Да е ясно – аз съм си момиче!
Нищо, че синът ми е голям
и подир госпожиците тича.
Той се чувства възрастен. Аз знам,

че е друг човек, съвсем отделен
и си има път определен.
Време му е с мен да се разделя
в някой прекалено близък ден.

Той вода студена пие потен.
Пие и каквото там си ще.
Учи. Управлява си живота.
С мене се държи като с дете.

Дава ми акъл и ме поправя.
Не съвети, иска джобни само.
А пък аз не трябва да забравям,
че е мъж, не бебето на мама.

Той ще тръгва ей сега. След малко.
Стискам палци. Няма да го спирам.
Той е мъж, а аз съм още малка.
Гледам. Всичко знам. Но не разбирам…

За него друго е по-важно –
не любовта. Не любовта ми.
Той трябва пътя да покаже.
А аз от този път го мамя

да слезе – само за минута,
за миг дори – но да ме види
как страшно дълго ще се лутам,
ако от мене си отиде.

Той има мисия. Идеи.
Той има работа да върши.
Аз искам само да се смеем,
докато този свят се свърши.

Аз искам бебета. Да плачат
и да ме хапят с млечни зъбки.
Той търси кръста, и палачът
очаква твърдите му стъпки.

Високо, трайно и значимо
е неговото. Аз съм ниска.
Мечтите ми са постижими,
но той деца и дом не иска.

Той ври, кипи, строи, говори,
и аз поглъщам всяка сричка.
Но той обича всички хора,
а аз не искам да съм с всички.

Мария
Вали дъжд на парцали,
вали дъжд на откоси,
и водата ме гали
между пръстите боси,

между пръстите пясък
и във чехлите тиня,
и каквото донася
този дъжд – ще отмине,

ще отмине небето,
смешно мокрият юли –
като нещо, което
мимоходом сме чули.

ТТ

И ще дойде полека
топла есенна пара,
и мъглицата мека
като дъх на попара,

и ще вейнат вихрушки,
ще простине морето,
дим от печени чушки
ще просмуква прането,

и денят ще се сгуши
като баба на сянка,
ти плетеш, аз пък пуша –
ние, вечните двамка…

Времето не се променя
и Луната е прилична.
Вън листата са зелени.
Който може, ме обича.

Музика, каквато искам,
вее тихички дантели.
Облаците слизат ниско.
Чаша ментов дъжд споделят.

Равновесно. Неподвижно.
Хладинка във дрехи ярки.
Под дърветата безгрижно
юли спи на пейка в парка.

Мъчително безсилие.
Пълзят ми буквите.
И знам, че
страниците пожълтяват
по-бързо и от нокти на пушач.
А костите в ръцете ме болят като изгнили.
Тежат ми
книгите, които не държа
тежат ми
липсващите продължения на дланите.

Легнахме си снощи
прегърнати и топли,
не помня аз какво сънувах,
но ти ми каза сутринта –
сънят ми означавал,
че ме обичаш.

Опитвам се
да се откъсна.
Налагам си
да се владея.
Днес не погалих гръбчето
на книгата ти,
когато минах покрай нея.

Любовта си прегриза
прикованата лапа.
Предпазливо излиза.
С капки кървави цапа.

И е страшна. И куца.
И не стига далече.
Заплашителни звуци.
Тежки сенки препречени.

Самотата посяга
болно да я прегърне.
Няма как да избяга.
Няма как да се върне.

Няма път, няма място,
и трепери самичка.
Диша плитко. На тясно.
Ужасена лисичка.

Купче есенни листи,
мокри на тротоара.
Златно облаче чиста
рязко вдишана пара.

Дъждът на мене чака!
На мене чака сушата!
Светулки пушат в мрака.
Калинки бъбрят сгушени.

Рояк врабчета – целите
подхвърчат от вълнение:
– Нали ще ни заселите
в добро стихотворение?

– Там, вижте, да е весело…
Да има и заглавие… –
котаците унесени
бълнуват от тщеславие.

За нас – да бъде ярко! –
изискват пеперудите. –
Очакваме, другарко,
добре да се потрудите!

Природни феномени,
бозайници, инсекти
се трупат покрай мене
с надежди и проекти.

Не книга, а гъмжилище
сега се очертава.
На бръмбари е жилище
поезия такава!

Блещукат грозни златни жаби
по ръбовете на водата.
Тук можем лесно да ограбим
прозрачното легло на вятъра.

Щастливо, романтично, весело.
Поискам ли – ще те прегърна.
Пръстта е с цвят на ален кестен
и в нея можем да надзърнем.

Тук жабите пулсират кротко
и всяка дума се разбира.
И дрехите ни се измокриха
от блясъка на язовира.

Виждам гущерът как се разтапя,
как потропва сърцето му сухо.
Упоително слънцето къкри
и щурци си пришпорват цигулките.

Слънчогледи, стърчащи край пътя –
пътни знаци: „Внимание, лято!“
Хоризонтът изглежда размътен
от диоптрите на маранята,

и очите червени на мака
мигат в сухия прах. Аз пътувам,
за да стигна до прага на мрака.
Аз мълча. И търпя. И жадувам –

хладен мрак с очаровани сенки,
без тъга, без надежди, без грижи.
Тихо място спокойно да легна
под капак от звезди неподвижни.

Те по цял ден извършват сондажи –
търсят перли и жабешко масло.
После с него филийки си мажат
и добавят на вкус водорасли.

От праха и насрещния вятър
се прибират с очи зачервени.
Пооправят си малко перата
и чорапите мокри си сменят.

Вечерта, щом врабците поискат,
им разказват истории чудни.
И врабците цвърчат и се кискат,
и остават по цяла нощ будни.

Добродушните щъркели лягат –
щом се съмне, те пак са на смяна.
За закуска жените им слагат
сок от жаби, направен на пяна.

После пак тежък труд и сондажи.
Блатна кал. Перли за огърлици –
любовта си със тях да покажат
на свенливите си щъркелици.

.

Накриво този свят е сложен
и лошотията е сила.
И аз не знам дали ще можем
да се държим за малко мило.

За няколко минути само.
Или за няколко години.
Прегърнати, да се измамим,
че лошото ще ни отмине.

Един до друг, да се излъжем,
че сме открити и спасени.
Че вече няма да съм тъжна.
Че си най-важното за мене.

Да ме обичаш и закриляш.
Далеч от теб да пъдя злото.
Поне за малко да сме мили.
Поне до края на живота.

Колко скромно, тихо, трепетликово
преминават облаците. Долу
преминават мравките. Реката
преминава покрай бреговете си.
Преминава пътя си кръвта
в кръгове замислени, и тялото,
в сън, във сянка, заедно с планетата
криволичи помежду звездите.
Колко скромно, тихо, трепетликово,
незабележимо пътешествие…