Домашният вятър скучае. И всички играчки,
които търкаля из къщи, сега са заспали.
Домашният вятър от стая във стая се влачи,
побутва вратите, листата на фикуса гали.

Долепя лице до прозореца, таен и плах,
и гледа ветрищата улични – тичат ли тичат.
Изглеждат щастливи. Но той не прилича на тях.
Той още е малък. Плашлив е. Той само наднича,

и често въздиша, тъгува, не му е добре.
Във къщи е топло и той се върти неспокоен.
Домашният вятър бездейства, но е уморен,
и нещо очаква, а даже не знае какво е.

✿

Искам да се видим пак.
Искам да ти бъда крак,
дроб, ребро, колянна става.
Искам всичко да ти давам.
Да ми мъркаш до ухото.
Аз обичам те защото.

🙂

Мария
Нарушен уют. Чадърът
е направен от пищяли
на комари, тежко болни
от скорбут и от рахит.
Кой ме кара да излизам?
Град прогизнал. Път неравен.
А е ден човек да гали
милото си, или с книжка
да е във леглото скрит.

Якодим Макавеев
Само детски книжки да четеш,
само детски спомени да имаш,
да си сам, да те прегръща зимата,
да се влюбиш в стиховете, в римите,
да прекарваш дните си в мълчание,
всичко бъдно да е обещание,
да заспиш до пролетта с копнеж.

Ако някой ме обича,
лятото ще се забави.
Дълго пролетта ще кити
разцъфтелите дъбрави.

Дълго ще долитат птици.
Бистрото небе ще пее.
Ще полюшват стан черниците.
Тайно вишните ще зреят.

Ако някой ме обича,
ще е празник всеки цвят.
Всеки корен, всяка рима
ще го правят с мен богат.

Ще се пукат водни капки.
Лудо ще шумят реки.
Ще е звездно, ще е лятно,
ще ухае на липи

и ще бъде всяко цвете
разбираем послеслов.
Нежносинята планета
ще светлее от любов.

През очите ми е лесно
да се видиш очарован –
как си кротък и чудесен,
как си силен и поробен.

Лесно е да ме загубиш,
а ме искаш – да ме имаш.
Аз съм благодарна публика.
И съм ти необходима.

🙂

Иде време за супа,
иде време за чай.
Под обувките хрупа
остро чувство за край.

Иде време за хрема,
иде време за кал,
мръсно есенно време,
с ръкавици и шал.

И мъглите си влачи,
и гласа ще ми вземе.
Иде време. Обаче
рано и не навреме.

ТТ:
Кротък, топъл, слънчев ден
на сбогуващо се лято.
Може би съм натъжен
от отлитащото ято…

Мария:
Топъл, сладък, разтопен,
есенен, един от тия,
чувстваш го предназначен
да се маже на филия,
бавничко да се яде,
да остане вътре в тебе,
топлинка да ти даде,
меден, восъчен и хлебен.

ТТ:
Чудно е! Благодаря ти!

Мария:
Чуден повод ти ми прати!

🙂

събота, 22 септември 2007

Вече съм пораснала, вече си играя
с дребните чудовища в детската ми стая.

Щом се скупчат сенките, в тайните си ъгли
малките чудовища с погледите кръгли

с острите си лапички почват да пристъпват,
чакат ме да дойда, мъркат и потръпват.

Аз така съм свикнала малко да се плаша,
с мъничките ужаси във играта наша,

разни нервни ангели, мили таласъми,
с призраците галени, бродещи в ума ми,

че не бих помисляла да си сменям къщата.
Щом ще са чудовища – нека да са същите.

Аз харесвам страшното, щом ми е познато то,
любовта отчаяна, на тъгите блатото,

вечното объркване в лабиринт човешки,
грешките, затрупани със по-нови грешки,

тъмното във стаята, сгушена и тясна,
чувството, че няма как още да порасна,

че съм омагьосана в сигурно леговище
с моите си собствени тайни и чудовища.

София е в Пловдив.
Добре й е там.
Защото София града си обича.
И тази любов споделена е, знам.
Те даже са почнали да си приличат.

Във нейния ум – векове, векове
натрупана мъдрост от срещи и книги.
И топла. Уютна. И без снегове.
Мъгла и да падне – веднага се вдига.

А Пловдив е шантав, разхвърлян поет.
Усмихнат и хубав. Културен. Радушен.
И той като нея е вечно зает.
И двамата бързат. И двамата пушат.

Не знам от къде взимат толкова сили
и с кеф да живеят, и служба да гонят.
Какви са ми чудни, какви са ми мили,
и как си обичам и Пловдив, и Соня!

Есенната тишина.
Да не я смутиш с гласа си!
Кротко помълчи. Една
мигла падна. И се скъса
паяжина. И златист
прах контурите запали.
Приеми, смирен и чист,
залезът да те погали.

***
А този град е толкова студен,
че котките пресипнали се викат.
Как от дома, във който съм дете,
излизам – и внезапно ставам никой.

И често стъпвам в тънка тишина
и гледам с погледа на зимно куче.
А всички постоянства се рушат,
преди пътеките им да науча.
_______________________________________

***
Радостта и тревогата,
нежните дрехи,
дишат във стария сак.
А толкова често
си губя багажа по гарите.
_______________________________________

***
Качете Добротата на мотор,
сложете й една червена каска.
И нека въобще да не говори
следобед сънищата ви да стряска.

И нека да не е като принцеса,
да не е задължително красива.
Да има за другари едри песове
и да пищи от ябълки червиви.

Тя нека да е весела и тънка,
със кожен панталон и със сафари.
И ще я заобичат всички пънкове,
ще я целуват нежните хипари,

девойките на нея ще приличат.
Да си добър ще стане много модно.
Открийте Добротата във момиче
и го пуснете да греши свободно.

🙂

________________________________________________

Честит първи учебен ден, сладки деца и любими колеги! 

♥

Щом сърцето обезоръжено
се стреми на всички да съчувства,
изведнъж се вижда обкръжено
от безвредни някакви изкуства.

И сърцето ходи все на пръсти –
никого не иска да засегне.
И държи надеждите си скръстени.
И тупти, готово да побегне.

Скрива се. От всичко се откъсва.
По-прозрачно и от сянка става.
Някой ден съвсем само се пръсва,
и от деликатност се предава.

Ако не говоря за пейзажа
и за всяко срещнато животно,
ще ми се наложи да разкажа
колко ми е тъжно и сиротно.

А това е загуба на време,
щом не смогвам даже да опиша
радостта, която ме обзема –
всичко гледа, ходи, свети, диша.

Аз, докато мога да избирам,
ще говоря за цветя и котки.
А наложи ли се да умирам,
ще си тръгна – като на разходка.

 🙂

Вчера си намерих кестен
и прогнозата е ясна:
непременно ще е есен.
Бавно слънцето загасва,

сменя си цвета морето,
в шал от пяна се загръща.
Прибери се там, където
има кой да те прегръща.