Заведох Дали на моето любимо място. Бърборихме си, правихме се, че четем, лежахме на слънце, без да мислим. Аз гоних перца из водата, за да снимам сенките им. Спасих живота на една дълга и дългоноса рибка – там няма-няма вълни, после мине някоя яхта и след няколко минути до брега достигат две-три вълни, рибката изскочи на пясъка и аз я върнах обратно във водата. Говорих по телефона. Гледах разните там патета и онези ситни бързоноги сиви птиченца. После си тръгнахме, загубихме се, но не в гората, а по билото по едни безкрайни обли скали, върнахме се обратно, срещнахме котка на каишка на плажа. Ама каква котка само!

Това беше вчера. А днес е едно такова мрачно и студено…

Водата се нанася с перо от чайка.
Когато рисунчиците изсъхнат, залепят им се марки и се изпращат на важни хора по пощата.

Преди много векове морето е стигало до места, на които сега е суша и растат огромни дървета.
Виолета ме заведе да видя Алес стенар близо до Истад; вчера видях втори такъв каменен кораб, край Блумс… нещо си. Ще питам за точното име.
През вековете там са живяли хора, един мъж погребал жена си под един от огромните камъни… Нощем се появяват призраци, а денем има от къде да си купиш гофрета и чудесно кафе.
Престраших се да снимам и хора.
Всичко ми е ненагледно.

В бистрите очи на птица, в прозорец без перде, в отраженията във водата. Всичко е пред теб, но е недостижимо; открито, а неразбираемо. После вятърът разбърква отраженията. Нищо не се е случило, няма нужда от напрежение.

Срещам ги наоколо почти всеки ден, съседи сме. Изглеждат много мили. Нямаме общ език, но при среща си кимаме. Поне аз на тях. Но те и помежду си не говорят много. Един път не съм чула майката да повиши тон и да се скара. А може и баща да е, тук е прието и е съвсем нормално бащите да се грижат за бебетата и децата. Ядене, къпане, разходки, възпитание, всичко. Нали ги гледам. Просто са трогателни.

Тази сутрин Свежа се обади да предупреди, че се задава буря. Истинска буря, дори си има собствено име, а нищо чудно – и лична карта, защото идва от Германия и все някак трябва да мине през границите.
Внезапни пориви на вятъра, това се очакваше.
Ние с Дали се метнахме към магазина и си купихме шоколад, домати, бирички и други стоки от първа необходимост и чевръсто се прибрахме. Затворихме прозорците и зачакахме бедствие. Аз даже поспах два часа в очакване.
Вятърът омете облаците и е слънчево, чак сияйно. Към момента не се забелязват крави в небето.
И изведнъж така се притесних, чак ми стана малко лошо.
Оня ден, на път за книжарницата, влязох в един голям магазин за играчки. И там
защо съм такава бе
и там видях най-сладкия плюшен тъпчо с най-тъжния поглед на света, облечен в зелена пижама, която изобщо не му е по мярка. Самата трогателност. С пет пъти намалявана цена, а още в магазина (това обяснява погледа).
Ама си викам, стига, не давай пари за глупости (извинявай, Тъпчо). Нали ще си купиш моливи днес, и акварелна хартия, и гума за триене, стига ти толкова разкош за един ден.
Ще си купиш Тъпчо утре.
Ами ако някой ме изпревари!??
И го скрих зад едни други играчки.
И се въздържах до днес.
А днес има буря и вятърът става все по-силен, не бива да излизам, а Тъпчо Клетий е забучен зад едни тъпи динозаври и…
Утре първата ми работа ще бъде да го прибера на сигурно място.

Пак прекарах деня на плажа. Не целия ден, но от 11 до 17, да речем. Беше слънчево и хладно, ветровито, през по-голямата част от времето бях с яке върху банския. Мислех си смешки и си се смеех. Съчиних кратко стихотворение:
Пикник.
Първият есенен вятър
отнася листа от салатата.
И после си направих колекция от снимки на деца, летящи във въздуха. И облаци. И слънце.

Валя – спира – валя – спира – валя – спира.
В един момент капките падаха, а аз, напълно облечена, с чанта на рамо, прогизнала отсекаде, във вода до коленете
видях слънцето
на грузински – мзе
изгря, колкото да видя дъгата
пастелна, бледа и светличка, аз – във възторг и за двете ни.

Но животът продължи, това му е работата. Един гълъб кацна до сандалите ми. Дълго го дебнах с фотоапарата. После като махнах фотото, направо подскочих – таз твар летяща беше на около 50 см от мене. Здрасти бе!
И така. Ден като ден.
Видях и красиви жени в кемпери, но ми беше неудобно да ги снимам.

Искам любов, здраве, пътища и кемпер. В този ред.

Вчера беше облачно, облякох си дънките и зимното яке, сложих приказката за Зог в чантата си и излязох рано сутринта, към 10, купих си една кутия с разни салати и се отправих към… Природата?
Излязох от града, през къмпинга, нагоре по хълма и надолу по хълма – я, стълбички! – до фиорда.
И като изгря едно слънцеее
И като си хвърлих дрехитеее
(понеже нямах банскиии)
И откарах по гащи до към 16,00 в блажена! самота.
Междувременно преведох почти цялата книжка. Започва така:
Преди много години (точно колко – не знам)
мадам Дракон отвори частна школа, и там
обучаваше строго всички дракони млади
да се учат, да знаят, да печелят награди.
И т.н.
Междувременно, ако бях зора, щях да съм станала розововсичка.
После се загубих в гората на няколко пъти и стигах до непроходими места, връщах се назад и пробвах нови пътеки. Нито веднъж не почувствах страх в плахото си сърце (а в Стара Загора не бих отишла сама на Аязмото).
Горещо се надявам днес да не вали дъжд, защото искам още един ден. Искам още много дни такива.
Искам да съм щастлива.
Така.

Прочее преди славяните нямаха книги, но бидейки езичници, четяха и гадаеха с черти и резки.
Когато се кръстиха, бяха принудени [да пишат] славянската реч с римски и с гръцки букви без устроение. Но как може да се пише добре с гръцки букви: БОГЪ или ЖИВОТЪ, или ДЗѢЛО, или ЦРЬКꙐ, или ЧАꙖНЬѤ, или ШИРОТА…

Все някой трябва да бъде работен!
Аз лентяйствам, на мен си ми е добре.
Обаче ми направи впечатление, че от моливите ми взеха да излизат животни, птици, цветни петна, а също и разни безобразия. Моливите ми са като сламки, през които листът всмуква интересни неща, които до преди малко не бяха в стаята.

Как трябва да постъпя?

Подредено работно място. Всичко си имам.

Пим!

Не знам по-сладко от това, да се събудиш и да си добре наспан.
Мислех днес да си сложа банския, якето, в чантата – сандвич, вода, книга за четене, книга за превеждане, фотоапарат… да изляза и да не се прибера, докато не се мръкне към 11 през нощта. То пък взе, че заръси един дъждец. Намерих си акварелни моливчета и хубава пейка до морето. Заговори ме един турчин от кюрдски произход, много беше мил човекът, пък аз – такава коза, ни телефона си дадох, ни се съгласих да изпием по едно. Преведох малко от книгата за драконите, снимах птица, милвах котка, после се прибрах да си говорим с Дали, да ядем и да се смеем.
Ако обещая да не ям ябълки, ще ме оставят ли да ходя гола и да живея тук завинаги?

Отсам море, от там – фиорд, по средата – истинска гора, а градът – през цялото време навсякъде.
В гората ухае на коледна елха, на трева и на вечно детство.