Иде време за супа,
иде време за чай.
Под обувките хрупа
остро чувство за край.

Иде време за хрема,
иде време за кал,
мръсно есенно време,
с ръкавици и шал.

И мъглите си влачи,
и гласа ще ми вземе.
Иде време. Обаче
рано и не навреме.

ТТ:
Кротък, топъл, слънчев ден
на сбогуващо се лято.
Може би съм натъжен
от отлитащото ято…

Мария:
Топъл, сладък, разтопен,
есенен, един от тия,
чувстваш го предназначен
да се маже на филия,
бавничко да се яде,
да остане вътре в тебе,
топлинка да ти даде,
меден, восъчен и хлебен.

ТТ:
Чудно е! Благодаря ти!

Мария:
Чуден повод ти ми прати!

🙂

събота, 22 септември 2007

Вече съм пораснала, вече си играя
с дребните чудовища в детската ми стая.

Щом се скупчат сенките, в тайните си ъгли
малките чудовища с погледите кръгли

с острите си лапички почват да пристъпват,
чакат ме да дойда, мъркат и потръпват.

Аз така съм свикнала малко да се плаша,
с мъничките ужаси във играта наша,

разни нервни ангели, мили таласъми,
с призраците галени, бродещи в ума ми,

че не бих помисляла да си сменям къщата.
Щом ще са чудовища – нека да са същите.

Аз харесвам страшното, щом ми е познато то,
любовта отчаяна, на тъгите блатото,

вечното объркване в лабиринт човешки,
грешките, затрупани със по-нови грешки,

тъмното във стаята, сгушена и тясна,
чувството, че няма как още да порасна,

че съм омагьосана в сигурно леговище
с моите си собствени тайни и чудовища.

София е в Пловдив.
Добре й е там.
Защото София града си обича.
И тази любов споделена е, знам.
Те даже са почнали да си приличат.

Във нейния ум – векове, векове
натрупана мъдрост от срещи и книги.
И топла. Уютна. И без снегове.
Мъгла и да падне – веднага се вдига.

А Пловдив е шантав, разхвърлян поет.
Усмихнат и хубав. Културен. Радушен.
И той като нея е вечно зает.
И двамата бързат. И двамата пушат.

Не знам от къде взимат толкова сили
и с кеф да живеят, и служба да гонят.
Какви са ми чудни, какви са ми мили,
и как си обичам и Пловдив, и Соня!

Есенната тишина.
Да не я смутиш с гласа си!
Кротко помълчи. Една
мигла падна. И се скъса
паяжина. И златист
прах контурите запали.
Приеми, смирен и чист,
залезът да те погали.

***
А този град е толкова студен,
че котките пресипнали се викат.
Как от дома, във който съм дете,
излизам – и внезапно ставам никой.

И често стъпвам в тънка тишина
и гледам с погледа на зимно куче.
А всички постоянства се рушат,
преди пътеките им да науча.
_______________________________________

***
Радостта и тревогата,
нежните дрехи,
дишат във стария сак.
А толкова често
си губя багажа по гарите.
_______________________________________

***
Качете Добротата на мотор,
сложете й една червена каска.
И нека въобще да не говори
следобед сънищата ви да стряска.

И нека да не е като принцеса,
да не е задължително красива.
Да има за другари едри песове
и да пищи от ябълки червиви.

Тя нека да е весела и тънка,
със кожен панталон и със сафари.
И ще я заобичат всички пънкове,
ще я целуват нежните хипари,

девойките на нея ще приличат.
Да си добър ще стане много модно.
Открийте Добротата във момиче
и го пуснете да греши свободно.

🙂

________________________________________________

Честит първи учебен ден, сладки деца и любими колеги! 

♥

Щом сърцето обезоръжено
се стреми на всички да съчувства,
изведнъж се вижда обкръжено
от безвредни някакви изкуства.

И сърцето ходи все на пръсти –
никого не иска да засегне.
И държи надеждите си скръстени.
И тупти, готово да побегне.

Скрива се. От всичко се откъсва.
По-прозрачно и от сянка става.
Някой ден съвсем само се пръсва,
и от деликатност се предава.

Ако не говоря за пейзажа
и за всяко срещнато животно,
ще ми се наложи да разкажа
колко ми е тъжно и сиротно.

А това е загуба на време,
щом не смогвам даже да опиша
радостта, която ме обзема –
всичко гледа, ходи, свети, диша.

Аз, докато мога да избирам,
ще говоря за цветя и котки.
А наложи ли се да умирам,
ще си тръгна – като на разходка.

 🙂

Вчера си намерих кестен
и прогнозата е ясна:
непременно ще е есен.
Бавно слънцето загасва,

сменя си цвета морето,
в шал от пяна се загръща.
Прибери се там, където
има кой да те прегръща.

Ловджийско коте – сред доматите
преследва някакви вредители.
Наднича хищно през листата.
Праисторически родители

то има, и сега в момента
е саблезъбо и уверено.
Прикрива стъпките си с мента
и кихва важно и наперено.

А щом се разхвърчат врабчетата
и от високо му се смеят,
измяуква: Дишайте, момчета.
И ги оставя да живеят.

🙂

Август протяга се дълго и бавно –
топлото време разглезва.
Мокър след банята стъпки оставя.
После следата изчезва.

Гледа в хладилника – алена диня.
Август багажа си стяга.
После чак, мисли къде да замине.
И засега го отлага.

Мария

Кукумявка една
си разхвърля крещенето,
после пак – тишина,
и искри от топенето,

и светулки, звезди,
и лъщят песъчинките,
и луната блести
и си ръси стотинките.

Блага, галена нощ
с топлината на тялото.
Гладък летен разкош
от потапяне в цялото.

TT

А пък бухал един
си брои перушината,
необятно самин,
като край на годината,

и полепват от мрак
часовете в махалото,
и вихрушка от грак,
сенки, скъсали с тялото.

А в мастилена нощ,
със индиго по клоните,
ти предлагат за грош
на луната поклоните.

Магазинът за хубави камъни тук не затваря,
и красивите камъни никога няма да свършат.
Те са всички различни и никой не ти се повтаря,
и морето ги мие, a слънцето после ги бърше.

При такова обслужване как да не бъдеш доволен,
щом усмихнати, топли и дълги, и щедри са дните?
Със препълнени шепи, безгрижни и леки, разголени,
сто безплатни съкровища в час ти поднасят вълните.