Каква полза, че има чудеса, ако не ги забележиш?
Внимателното вглеждане е чудото.
Само едно листенце само на този цвят само на тази роза
пламти.

Това направи празника още по-хубав за мен. Жалко, че не бяхме съвсем всички, но следващия път ще се съберем.
Снимките са от моя фотоапарат и от страницата на Библиотека „Родина“.

В Основно прогресивно училище в София. Хареса ми.
Беше шеметно такова, с много будни деца, преливащи от въпроси.
И утре ще бъде шеметно, защото ще имаме Маратон на четенето – като се започне от 8 сутринта, чак до… ще видим утре 🙂
От днес – това:

За 9 години колко неща дойдоха и после си отидоха, а този блог стои непоклатим.
Бръмбарите в главата ми са удовлетворени. Имат своя трибуна, изказват се на воля.
И аз съм доволна, че имам още един рожден ден през годината, да си го отбелязвам по живо – по здраво.
Благодаря ви, че се срещаме и тук.
Следват няколко случайни кадъра от къщи,  ей така, от радост.

Да, аз съм пристрастна и се гордея с това.
Обективно е вдъхновяващо и замайващо от радост да видиш деца, които са отделили от личното си време, за да работят нещо незадължително, а по сърце и по желание; да познаваш учители, които създават нов свят, хора, отдадени на някакво изкуство, които го преживяват и споделят. Аз познавам такива хора, видях ги в Нова Загора, ръкоплясках им, смях се, а ми се ревеше, толкова е трогателно и хубаво.
А субективно ми хареса особено много, защото моята част от работата е свършена отдавна и сега просто трябваше да отида и празнувам.
А сега ще кача тук малко снимки от Нова Загора и от представлението, с което Театрално ателие „Мигчета“  с ръководител Станиела Хаджиева откри официално Осмия фестивал на ученическите театри „Арлекин“.

Благодаря ❤

Най-вероятно са роднини, помислих си. На две съседни улици – две чудеса, независимо едно от друго…
После си спомних на кого ми приличат.
Вчерашната котка е Безсъние, днешната е Самота. Като в стихотворението.
Но са толкова красиви…

С уверена и зла походка
при мене идват през нощта
две много неприятни котки –
Безсъние и Самота.

С настойчиви и хладни лапи,
безжалостни и търпеливи,
не ме нападат и не хапят,
но чакат. И не си отиват.

Очакването им ме дразни.
Търпението им ме плаши.
Леглото ми изглежда празно –
ужасно мое, никак наше.

Неясни тръпки от тревога
пробягват леко по гръбнака.
Два ангела четириноги
със мен разсъмването чакат.

Теменужките идват с котка.
Спрях се да поснимам първото голямо стадо теменужки за тази година, а тази разкошна котка изскочи от храстите и в галоп се хвърли към мен, блъсна темето си в ръката ми и настоя интензивно да й обръщам внимание.
На тоя свят му се цъфти и му се милва.

Това е тя. Зад кулисите се вслушва в гласовете на публиката.
Влизат в салона.

После спектакълът започна.

В тъмното Принцът прошепна:
– Принцесооо…
А едно момиченце от публиката каза:
-Да?

По време на спектакъла не правих снимки, защото е селско и неправилно. След спектакъла имаше поклон, после с Ваня и Ива се снимахме.

Сега да пожелаем дълъг живот на „Въздушната принцеса“.

Тук кукли държат котка:

А точно в този момент пия изветряло бяло фраголино и няма никакви изводи от всичко това. Красотата преминава през очите ни и може би все нещичко от нея остава в нас.

Съвсем скоро, възможно е, скоро, ще пътувам към морето и ако нехайно погледна надясно, ще виждам такива гледки.