.

Утро, много си добро!
Утро, много си красиво!
Дъжд проливен, из ведро,
плисва върху всичко живо,

и дъгите му блестят,
и със светли капки гали
роклята ми на цветя,
цопащите ми сандали.

Мокър и разцъфнал ден
със окъпано начало,
с тъмен кичур, залепен
върху челото ти бяло.

Посивялата трева
във зелено боядисал.
Мокри сме и затова
да се бърза няма смисъл.

Нямам страх и нямам мрак.
Мокрите ти длани сричам.
Утро, заедно сме пак!
Утро, много те обичам!

‘

Quanto ti amo, ancora
giorno di giugno, luminoso e bello!
Manciata di ciliegie brillanti
mi hai portato in regalo.

Fragole, tigli e rose.
Pioggia per un bagno pronto.
Mondo, felice e forte
come un matrimonio d’amore.

*

Това е стихотворението за юнския ден, преведено на италиански език от Лили Радоева – Дестради.
Ихаааа!!!
Когато отида на опера, после поне два-три дни си мечтая да проговоря на италиански. Че това стихотворение е половин сбъдната мечта!

Тя може да направи
безброй еднакви мравки.
Безброй мъгли лилави
и сини незабравки.

Тя не познава скука.
Грижовна е към всички.
Планински връх ей тука,
там – борови иглички.

Едно и също нещо
по милион години.
Така тя става веща
в градини и в пустини.

В стихии и фурии,
и в приливи, и в суша.
Добре, кои сме ние,
че да не я послушаме?

По двайсет нокти нежни
за всяко малко бебе.
Безброй прашинки снежни.
Безброй целувки с тебе.

Да ме обагри светлината
и аз да се променям с нея.
Да духне очарован вятър
и да си спомня, че живея.

И въздухът да ме погали.
И на дъжда да се учудя.
И залезът да ме запали.
И без да спя, да се събудя.

От макове и слънце лятно
блести оранжева реката.
Гласът на жаба проехтява
и цопва в свежата река.
Защо е толкова приятно
когато ми държиш ръката?
И как ръката ми познава,
че е във твоята ръка?

Мълчим и си вървим полека.
Дъждът е мил, ще ни изчака.
Поспираме на всяка крачка
като замаяни пчели.
От влагата пръстта е мека.
Смокините са пълни с мляко.
Тъга внезапно ме ужили,
ала почти не ме боли.

За да опазиш любовта си
от хищни скитащи любови,
да я затрупаш със украси,
в градината да я заровиш,

да й измислиш тайно име,
в измислен дом да я заключиш,
да я приспи сънят ти зимен,
да се превърнеш в нейно куче.

И да стоиш. Да остаряваш.
И нежността да се смълчава.
Изопнат като пред опасност,
която все не се задава.

Лятото на тежки капки
зрее в твърдите смокини.
Слънцето е златна шапка
на жена с къдрици сини.

Мърка въздухът безшумно
над трептящата й пазва.
Вятърът е нежна дума,
но не зная кой я казва.

Виж я само каква е!
Как очите ти грабва!
Някой да я извае –
цял живот ще му трябва.

А пък тя разцъфтяла
между вчера и снощи.
Съвършена е цялата,
а раздипля се още.

И разгръща ухания.
И полюшва плисета.
И събужда желания
във мъже и момчета.

Всичко в нея е сладко,
и въздишка, и поза.
Тя е кротка и кратка.
Тя е твоята роза.

Мария

Я го гледай как мяука
и си търси правата,
жива топчица малка
със уши над тревата.

Цяло пух и тревога,
като сиво глухарче.
Да те взема не мога,
мило малко другарче.

Дребен кресльо със лапи,
разпищян възмутено
и готов да ухапе.
Няма място при мене.

Аз съм толкова важна.
Аз по цял ден работя.
Тъй че ще ти откажа,
смешно пухкаво коте.

Храбро сбръчило чело,
някак си ще изтикаш.
Порасни. Бъди смело!
И не спирай да викаш!

ТТ

Котараче пършиво
със невчесани лапки,
в цвят опушено сиво
и на белички капки.

Изтъкан от достойнство,
същи мъничък тигър,
уж е сам, а е войнство
и ядосано мига.

И с опашката нервно,
отривисто потрепва.
Само нещо да мерне
и във скок се отлепва.

И минава край мене
с бавна, горда походка.
Славно котешко време
на храна и разходка!

Уж не търси милувки,
уж не чака на грижи,
а приема целувки
и блажено примижва.

Топло мърка, не бяга
щом до него си ти,
и на лапките ляга,
и започва да спи.

Светлината се промъква
с огромни котешки лапи.
Острите й нокти
отпарят ивици от съня.
В сивия сумрак
лицето ти изглежда далечно.
После изгрява слънце.
Тигрите на светлината
полягат върху нас.
Лицето ми върху твоето.

Сърцето ми вирее
добре във безнадеждност.
То от студа умее
да кондензира нежност.

От страх да се захлопне,
от смях да се разгърне.
И да избяга с тропот,
и скоро да се върне.

Сърцето ми отдавна
тупти на ти с тъгата.
Безшумно и безславно,
в една безкрайна дата –

на пътя между вчера,
което още гасне,
и утре – ненамерено,
но важно и прекрасно.

Надежди го окъпват,
примамват, обещават..
Сърцето не пристъпва.
Мълчи и устоява.

Ям череши и плюя костилките
с неотменното право на жител
и поклонник на късния май.
Във зелено покарал навсякъде,
тротоарът се пука и диша.
Разсъблечени, само по пролет,
по ръце, по крака и по радост,
се разхождат момичета, щъркели,
шадравани, небета и къщи.
Аз си махам предишните думи
и езикът ми, гол при черешите,
с цяло тяло вкуса им прегръща.

Не те искам такава,
облечена цялата.
Нека аз съм ти дрехата
и пак аз – огледалото.

Нека аз съм леглото ти,
нека аз съм ти книгата,
да съм кърпа, която
до под дупето стига,

и водата от душа,
разтопена по шията.
Да те ям, да те пуша,
да те дъвча и пия…

И когато, по грешка,
се окажеш без мене
да усетиш – горещо е,
но ужасно студено.

А пък аз, остарял,
тих и необитаем,
натежал, опустял,
като къща под наем

без стопани, без мишки,
даже без квартиранти,
по-смутен от разнищени,
разкопчани тиранти

да побързам, и лесно
пак при теб да се връщам
за да мога, естествено,
да си те напрегръщам.

Цветята са дори и там,
където не минават хора.
Цветът ухае див и сам,
разлиства се, расте нагоре,

на гости кани си пчели
и вятър гали го приспивно.
Замисля ли се той дали
стои добре декоративно?

Дали ценител и естет
със одобрение ще кимне…
Цветята си цъфтят навред,
без ред, така, както им скимне.

Непреброен зелен народ.
Природни весели прищевки.
Едногодишен тих живот
между звезди и еднодневки.