Искам да донасям облекчение.
Искам да добавям лекота.
Да развалям лоши настроения.
Да си пиша весели неща.
Думи и филийки с мед да мажа.
В нощ, в която черен дъжд вали,
аз такава смешка да разкажа,
че да прихнат третите петли.

Упорита любов, и проклета, и твърда, и лоша.
Тя сама си създава проблеми. За нея разкошът

е кристален следобед щастливо откраднато време.
Боядисва самичка. И цапа. И хич не й дреме.

Тя пренася дърва. Крие важни бутилки в мазето.
Оцелява, с което от нея отдавна е взето.

Няма грам суета, но жадува да бъде красива.
Стъпките й кънтят и отива й да си отива.

Кожата й е мека. Отива й да се завръща.
Тя си знае човека. Тя си помни адреса и къщата.

Нито дива, ни питомна, някаква, никаква, стара.
Някой път е светулка, някой път е искра от цигара.

Тя сънува, пътува и псува. Пасе си копнежите.
Тя от век съществува. Сега ли ще я забележите?

Тя целувки си взема на пръсти, защото е ниска.
Тя е царствено бедна. Тя има, каквото си иска.

А ти чудесно можеш и без мен.
И аз ще трябва да те преживея
и да преглътна, че съм победен,
пак да прогледна и да се засмея.

Сега не съм такъв, какъвто бях.
След теб ми предстои да опозная
живота си, освободен от страх –
кое ще е по-страшното от края ни?

Животът ми е нов. И аз съм нов,
с тъга неразбираема и плътна,
понесъл сам все същата любов,
по-тежка, по-дълбока. Непокътната.

На маса и на път. На празник.
На работа. Сама. Сред хора.
Отдръпвам се незабелязано,
поемам дъх с очи затворени
и зад клепачите проблясва
лице, което обожавам.
Къдесилипсвашмиужасно.
И пак денят си продължава.

Уууу, всичко тревясало!

Почуквам тихо с мотиката.

Баба ми слуша, но се спотайва

„Влез!“ ли да каже?

Поприкрий си сърцето! Всеки има тревоги и грижи
и над всеки в небето на безкрайни гердани се нижат
гръмотевици, птици, снежинки и пух от тополи,
всеки знае какво е тъга и възторг, че е пролет,
всеки все пак е сам и протяга надежди и думи,
и се свива от срам, и се прави на храбър и умен.

Няма нужда и ти да добавяш към общата врява
и въздишка, и паника, че остаряваш,
и – обиден сирак – да посягаш с юмрук към звездите,
да жужиш за вкуса на меда, и кръвта да опиташ.
За какво е това безразборно и бурно споделяне?
Ти си градско дете на пазар сред животни и селяни,
ти си хлебна троха, изтървана в завод за машини,
ти си пътник и много далеч е родината.

Ти си чужд, неуместен – и пак си еднакъв със всички,
ти си звук, изговорен погрешно, но звук си от сричка.
То е толкова ясно и толкова неразбираемо –
че животът е твой, ала само за малко назаем.
По-добре помълчи. Съзерцавай. Гушни си детето.
Между хора бъди, но все пак поприкрий си сърцето.

Катастрофи, войни и взривени недели.
У дома се върни. С мен недей се разделя.
Страховете налитат. Маршируват омрази.
Искам да се опитам някак да те предпазя.
Ветровете са бесни. Дъждовете са груби.
Ако знаеш къде съм, няма да се загубиш.
Аз си търся утехи в разцъфтялата пролет
и се вслушвам във ехото. На кого да се моля?
Безразлично небето – ни помага, ни пречи.
Аз съм тук, а детето ми е ужасно далече.

Какъв късмет! Избрах отново
любим с особеност такава:
с талант да буди в мен любов
и с дарба – да я разрушава.

Дали причината е в мен,
съдба ли е или случайност –
дори да се държи студено,
и да ме иска само тайно –

обичам ли го – няма край.
Приемам ведро и наивно
по три пъти годишно – май,
и двеста пъти – в ада, жива.

Напълно ми е ясно: има
любов с особеност такава:
да ме избират за любима
мъже, каквито заслужавам.

Виж, облаците се сгъстяват
и тътенът им се усеща,
когато някой закъснява
за най-отлаганата среща.

Тревогата почти се чува.
Не може радостта да смогне.
Наблизо някой боледува,
а няма как да се помогне.

Бледнее смешното ти право
да се осланяш на надежди
и челото ти озарява
светкавица от остра нежност.

А иде нощ и иде буря.
Ти дълго чака и се моли.
Сега светът ще се разтури.
И край на зимата. И пролет.

Тик-так, тик-так! –

настоява капчука.
Пролетта ще е тука
след петнайсет минути!
През виелици люти

вече път си пробива.
Зачервена, красива
пийва чай в кафенето.
Позатоплена, ето,

приближава към къщи.
Ти недей да се мръщиш,
а за ново начало,
озарено и бяло

трябва да си готов. Любов –
без звук, без глас,
без уречено време,
без трамвая да вземе,

без компрес и без хапче,
със изслуто чорапче
с крак игриво ще тропне
и вратата ще хлопне –

пролетта наближава
и светът заслужава
да подскочиш, да кихнеш,
просто да се усмихнеш,

и за ново начало,
озарено и бяло,
ти да бъдеш готов.
Любов, любов! –

настоява капчука.
Пролетта идва тука.
Стига спа, време няма!
Както си по пижама

телефона вдигни си,
на кого – избери си,
и предай новината –
щом измием стъклата,

щом отметнем завивки,
щом си сложим усмивки
пролетта идва вкъщи.
Вече спри да се мръщиш,

а за ново начало,
озарено и бяло,
трябва да си готов!
Любов! Любов –

мека, тънка,
тиха, звънка,
весела и учтива,
безпричинно щастлива,

с обици на ушите
тя на март във водите
с любопитство поглежда,
ах, чудесно изглежда,

и блещука във мрака,
теб единствено чака,
идвай, време е точно
пролетта да започне.

Тайна тя ще ти каже,
нещо хубаво даже
сигурно ще се случи,
първи ти ще научиш,

и за ново начало,
озарено и бяло
трябва да си готов:
лю-бов!

Най-дълбока е зимата в пет сутринта.
На живот или смърт се разкашля съседът.
По тавана избиват криви, страшни петна
от безсилния напор на очите да гледат.
Аз съм будна от век. Още жива съм, щом
хапя въздуха. Вдишвам непрогледното тъмно.
Хем е рано, хем късно, хем е ясно защо
всеки скача в съня и се дави до съмване.
Благодат – да заспиш. Да пропуснеш часа,
в който мъката вече прелива над ръбчето.
Ако можех за миг да ти чуя гласа,
ако можеше да ме помилваш по гръбчето…
 

Завивките ми топлят –
затоплени от тялото.
Нещата имат смисъл,
ако са част от цялото.

Че от какво да бъдат,
по дяволите, част?
Светът е безразсъден?
Светът е част от Аз.

Светът е хубав? Гаден?
Засрамващ? Спотаен?
От приказка изваден?
Светът е част от мен.

Вратите са отворени.
за всеки цвят и звук –
и аз съм отговорна
какви са, щом съм тук.