Легнахме си снощи
прегърнати и топли,
не помня аз какво сънувах,
но ти ми каза сутринта –
сънят ми означавал,
че ме обичаш.

Опитвам се
да се откъсна.
Налагам си
да се владея.
Днес не погалих гръбчето
на книгата ти,
когато минах покрай нея.

Любовта си прегриза
прикованата лапа.
Предпазливо излиза.
С капки кървави цапа.

И е страшна. И куца.
И не стига далече.
Заплашителни звуци.
Тежки сенки препречени.

Самотата посяга
болно да я прегърне.
Няма как да избяга.
Няма как да се върне.

Няма път, няма място,
и трепери самичка.
Диша плитко. На тясно.
Ужасена лисичка.

Купче есенни листи,
мокри на тротоара.
Златно облаче чиста
рязко вдишана пара.

Дъждът на мене чака!
На мене чака сушата!
Светулки пушат в мрака.
Калинки бъбрят сгушени.

Рояк врабчета – целите
подхвърчат от вълнение:
– Нали ще ни заселите
в добро стихотворение?

– Там, вижте, да е весело…
Да има и заглавие… –
котаците унесени
бълнуват от тщеславие.

За нас – да бъде ярко! –
изискват пеперудите. –
Очакваме, другарко,
добре да се потрудите!

Природни феномени,
бозайници, инсекти
се трупат покрай мене
с надежди и проекти.

Не книга, а гъмжилище
сега се очертава.
На бръмбари е жилище
поезия такава!

Блещукат грозни златни жаби
по ръбовете на водата.
Тук можем лесно да ограбим
прозрачното легло на вятъра.

Щастливо, романтично, весело.
Поискам ли – ще те прегърна.
Пръстта е с цвят на ален кестен
и в нея можем да надзърнем.

Тук жабите пулсират кротко
и всяка дума се разбира.
И дрехите ни се измокриха
от блясъка на язовира.

Виждам гущерът как се разтапя,
как потропва сърцето му сухо.
Упоително слънцето къкри
и щурци си пришпорват цигулките.

Слънчогледи, стърчащи край пътя –
пътни знаци: „Внимание, лято!“
Хоризонтът изглежда размътен
от диоптрите на маранята,

и очите червени на мака
мигат в сухия прах. Аз пътувам,
за да стигна до прага на мрака.
Аз мълча. И търпя. И жадувам –

хладен мрак с очаровани сенки,
без тъга, без надежди, без грижи.
Тихо място спокойно да легна
под капак от звезди неподвижни.

Те по цял ден извършват сондажи –
търсят перли и жабешко масло.
После с него филийки си мажат
и добавят на вкус водорасли.

От праха и насрещния вятър
се прибират с очи зачервени.
Пооправят си малко перата
и чорапите мокри си сменят.

Вечерта, щом врабците поискат,
им разказват истории чудни.
И врабците цвърчат и се кискат,
и остават по цяла нощ будни.

Добродушните щъркели лягат –
щом се съмне, те пак са на смяна.
За закуска жените им слагат
сок от жаби, направен на пяна.

После пак тежък труд и сондажи.
Блатна кал. Перли за огърлици –
любовта си със тях да покажат
на свенливите си щъркелици.

.

Накриво този свят е сложен
и лошотията е сила.
И аз не знам дали ще можем
да се държим за малко мило.

За няколко минути само.
Или за няколко години.
Прегърнати, да се измамим,
че лошото ще ни отмине.

Един до друг, да се излъжем,
че сме открити и спасени.
Че вече няма да съм тъжна.
Че си най-важното за мене.

Да ме обичаш и закриляш.
Далеч от теб да пъдя злото.
Поне за малко да сме мили.
Поне до края на живота.

Колко скромно, тихо, трепетликово
преминават облаците. Долу
преминават мравките. Реката
преминава покрай бреговете си.
Преминава пътя си кръвта
в кръгове замислени, и тялото,
в сън, във сянка, заедно с планетата
криволичи помежду звездите.
Колко скромно, тихо, трепетликово,
незабележимо пътешествие…

Земята, сбита и корава,
е непроизносима дума,
в която зъбите си чупят,
охлузват носове къртиците.
Пръстта е само от съгласни,
от камъчета, мъх и пясък.

На сухо въздухът преглъща
и всичко живо пожълтява –
полето смуче от тревата
през корените изтощени.
Полето скърца и се пука,
пукнатини – ръка дълбоки,
земята чака да посегнеш
и пръстите ще ти захапе.

Дъждът да дойде!

Сочни гласни
ще напоят пръстта. Ще тръгнат
със хълцане, със глас, с въздишки,
със дълги музикални думи
растенията, напоени,
с корони от вода в косите.

Земята живото привлича,
и го приема и поглъща.
Дъждовната вода е жертва.
Попива и ни изпреварва,
отива преди нас на срещата,
където все ще ни дочакат.

Знаете ли! Вече
има слънчогледи!
Слънцето напече
раменете бледи.

Със крака златисти,
с избелели рокли,
във росата бистра
билките се мокрят.

И се изпаряват
светли аромати.
И се вкоренява
тъничкото лято.

И израства бързо –
захарно и млечно.
И цъфти. И връзва.
И изглежда вечно.

Гладовете на душата.
Гладчетата. Гладищата.
Страховете и мечтите.
Тайните, дълбоко скрити.
Страстите – жестоки. Нежни.
Плановете безнадеждни.
Жалостта към болки чужди.
Всичките тъги и нужди –
вият си гнезда в душата.
Пеят, ръсят си перата,
в долините й зимуват,
в океаните й плуват,
в корените й се вплитат,
кацат там и не отлитат…
И човек мучи и крета,
зиме спи, израства лете,
звяр и звероукротител,
и слуга, и повелител.
Птици, животинки, красти,
семена, дървета, храсти,
на човека поверени,
кротки или озверени,
да ги чува, да ги храни,
във душата му прибрани.