Ах, какво си намерих, ах, какво си открих!
Бих ги хвърлила вчера, днес изобщо не бих:

дребни ценности тайни по причини незнайни
най-отзад в чекмеджето си е крило детето,
за да си ги запази или да не загази.
Те са прашни и криви и не твърде красиви –
ален пумпал очукан и един балон спукан,
пате с четири лапи, две шишенца без тапи…

Вместо „Марш на боклука! Да изчезват от тука!”
им се радвам, обаче май че и ми се плаче.

От далечни градини преди двайсет години
клонче, камък, листенце, мидичка от моренце,
мътно стъклено топче, счупен тетрис без копче,
ситни стари стотинки и от дъвка – картинки,
нож от куклен сервиз, и от киндер сюрприз
скъпоценна селекция разглобена колекция,

шумоляща хартия… Милвам спомена мил.
Уж от мен ги е криел, а за мен ги е скрил.

Тъгата състарява. И схванат и смутен,
човек се уморява да бъде уморен,

раздвижва се полека и плахо си припомня
една усмивка мека, една надежда скромна,

аха да се откаже, но чувства се добре,
дебел и бял на плажа, но жаден за море,

прегракнал, с гърло свито, но с нужда да говори,
опитва да опита и дума да отвори,

готов да се разплаче, готов да се засмее,
и изведнъж усеща, че диша и живее,

и пак му става вкусно, какъв е топъл хлябът!,
решава да разпусне охраната си слаба

от навици тревожни и от тъга по навик.
Изглежда невъзможно, но той все пак го прави,

и първо му се струва, а после вярно става:
земята го лекува, небето го спасява,

и ето го, събуден, красив и вдъхновен.
Съвсем готов да бъде отново наранен.

Стана късно, вземи си такси.
Предпочитам да ходя. Мерси.
Бабо Мецо, ела и изяж ме.
Силуети и сенки изящни,
яркосини, блещукащи, тънки,
черни клони, замръзнали, звънки,
и луната оранжева лъсва,
едра капка вода се откъсва
и замръзва, и тупва в снега,
пускат клоните черни рога,
яркосиньото става лилаво,
и сърцето ми става кораво,
виждам как се разделям с дъха си,
мисля как да посрещна страха си,
и изобщо не е безизходно,
продължавам да крача свободно,
просто всичко е нощно и трудно,
виждам ясно, спокойно и будно,
беше тежко, по-тежко ще става,
но съдбата – каквато-такава,
и животът – добър-лош, но мой си,
а така, мила моя, герой си,
повърви си сама още малко,
поплачи си, дори да е жалко,
прибери се, звънни на вратата,
сваляй якето, стопляй краката,
поприказвай, какво ново има,
нищо ново, все същата зима,
всички знаят, че близо е краят,
всички знаят, че другите знаят,
някак справят се, всеки различно,
всеки собствено, скрито и лично,
слава богу, че весела ти си,
и късметът е с тебе, личи си,
да бе, гледам те, все лъчезарна,
трябва много да си благодарна,
благодарна съм много, така е.
Лека нощ, лека нощ.
И това е.

Как да избягам,
като не искам да бягам.
Как да се скрия,
като не искам?

Като дърво
във вятър от всички посоки,
стискам пръстта, стискам въздуха,
пускам корени,
пускам листата да падат.

Тук съм.

Щастие – съвсем обикновено:
да не се изложим прекалено.
Важните ни хора да прощават.
Да ни искат. Да се забавляват.
Слабостите ни да са ни сила
и наивността ни да е мила.
Нежността ни някого да трогне.
Поривът ни искрен да помогне.
И телата ни да бъдат верни.
И по-малко да са дните черни.
Белите пари със кеф да пръснем.
Щом умрем от мъка – да възкръснем
по-добри, по-светли, по-полезни.
Нощите ни будни да са звездни.
Сънищата ни да са щастливи.
Близките ни хора да са живи.
Щом добро направим – да се връща.
И да има кой да ни прегръща.

Цялата сподавена тъга
в краткия ни допир се усети.
Аз почти не помня откога
радостта се умори да свети.
Тази вечер те видях насън.
Ти дали си спомняш, че ме има?
В стаята е топло, но навън
не е спирало да бъде зима.

– Купени картички?! Много са скучни! –
скръцват със зъб целофаните звучни.
Тръгват из къщи бонбоните голи:
– Взимай. Даряваме ти станиоли!

Лак на звездички. Прозрачно лепило.
Смешни целувки с червено червило.
Няколко шепи насипен брокат.
Пъстра хартия и късчета плат.
Пликове. Марки. Украси. Адреси.
Там ли сте още? Приятел? Къде си?

Масата, подът – с пайети посипани.
Режа, лепя, с маникюри съсипани.
И химикалчетата на детето.
И все не е симетрично сърцето.
И на елха не прилича елхата.
И постепенно възлиза тъгата.

Ама че глупости. Тъпо е. Стига.
Този дори телефона не вдига.
Втори замина, а трети загина.
– Пак ли детинщини! – казват мнозина.
Тези сърца не задържат броката.
И замъгляват ми се очилата.

Що за наивност – да вярваш все още
в живите мощи на Български пощи…
Кой гледа в пощенската си кутия?
Сипвам си нещо, макар че не пия.
”Приказни празници да ни се случат!
Ти да си здрава! Децата да учат!”

Щастие. Обич. Любов. Приключение.
Ние със тъжното ми настроение
пишем, рисуваме и оцветяваме,
и си припомняме, и си прощаваме.
Празникът светва по цветните листи.
Нека преспим така. Утре ще чистя.

Щом имаш баба, а си без прабаба,

то, значи, си отгледан от сираче.
И твоята любима баба, значи,
усмихната и щедра, и голяма,
е давала на теб, каквото няма,
каквото нямала е тя самата –
ръка, която милва по косата,
подкрепа безусловна и опора,
да си единствен между всички хора.

Ти виждал ли си баба си да плаче?
Гушни я силно. Баба е сираче.

Има самота, която
всичко знае и разбира.
Иска да се пише слято.
Да се слива и събира.
Да се буди във прегръдки.
Обща – пастата за зъби.
Иска споделени глътки
в петък и гальовни съботи.

Има самота, която
всичко знае и разбира.
Иска да мълчи, когато
смисълът не се намира.
В сенките, в тълпите, в бурите
тази самота е скрита.
Пламъкът й е потулен.
Тишината й – честита.

Има самота, която
всичко знае и разбира.
Хвърля се във красотата,
възхищава се, поспира
да послуша, съзерцава
хубост – колкото поеме.
На света се наслаждава.
Само нейно си е времето.

Има самота, която
всичко знае и разбира.
Хапе и ръмжи, когато
тежко болката пулсира.
Зъби се и злобна става,
на жестока се преструва,
с мрака си сама остава
и самичка се лекува.

Има самота, която
всичко знае и разбира.
И през зимата, и лятото
удоволствия намира,
работа си търси, знае си
пътя, и в това я бива –
най-напред и най-накрая,
в себе си, да е щастлива.

Има самота, която
всичко знае и разбира.
Неизмерна, необятна,
във сърцето се побира,
черна, кървава и бяла,
и непоносимо лека
има самота. И цялата
дадена е на човека.

„Впереди одна тревога,
И тревога позади…
Посиди со мной немного,
Ради Бога, посиди!…“ (Сергей Клычков)

Студено стана. Палим огън.
Като змийче пролазва дим.
Привечер. Не остана много.
Постой да си го споделим.

Ако сами не се съсипем,
ще ни довърши старостта.
От вчера ли вървим по сипеи
и падаме като листа.

Ще вдигнем къща от несигурност.
И после ще обзаведем
скривалище за ценни мигове.
Взаимно ще се предадем.

Ще се превържем от привързаност.
Ще боледуваме от страх.
Не помня за къде сме бързали.
Не помня бях или не бях.

Скръбта какво ще ни отнеме –
перо от сажди, дъх от дим.
Постой така, да се съвземем
и заедно да помълчим.

Живял едно време не знам какъв кон.
Дори не съм сигурна кон ли е бил.
Отчаян и мрачен, с огромен балтон,
вървял през мъглата смутен и унил.

Като сиропирани в гъстата влага,
тъмнеели къщи, пропити с печал.
А конят се влачел, чепикът го стягал,
белеел му в джобчето мокър парцал.

Парцал не било, ами кърпичка носна.
Защото той плачел, горкичкият кон.
На всичко отгоре се спънал и пльоснал
в една кална локва. Поне не бил гол.

Но мокър балтон е по-тежък от участ
на червей-каторжник със куци крака.
О, знае ли някой какво се е случило,
че нашият кон се измъчвал така?

Защото е есен? Защото е кьопав?
Защото е тъжен дене и ноще?
Защото съдбата на портите хлопа?
Защото не ще да е кон въобще?

Мъгливото време е много коварно.
Не виждаш какво се задава насреща.
И нищо от тези неща не е вярно,
а просто в момента така се усещам.

Всичко е било със цел,
но не се е провидяло.
Учеха ни да сме смели,
да сме честна част от цялото,

да си даваме играчките,
да мълчим и да не пречим.
Трябва ли – да си поплачем,
но да сме добри човечета.

След години на отричане,
на раздели и заблуди,
зле изхарчено обичане,
вяли и излишни лудости,

жалост, разочарования,
чаши, пълни с отчаяние,
изтърпени наказания,
недочакано признание,

спираме, и пак се връщаме
както бяхме отначало:
чисти и добри, пак същите,
пръст в пръстта и част от цялото.

Малкото чудовищѐнце
има мекичко палтенце,
три червени ръкавички,
пет чорапа без петички.
Има вид необичаен.
Води си живот потаен
и се крие във килера,
прави стъпчици в пипера,
хрупа захар на кристали,
питомна хлебарка гали
и за да не е самиччко
се сприятелява с всичко.
Със големите буркани,
с мармаладите от лани,
със ботушите корави…
Тайни празници си прави
в тъмничкото си местенце.

– Знам, че съм чудовищѐнце!
Аз си имам огледало
и се виждам в него цяло –
и ушите, и рогата,
и петната по крилата…
Като мене няма втори.
Никой с мене не говори.
Като мене няма трети.
Аз живея сред предмети.
Няма кой да ме пожали.
Няма кой да ме погали.
Да направи с мен беля…
Мисля… да се разделя!
Не с живота. А буквално.
Ще се сцепя идеално
от рогата до краката
горе-долу по средата.
Ще боли ли? Вярвам, няма.
Изведнъж ще станем двама.
Ще сме две чудовищѐнца.
И ще ходим на моренца,
ще си чешем гърбовете,
ще се мокрим в дъждовете,
а хлебарката любима
двама шефове ще има.

Щом реши да се опита,
тропна със петте копита,
плесна с трите си ръчички,
мигна с осемте очички,
завъртя се, заподхвърча
и започна да подсмърча,
хвана си ушите с шепи,
дръпна ги… и се разцепи!

Малко щом се поосвести,
заослушва се за вести.
Първо – нищо. После шум:
трака-трак и бум-бум-бум.
Стъпки ли са? Някой тича.
Предпазливо то наднича.
Що да види!
– Ти пък кой си?
Някак си познат и свой си.

– Като теб – чудовищѐнце!
Торта? Нося ти парченце.
Раздели си го със мен –
днес май имам ден рожден.

– Ти си… Ти! Ще бъдем двама!
Ендемити! Други няма!
Вече няма да съм сам!
Тортичката дай насам.
Ще сваря и две кафенца.

Две добри чудовищѐнца
скачат весело в килера,
кихат заедно в пипера,
гризкат си от захарта
и не са сами в света.

Есен,

която прилича на лято,

е по-сладка от лято.

Зрелост,

която прилича на младост,

е по-сладка от младост.

Ред мълчание, ред тишина.
Между тях, като бебе повита –
малка думичка, тайна, сама,
непоискала още да скита.

Чиста, крехка, все още без звук –
ненаучила се да говори.
Като жива калинка в юмрук,
като дъжд върху шепа разтворена,

неоформена още съвсем,
тази дума едва се досеща
за какво е родена, къде
ще отиде, с кого ще се среща.

Още няма намислена цел
и сега си избира идея.
Тихо. Малката дума расте
и светът се ослушва за нея.