплаква,
денят отдъхва си, готов
да се събуди като нов.
🙂
Ябълка на тротоара.
Кожата й е златиста.
Тя е гладка и с лунички,
смее се от прахоляка.
Под езика си усещаш
тръпка от вкуса на сока.
Ала вече си отминал,
а и хората ви гледат…
*
Днес ще се опитам да ушия една ябълка, и сега се надъхвам 🙂
Хайде, помогни ми, моля те.
Стига си ми се опъвало.
По коляното ти виждам
колко пъти си се спъвало.
Колко свят си пропътувало,
търсило си ми адреса.
От умора си тъгувало.
Чудило си се къде са
тия, дето те очакват.
По поляните си спало.
Днес дойде при мен – заякнало,
весело и подивяло.
Искаш вън! И ми се мръщиш,
до прозореца въздишаш.
Чакай, остани си вкъщи,
колкото да те напиша.
Римите ти ми се галят
и подскачат от вълнение,
мое хубаво, засмяно
бъдещо стихотворение.
🙂
В сряда падна се неделята.
Свърши се и таз задачка.
Все едно са ти отнели
най-любимата играчка.
И назад облегнат в стола,
гледаш – ето го, добро е.
Но съгласно протокола,
вече не е само твое.
И почивката е сладка,
а отвътре нещо дращи.
Беше хубаво, но кратко.
Нова работа подхващай!
Колко е хубаво времето вкъщи!
Беля си ябълка. Книжка разгръщам.
Тихичка музика кротко бълбука.
Слънце ли?! Аз пък не мърдам от тука!
Мария Донева 