Снощи до много късно го ших, защото прасенцето нямаше търпение да започне да съществува.

Вчера си почивах. Пресадих едни цветя, четох много хубава книга (наистина чудесна, в началото съм и вече я обичам – „Книжната къща“ на Франсоаз Мале-Жорис), плетох яркожълта плетка на две куки – трябва ми за реквизит в новата пиеса, чатих, говорих по телефона, говорих си с нашите вкъщи… но венецът на всичките ми дела беше, че мислих и намислих как да ушия прасенце.

И го уших.

Ето го:

Задава се върволица от всякаквоцветни същества, защото имам две големи кутии с изрезки и парцалченца. Стана ми едно такова непредвидимо на душата 🙂

Когато се събудих, динозавърът още беше там.

Аз познавам!

Те са момче и момиче и си събират континенти.

Пътуват заедно и вече са били къде ли не  –
в Брюксел,
на яхта през няколко морета,
в Сеул,
през Южна Америка – чак до Антарктида.
Сега се готвят да посетят Австралия и Нова Зеландия.

Хубавото е, че не са ме забравили. Отбиха се да се видим и да ги поглезя – почивка, спа, нова рокля за момичето.
Избрах едно парченце син плат с черешки.

Много хубаво съвпадение – той ми е подарък от Люси от Сидни, точно за да шия такива дрешки.  🙂 С тези одежди момичето е като рекламно лице на черешовата книга.

Ето ги пътешествениците!

Много ми хареса тази работа!
Вярно, че в новите закачалки има нещо сватбарско.
Дай боже всекиму, както се казва! 🙂

Днес ме чака ново изпитание – ще си подредя гардероба. За да не се разколебая, първо ще извадя всичко от него. Като знам колко дрехи има да премеря, дано до довечера да успея да приключа.
Най-любимите рокли и ризи ще сложа на новите закачалки, да се радват.

🙂

Вчера беше ден втори от ремонта, който започнахме вкъщи.
Трябва да мине леко, само ще боядисаме с Иво – тераси, стени, тавани.
Аз знам, че с ремонтите никога не минава леко и уж бях подготвена. Първият ден беше неусетен.
Обаче вторият беше усетен.
Първо, че имам мускулна треска и на места, където не се полага да имам мускули. Второ – таванът в хола стана много зле, 50 нюанса сиво, че и повече. Всички без изключение, по домова книга, се изредихме да пипаме с пръсти и да затваряме боядисаните врати. Абе не вървеше – да не се връщам към този ден!
И вечерта, чак към 9, най-после седнах да си почивам. Всичко ми се виждаше безнадеждно, нищо светло на хоризонта, провалени планове за близкото бъдеще, плюс схванат врат и десетина ухапвания от някакво зло насекомо.
Какво се прави в такава вечер?
Аз си разкрасих пет закачалки. Хареса ми.  Оправи ми се малко от малко самочувствието, че и аз мога да свърша нещо свястно.
Боядисах пет старовремски дървени закачалки с блажна боя още предишния ден (по-забавно е да се боядисват закачалки, отколкото парапети, не знам защо). Те бяха лакирани и боята не хвана хубаво, ама карай.
И докато си почивах печално, избрах една салфетка на макове, отделих цветния пласт и с една мъничка ножичка и без излишни движения започнах да изрязвам цветове и пъпки.
Някои от маковете така са нарисувани, че приличат на целувчици.
Намерих бурканчето с лак за салфетки, не бях го ползвала от месеци, но не се беше вкаменило. Тихичко ура, и животът колебливо започна да се възвръща в тялото ми.
После започнах да си лепя картинките. Още първият мак ми хареса и реших и петте закачалки да ги макосам. Да ги омача. Да ги макирам. Много са смешни тия работи.
Намерих само една тънка четка, която ползвам с акварелните моливи, но в ремонт и на война човек не може да бъде прекалено взискателен.
И малко по малко си украсих закачалките.
И като свърших тази работа, усетих, че съм отпочинала и съм готова с лекота да спя.
Това исках да ви кажа.

А, да. Като ги гледам така на вратата, май ми се мярна призракът на една бъдеща Коледа, с елха – без елха, а с подобни закачалки с декупаж с коледни мотиви.
Май днес ще боядисам в бяло всички дървени закачалки, които тракат с кости из гардеробите, за да може когато ми се доправи нещо подобно, основата да е готова.

Усетих, че съм се затъжила за тези сладки личица, и снощи започнах да шия… спрях чак когато взех постоянно да се бода с иглата и забелязах, че очите ми се затварят за сън. 🙂