Като кестен – кестеняв,
лъскав и загладен.
Той не знае що е гняв.
Постоянно гладен,

любопитен и влюбчив,
крайно симпатичен.
той се чувства най-щастлив,
хукне ли да тича.

Циркаджия, хубавец,
свикнал да се глези.
Рицар, стража и ловец –
щом навън излезе.

А на пакостите – цар –
сто бели в минута!
Куче – чудо! Куче – звяр
с поглед на кошута!

Взимаш букви. Правиш думи.
Нека място помежду им
има – после там се слага
топла светлина и влага.
Между буквите поникват
живи стръкчета. Надникват.
Всяка дума е саксия.
После се пресаждат тия
думи в редове – направо
вътре в почвата корава
на учудената мисъл.
И ако добре си писал,
думите се вкореняват.
Храбро се раззеленяват.
От филизите наболи
във ума настъпва пролет.
Тръгват сокове потайни.
Пламват цветове незнайни.
И на краските в пожара,
и на ласките в нектара,
като нарове се пукват
думи със зърна от букви.

Шипката е разпростряла
розова, зелена, бяла
циганска пола с волани.
Ще посегне да те хване,
ще разтърси ситни клони
и цветът й ще се рони,
ще е дива и небрежна,
а на теб ще ти е нежно,
ще настръхнеш, щом те галне
с нокти ситни и нахални,
ти – до кръв докоснат лично,
тя – засмяна безразлично.

Грейнала край пътя
весела мозайка –
във роса се къпят
макове и лайка.

От божур изгряла,
мека от съня ми,
светлина – узряла,
сладка, на салкъми.

Остри и лъчисти
розови бодили.
Всичко свети чисто.
Всичко ми е мило.

Тази любов във ума ти
трепти и се срива.

Почва от нищо,
за всичко се хваща.

Расте.

Като дете,
което не иска да спи,
но накрая заспива.

Като желано,
внезапно,
объркващо всичко дете.

Такъв копнеж по красота,
че ми се иска да се влюбя.
Да имам време да чета.
Да се намирам, да се губя.

С език и с кожа и с очи
във красота ми се надниква.
И доземи ми се мълчи.
И като цвят ми се пониква.
 

Стана ли голяма,
ще съм поетеса.
Хубавите думи
ще ги знам къде са.

И като потрябват,
мога да ги викна.
В кръгчето на О-то
мога да надникна.

В шатрата на А-то
мога да се мушна.
Плаче ли Ер малък,
мога да го гушна.

С чисти бели думи
дом ще си направя.
Ще се излекувам
с думичката Здраве.

Ще говоря вкусно
с думи благи, обли.
И каквото чувствам,
ще го кръстя Обич.

Къде изчезна лекотата
на обичайните неща?
Стопи се нежната позлата.
Лъжа. Горчивина. Ръжда.

И стана трудно. Неуместно
е да те хвана за ръка.
О, искам пак да ни е лесно!
Да те обичам пак така,

както преди, както отдавна,
както в наивното начало,
което се топеше бавно,
докато се стопи изцяло.

Хората те гледат.
Трябва да внимаваш
при кого отиваш,
от къде минаваш.

Зърнат ли загадка,
свършено е с тебе –
ще те хапнат сладко.
После ще разтребят.

Трябва да изглеждаш
плосък и прозрачен.
Думи ако казваш –
нищо да не значат.

Трябва да запазиш
радостта си скрита –
да не я полазят,
за да я опитат.

Да не я размътят,
да не я омачкат.
Да не я настъпят
със безгрижна крачка.

Но ако трепериш,
как ще съумееш
радост да намериш,
с радост да живееш…

Доктор Толев:

Потръпна лекичко полето,
ветрецът ли повя?
Помръкна, аз пък стихнах, ето –
дъждецът заваля.

И рапицата тъжна стана,
и влагата пълзи.
И от усмивката остана
пътечка за сълзи.

А облаците как се трупат
в невесели петна!
Дори цветята ми се цупят.
И болчица една…

Обаче знам – посред тревата
ще има цъфнал мак!
Подсмихвам се на самотата
и теб ще чакам пак!

То е отговор на това.

Заслужена умора
по клепките те гали.
Сънят ще дойде скоро.
Мечтаеш ли? Заспа ли?

Звездите караулят
с наметки от мастило.
Луна със цвят на дюля.
Тъга с прибрано жило.

Гнезда уютно скрити
сред сенките грамадни.
Прозорците – отвити.
Завесите прохладни

безшумно се полюшват.
И както си мечтаеш,
сънят до теб се гушва,
за да го приласкаеш.

Полето дишаше свободно
и правеше цветя.
И нещо, на любов подобно,
през мене прелетя.

Видях как рапицата светна,
засмя се и изгря.
Една усмивка мимолетна
лицето ми допря.

Дъждът дойде и леко ръсна.
И спря да ме боли.
И радостта ми се разпръсна
на мравки и пчели.

И самотата ми избяга.
И ме разсъни хлад.
Великолепие от влага,
разкош от аромат…

Нева е неуловима,
но я има, но я има!

Кой я има? Не е ясно.
Нева не стои на тясно.

Тя е жилка. Тя е шило
Тя е нещо крайно мило.

Тя пътува и превежда.
Или бомби обезврежда?

Или пише? Или снима?
Значи – явно, че я има.

Тя е залез. Тя е роза.
Тя превежда кратка проза.

Тя превежда и обширна.
Рядко се поспира мирна.

Как без нея ще намерят
повод да ни срещнат с Керет?

Има тя идеи смели.
Монтеросо, Манганели,

Вилялобос, Албахари
вече са й дружки стари.

Вдъхна каталонски вятър
и във нашия театър

с драмите на Галсеран.
Тя е стройна като кран!

Кран строителен, със рамо…
(тази рима имам само.)

Пак чрез нея са познати
разказите на Будзати.

А и други, още доста.
С нея два пъти във Коста

аз кафе съм пила даже.
Твърдо може да се каже –

Нева е неповторима.
И я има! И я има!

Луната през деня е бяла
като отлитнал сливов цвят.
Замаяна и премаляла,
мълчи и се топи от глад

и, в меки облаци завита,
се сгушва тихо и лежи.
За слънцето, което скита,
луната мисли и тъжи.

Зарича се, че няма вече
да се измъчва и ревнува,
да наблюдава отдалече
как то със всички се целува.

Откъсва се и заминава…
Решава пак да се завърне.
Срамува се, но продължава.
Не може гръб да му обърне.

Луната слънцето обича.
Луната други не поглежда.
Тя е отчаяно момиче
с прозрачна рокля от надежда.

Толкова дълго пътувах към теб,
че пътят е моята същност.
Моля те, чуй ме! Ръце за ръце
връщат се птиците в къщи.

Моля те, виж ме! Блясва светът,
щом разбереш, че ме има.
Жалко е да биеш толкова път
и да не бъдеш любима.

1987