Има самота, която
всичко знае и разбира.
Иска да се пише слято.
Да се слива и събира.
Да се буди във прегръдки.
Обща – пастата за зъби.
Иска споделени глътки
в петък и гальовни съботи.

Има самота, която
всичко знае и разбира.
Иска да мълчи, когато
смисълът не се намира.
В сенките, в тълпите, в бурите
тази самота е скрита.
Пламъкът й е потулен.
Тишината й – честита.

Има самота, която
всичко знае и разбира.
Хвърля се във красотата,
възхищава се, поспира
да послуша, съзерцава
хубост – колкото поеме.
На света се наслаждава.
Само нейно си е времето.

Има самота, която
всичко знае и разбира.
Хапе и ръмжи, когато
тежко болката пулсира.
Зъби се и злобна става,
на жестока се преструва,
с мрака си сама остава
и самичка се лекува.

Има самота, която
всичко знае и разбира.
И през зимата, и лятото
удоволствия намира,
работа си търси, знае си
пътя, и в това я бива –
най-напред и най-накрая,
в себе си, да е щастлива.

Има самота, която
всичко знае и разбира.
Неизмерна, необятна,
във сърцето се побира,
черна, кървава и бяла,
и непоносимо лека
има самота. И цялата
дадена е на човека.