Животът ни ще мине след няколко цъфтежа
и няколко безкрайни непоносими зими.
Когато си отиваш, дали ще забележа?
Дали ще те оставя, когато си заминеш?

Щом дюни от минути сърцето ми затрупат,
когато се отдръпна и любовта е в отлив,
ти как ще се сбогуваш с каквото ти е скъпо?
Дали ще бъдем мъдри? Смирени? Жалки? Кротки?

Един във друг сглобени и пак сами-самички,
в предателство и вярност, в безмълвие и в крясък…
И който се бунтува, и който свиква с всичко,
накрая ще потъне като вода във пясък.

Зора без утро, труд без цел
и чувство без посока.
Опитваш се да бъдеш смел
в тревогата дълбока.

Опитваш да останеш прав,
съвсем да не потънеш
във залез розов и лилав,
задушен и бездънен.

Боли от всичко наведнъж,
а някак без причина.
Вали студен и лигав дъжд
върху очи от глина.

В небе от пръст чертаеш знак.
Наказан си сурово –
дълбаеш в думи, пълни с мрак,
и не откриваш слово.

Даже и ако ме няма,
няма времето да спре.
Няма да си с мен. И няма
да отидем на море.

Няма да напишем книга.
Няма да я прочетем.
Ако нещо не достига –
няма и да разберем.

Както е обикновено,
наболява и горчи.
И че беше част от мене,
днес почти не си личи.

Гальовни пламенни покои
във дълбините на съня.
Разцъфналото тук е мое
и мога да го променя.

Подводно кадифе. Коприна.
Пленителна дълбочина.
Рисувана с любов картина,
целувка като след война.

Разгъват се пространства тайни,
щом мисълта ги назове
във изобилие безкрайно
от форми, звук и цветове.

И са прекрасни, и ги има,
залежи от любов огромни
във сънища неуловими,
които след това не помним.

Като дебела балерина,
която тръгва с бавна крачка,
ръба на тенджерата мина,
без пяната си да омачка,

надигна се на меки дипли,
и без да мисли, без да чака,
с горещ и нежен шепот кипна
забравеното прясно мляко.

Като кестен – кестеняв,
лъскав и загладен.
Той не знае що е гняв.
Постоянно гладен,

любопитен и влюбчив,
крайно симпатичен.
той се чувства най-щастлив,
хукне ли да тича.

Циркаджия, хубавец,
свикнал да се глези.
Рицар, стража и ловец –
щом навън излезе.

А на пакостите – цар –
сто бели в минута!
Куче – чудо! Куче – звяр
с поглед на кошута!

Взимаш букви. Правиш думи.
Нека място помежду им
има – после там се слага
топла светлина и влага.
Между буквите поникват
живи стръкчета. Надникват.
Всяка дума е саксия.
После се пресаждат тия
думи в редове – направо
вътре в почвата корава
на учудената мисъл.
И ако добре си писал,
думите се вкореняват.
Храбро се раззеленяват.
От филизите наболи
във ума настъпва пролет.
Тръгват сокове потайни.
Пламват цветове незнайни.
И на краските в пожара,
и на ласките в нектара,
като нарове се пукват
думи със зърна от букви.

Шипката е разпростряла
розова, зелена, бяла
циганска пола с волани.
Ще посегне да те хване,
ще разтърси ситни клони
и цветът й ще се рони,
ще е дива и небрежна,
а на теб ще ти е нежно,
ще настръхнеш, щом те галне
с нокти ситни и нахални,
ти – до кръв докоснат лично,
тя – засмяна безразлично.

Грейнала край пътя
весела мозайка –
във роса се къпят
макове и лайка.

От божур изгряла,
мека от съня ми,
светлина – узряла,
сладка, на салкъми.

Остри и лъчисти
розови бодили.
Всичко свети чисто.
Всичко ми е мило.

Тази любов във ума ти
трепти и се срива.

Почва от нищо,
за всичко се хваща.

Расте.

Като дете,
което не иска да спи,
но накрая заспива.

Като желано,
внезапно,
объркващо всичко дете.

Такъв копнеж по красота,
че ми се иска да се влюбя.
Да имам време да чета.
Да се намирам, да се губя.

С език и с кожа и с очи
във красота ми се надниква.
И доземи ми се мълчи.
И като цвят ми се пониква.
 

Стана ли голяма,
ще съм поетеса.
Хубавите думи
ще ги знам къде са.

И като потрябват,
мога да ги викна.
В кръгчето на О-то
мога да надникна.

В шатрата на А-то
мога да се мушна.
Плаче ли Ер малък,
мога да го гушна.

С чисти бели думи
дом ще си направя.
Ще се излекувам
с думичката Здраве.

Ще говоря вкусно
с думи благи, обли.
И каквото чувствам,
ще го кръстя Обич.

Къде изчезна лекотата
на обичайните неща?
Стопи се нежната позлата.
Лъжа. Горчивина. Ръжда.

И стана трудно. Неуместно
е да те хвана за ръка.
О, искам пак да ни е лесно!
Да те обичам пак така,

както преди, както отдавна,
както в наивното начало,
което се топеше бавно,
докато се стопи изцяло.

Хората те гледат.
Трябва да внимаваш
при кого отиваш,
от къде минаваш.

Зърнат ли загадка,
свършено е с тебе –
ще те хапнат сладко.
После ще разтребят.

Трябва да изглеждаш
плосък и прозрачен.
Думи ако казваш –
нищо да не значат.

Трябва да запазиш
радостта си скрита –
да не я полазят,
за да я опитат.

Да не я размътят,
да не я омачкат.
Да не я настъпят
със безгрижна крачка.

Но ако трепериш,
как ще съумееш
радост да намериш,
с радост да живееш…

Доктор Толев:

Потръпна лекичко полето,
ветрецът ли повя?
Помръкна, аз пък стихнах, ето –
дъждецът заваля.

И рапицата тъжна стана,
и влагата пълзи.
И от усмивката остана
пътечка за сълзи.

А облаците как се трупат
в невесели петна!
Дори цветята ми се цупят.
И болчица една…

Обаче знам – посред тревата
ще има цъфнал мак!
Подсмихвам се на самотата
и теб ще чакам пак!

То е отговор на това.