Наивна радост, пак ела
в деня ми като у дома си.
Една объркана пчела
пълзи в квадратите по масата.

И лятото се инати,
като във капка мед залепнало.
Последен слънчев лъч блести
на пръстена ми, без да трепва.

А пък на мене ми горчи.
Умът ми със лъжи ме храни,
опитва се да заличи
утехите, със труд събрани,

и настоява – гледай, виж,
на календара пише ЕСЕН,
и дворът е противно риж,
и ябълки висят обесени.

Ум, опитен и заядлив,
и от тревогите обсебен,
преуморен и зъл, бодлив,
не искам да говоря с тебе.

Да си щастлив, но без да си предател.
Да си спокоен, без да си нелеп.
Да си пробиеш път към тишината,
да й направиш място вътре в теб.

Да си намериш пътя. Да си нужен
и радостта ти да не е тревожна.
Да понесеш, каквото си заслужил.
Възможно ли е да не е възможно?

Приготви си ината: има още скали за дълбаене,
има тежки врати, има тайни, достъпни за знаене,
има истини остри, отдавна готови за казване,
има дълги обети и дългове, важни за спазване,
има дарове, твърде големи да бъдат приети,
има време и ние да станем поети,
има още – и нищо, че многото мина,
има дума горчива и сладка – родина,
има място, което е толкова наше,
че го гушвам за смелост, когато го видя уплашено,
и се скривам във него – и в себе си значи се скривам,
и се търпим, и сме хубави, и си отиваме,
и ни е зле, и изчакваме, и си оставаме,
и се обичаме и си прощаваме, че се предаваме,
и се гневим, но вървим под ръка със съдбата,
и затова, най-добре, приготви си ината.

Колко много те обичам
затова, че ти се спи!
С удивление надничам
в стоплените ти черти.

Колко беззащитно, меко
е лицето ти. Такава
съм те виждал отдалеко,
но преди да те познавам.

А сега си много близка
и безгрижна във съня.
Страх ме е, че без да искам,
може да те нараня.

Затова възспирам жеста,
и съм смешен и богат,
развълнуван и тържествен,
с обич, сън, живот и свят.

Започна
великото преселение на илюзиите,
а аз съм старата им родина.

Искам да донасям облекчение.
Искам да добавям лекота.
Да развалям лоши настроения.
Да си пиша весели неща.
Думи и филийки с мед да мажа.
В нощ, в която черен дъжд вали,
аз такава смешка да разкажа,
че да прихнат третите петли.

Упорита любов, и проклета, и твърда, и лоша.
Тя сама си създава проблеми. За нея разкошът

е кристален следобед щастливо откраднато време.
Боядисва самичка. И цапа. И хич не й дреме.

Тя пренася дърва. Крие важни бутилки в мазето.
Оцелява, с което от нея отдавна е взето.

Няма грам суета, но жадува да бъде красива.
Стъпките й кънтят и отива й да си отива.

Кожата й е мека. Отива й да се завръща.
Тя си знае човека. Тя си помни адреса и къщата.

Нито дива, ни питомна, някаква, никаква, стара.
Някой път е светулка, някой път е искра от цигара.

Тя сънува, пътува и псува. Пасе си копнежите.
Тя от век съществува. Сега ли ще я забележите?

Тя целувки си взема на пръсти, защото е ниска.
Тя е царствено бедна. Тя има, каквото си иска.

А ти чудесно можеш и без мен.
И аз ще трябва да те преживея
и да преглътна, че съм победен,
пак да прогледна и да се засмея.

Сега не съм такъв, какъвто бях.
След теб ми предстои да опозная
живота си, освободен от страх –
кое ще е по-страшното от края ни?

Животът ми е нов. И аз съм нов,
с тъга неразбираема и плътна,
понесъл сам все същата любов,
по-тежка, по-дълбока. Непокътната.

На маса и на път. На празник.
На работа. Сама. Сред хора.
Отдръпвам се незабелязано,
поемам дъх с очи затворени
и зад клепачите проблясва
лице, което обожавам.
Къдесилипсвашмиужасно.
И пак денят си продължава.

Уууу, всичко тревясало!

Почуквам тихо с мотиката.

Баба ми слуша, но се спотайва

„Влез!“ ли да каже?

Поприкрий си сърцето! Всеки има тревоги и грижи
и над всеки в небето на безкрайни гердани се нижат
гръмотевици, птици, снежинки и пух от тополи,
всеки знае какво е тъга и възторг, че е пролет,
всеки все пак е сам и протяга надежди и думи,
и се свива от срам, и се прави на храбър и умен.

Няма нужда и ти да добавяш към общата врява
и въздишка, и паника, че остаряваш,
и – обиден сирак – да посягаш с юмрук към звездите,
да жужиш за вкуса на меда, и кръвта да опиташ.
За какво е това безразборно и бурно споделяне?
Ти си градско дете на пазар сред животни и селяни,
ти си хлебна троха, изтървана в завод за машини,
ти си пътник и много далеч е родината.

Ти си чужд, неуместен – и пак си еднакъв със всички,
ти си звук, изговорен погрешно, но звук си от сричка.
То е толкова ясно и толкова неразбираемо –
че животът е твой, ала само за малко назаем.
По-добре помълчи. Съзерцавай. Гушни си детето.
Между хора бъди, но все пак поприкрий си сърцето.

Катастрофи, войни и взривени недели.
У дома се върни. С мен недей се разделя.
Страховете налитат. Маршируват омрази.
Искам да се опитам някак да те предпазя.
Ветровете са бесни. Дъждовете са груби.
Ако знаеш къде съм, няма да се загубиш.
Аз си търся утехи в разцъфтялата пролет
и се вслушвам във ехото. На кого да се моля?
Безразлично небето – ни помага, ни пречи.
Аз съм тук, а детето ми е ужасно далече.