Колко променливо тупа
сърцето ми в теб.
Дай да подишам дъха ти.
Тук никой не може да влезе.
Правим си свят,
в който нямаме тайни. Не зная
как ще се справя без тайни. Стихвам,
заспивам,
смесвам се с теб като вятъра с въздуха.

*

Твоето нещо ще те намери.
Скътани вещи в тъмни килери.

Точните думи – в някоя книга.
В празника шумен – няколко мига,

твои и само за тебе приготвени.
Две-три идеи, в ума ти закотвени.

Цветето. Вазата. Сянката. Шепотът.
Точно ей тази светулка във шепата.

Значи е важно, причина си има
именно аз да ти бъда любима.

Както със теб сме смутени и смешни,
за да ме видиш, когато те срещна,

важното, тихото, страшното, нежното –
твоето нещо, това, неизбежното,

то ни е чакало, то е избрало
да сме си заедно, да сме си цяло.

*

Когато те обикнах,
тъгата беше сенчеста поляна
със шипки и със гущерчета,
стрелкащи се в лайката.
Понякога отивах там
да помълча
и да погледам облаците.
С времето
нашата любов порасна
и се разпростря,
модерен град с предградия
с музеи и сладкарници.
Подземната железница
на нашата любов
препуска;
площадите й
са окичени със знамена.
А цял един квартал
с небостъргачи
и с непрогледен трафик
е тъгата.

*

Две слънчеви зайчета
се гонят по блока.
Те нищо не знаят.
Те нямат посока.

Кръжат и се спускат,
блестят и надничат,
и блока във блузка
от слънце обличат.

1986

.

*

Аз заспивам в ума си
като в бункер бетонен.
Мисли сиви и къси
безполезно се ронят,

рамене вкаменени
се повдигат сънливо,
и се чувствам сменена
с нещо тежко, неживо,

нещо бавно, което
в мен се е настанило,
то расте от кафето,
то е нервно, немило…

И кого обвинявам?
То е влязло, докато
мрънкам и съжалявам
за дъждовното лято,

неудобния климат
и природата цяла…
Недоволството има
тихо, ситно начало,

но не спре ли навреме,
радостта се задъхва,
и дъждът ще задреме,
и липа не полъхва,

и защо още мрънкам…
Слагам новата рокля,
и излизам навънка
за да се поизмокря!

*

Уморено думите отмяташ
и се рони пепел от цигара.
Гласове издигат в тишината
сиви необмислени пожари.

Сънища, от думи похабени,
ябълки – обелки и окраски.
Може би тревата е червена
миг преди с език да я задраскаш.

Нетърпението е сладко като бонбон
и солено като сълза под езика.
Нетърпението е леко един тон
и мълчи със усмивка, която вика.

Във корема на влака, железен, ръждив корем,
чака моето тяло, и всеки тунел ме ражда.
Влакът тръгва и спира, и всеки път, като спре,
вдишвам нов и различен въздух и чувствам различна жажда.

Аз очаквам и бързам, не знам дори как стоя,
всяка бавна минута разтегля се карамелено,
и стъклата треперят, звънтят и туптят
от сърцето ми, с радост и страх населено.

Нахално здраве. Кожа вкусна, нежна.
Желания естествени и чисти.
Благословено глупаво невежество.
Невинност на неопитните истини.

Не тегне разум и не скърцат ставите.
Спохождат ви любовите огромните.
Сега дори и глупости да правите,
ще ви се иска вечно да ги помните.

Целият есемесен диалог – тук.

Знам добре какво беше.
И че вече го няма.
Любовта не е вечна.
Даже да е голяма.

Тя е камъче в шепа.
Даже да е безкрайна.
Тя е смях. Тя е шепот.
Тя е чудо и тайна.

А пък нашето чудо
си се скри във ръкава.
И лежим нощем будни,
и какво ни остава –

самотата си галим
като в траур безшумен –
краят става реален,
назовем ли го с думи.

Римата е ябълка на клона.
Римата е коледна играчка.
Тя на редовете е поклона.
Тя е и награда, и закачка.

Римата е празник. Гланц и блясък.
Ясен тон в тълпа на мисли шумни.
Синьо водно конче върху пясък.
Жило на пчела в меда от думи.

Може и без рима – пия смисъл,
ритъм ям, метафори обядвам.
Но десерта с рими си записвам,
тъй като обичам да се радвам.

Мило, много ми е тъжно.
Много ми е уморено.
Няма как да се залъжа,
че не ни разделя времето.

Питам. Как така тъгата
няма смисъл и значение.
До кога ще съм богата
само с тайни изречения.

До кога ще ме обичат
отдалеч и без докосване,
с чужди тайни – за надничане,
с чужди ласки – за износване.

И от малко съм доволна,
радвам се, не протестирам,
но е нежността ми болна,
радостта ми – на умиране,

зло и празно е във мене,
вярата се е стопила.
Много ми е уморено.
Много ми е тъжно, мило.

Върви между хората тъжна, засмяна жена.
Върви между хората, като в гора без пътеки.
След нея пониква внимателна, топла трева,
настръхват гнезда и земята надига се леко.

По тихи дървета, самотни мъгливи скали,
по храсти бодливи, смирено разтворили пръсти,
закачат се нейните весели, пъстри поли,
перата й, люспите, ласките – всичко се пръска,

разсипват се сенки и блясъци. Цяла гора
изгрява, изгаря, оплетена в слънчеви нишки.
Когато окапе последният лъч прецъфтял,
от нея остава единствено зрялото нищо.

1993
леко пипнато сега

Взимаш една жена.
Замесваш я
в приключенията на фантазията си.
Загръщаш я в среброто на огледалото.
Поръсваш я с трепет,
добавяш смях на вкус,
вкус на смях
и любов – колкото поеме.
Държиш я в ръце – ароматна, топла.
И се печеш на бавен огън,
като гледаш как си отива
със походка от карамел….

05.05.05г.

за тези мидички

ТТ

Те си пасват напълно,
две черупки от мида.
Вътре – уредно, пълно,
като рафтове в Лидъл.

Надпреварват се, носят
и оформят запаси.
Те се плашат за после
и укрепват дома си.

Те обичат да имат,
да събират и пъхат.
И от там този климат –
все на спарено лъха.

И в дома става тясно,
нещо май се смалява.
И напълно е ясно –
любовта се втечнява.

И водата отмива
и последната капка.
Две черупки заспиват
в костелива захапка.

Те си пасват прекрасно –
две черупки от мида.
Между тях – любовта. Но
любовта си отиде.

И във шепите празни
тишината убива.
Нежността вече дразни,
прекомерно учтива.

И кънти безполезно
всяко нежно шептене.
Любовта им изчезна,
затова е студено.

Те замръзват допрени
в тишина като в дреха.
Те не искат промени.
Те си търсят утеха.

Как светът продължава,
любовта щом приключи?
Те не го заслужават.
Как можа да се случи?