Като в хотел с прекалено тънки стени,
пишеш своите стихотворения едва-едва,
с върховете на пръстите,
с молив на какъвто лист има.

Но когато любовта дойде,
стихотворенията се изливат направо върху чаршафите
и няма значение кой чува,
никой не чува всички чуват причернява просветва ти

Когато се събуждаш в дома си,
знаеш, че някъде има
едно стихотворение.

Значи, първо си избира тяло.
Знае от какво е изморен
и решава: може да е бяло,
с остри зъби и чудесен тен.

Може да е негърка без вежди,
може да е дърт алкохолик,
без илюзии и без надежни,
но с табела „Господ е велик”.

Може да е барман, да налива
и да черпи щедро и без мярка.
Може да е вещица красива
или уволнена секретарка.

Някой път отива със Сина си –
да си поприказва със момчето.
След това внезапно става късно
и не им се връща на небето.

Уморително е да си вечен,
а да знаеш всичко е ужасно.
Всемогъществото често пречи.
Сам си търсиш седмиците страстни.

И за да изпита нова милост,
за да зареди Духа си с благост,
той оставя страшната си сила
и чело на масата обляга,

и оставя хората да смятат,
че е слаб. Пропаднал. Че го няма.
Господ пие. Пада на земята.
Плаче като луд на чуждо рамо.

Влюбва се и ревност го ужилва.
И не помни как е стигнал вкъщи.
Господ е добър. Ще ни помилва.
Господ много има да ни връща.

Беше наблизо и чу, че мечтая за теб,
само че нямаше много какво да направи.
Може да чупи звезди като орехи в шепата,
рибите къпе и дрямка на котките дава,

обли земята, търкаля я, гребва си пръст,
прави човечета, смесва ги и ги разделя,
времето връща, чертае в дърветата пръстени
и ги венчава за въздуха, и си измисля недели…

А покрай нас се обърка, отпусна крила,
гледа безсилно и някак не може да вникне,
ангел всеможещ, смутен, в самота и мъгла:
как няма как
поне мъничко
да ме обикнеш?

Докато мия чашите,
пяната в цветовете на дъгата
е единствената ципа, която ме отделя от страха.
Забивам вилица в пилето, което започва да се вари,
през пробойните кръвта пониква,
превръща се в бяла нишка.

Любимите ми хора.

Не мога да съм сигурна
къде са
в безопасност ли
Надявай се! – усмихнато
и после пак
Надявай се! – с ужаса на цялото ми сърце

Събирам прането,
което е за кърпене заделям настрани,
после ще гладя

Някъде падат самолети,
необясними злодейства в тихи квартали,
автомобили,
вируси забиват жила в гърло, което се смее

Разбърквам.
Опитвам.
Добавям сол.

Нищо повече не мога да направя.

В такива сутрини светът
е неуютен и враждебен.
Затрупва пътища снегът
и няма път от мен до тебе.

Сънлив и сив, безсилен, ням,
денят ми глозга къшей дребен.
Какво ли мога да ти дам,
щом нямам нищичко – без тебе.

Сърцето ми тупти-ти-ти –
не си почива, не заспива.
В такива сутрини почти
забравям за какво съм жива.

Живот – под ледена кора,
пренебрежим и непотребен.
Но аз не искам да умра,
преди да съм живяла с тебе.

Тя носи старо розово палто,
което с времето е посивяло.
Той има сиво яке – а пък то
на розово избива тук-там. Цялото.

В една пералня явно ги върти
животът и еднакво ги облича.
Прозират през протритите черти
лицата на момче и на момиче.

Печално стар е новият им кат
и като нова – любовта им стара.
Вървят, а стъпките им не личат
по сивкавия сняг на тротоара.

Чупливи старци, свикнали така:
каквото дойде – заедно да чакат.
И той придържа с трепкаща ръка
въздишката и острия й лакът.

Това е хубавото на неделята:
че можеш да започнеш да тъгуваш
от сутринта, без никой да ти пречи.
Тъгата не е свикнала на светло.
Сега със подозрение опитва
кафето, после чая. И разглежда
ръцете ти на дневна светлина.
Поляга в тях, за да не бъдат празни.
Приляга й домът ти. Всяко нещо
й отговаря. Твоята тъга
на дневна светлина се вдетинява,
не спира, всичко пипа, всичко иска,
препъва се, играе си с храната.
Ако заспи, не бързай да се радваш –
ще се събуди малко по-голяма.
Добре, че няма никакви съседи
и близките ти хора са далече,
добре сте си с тъгата, не е нужно
да се прикриваш, да се извиняваш.
Неделя е и има много време.
От твърде много време е неделя
и като цяло е чудесен ден.

Искам да напиша любовно стихотворение.
Без повод. То да е поводът.
То да сложи повод на думите и да ги отведе там,
където надеждата си струва отчаянието,
където душата е гола, а тялото се възнася,
където е непоносимо красиво, а грозното е човечно и те милва, и ти имаш сили да му дадеш помилване,
да бъде стихотворение, от което никой не си тръгва и никой не е оставен сам,
но все пак – кратко стихотворение –
по-дълго от живота и задължително по-кратко от любовта.

Безупречен е, който не упреква.
И неочакван – който не очаква.
Безкрайно дълго жестът ти отеква
и нежността ти расне и заяква.

След всички грешки, тежки и огромни,
след всичките победи и провали,
детето ти един ден ще си спомни
усмивката ти – тя ще го погали.

Светът е нескопосан и сърдечен –
подаръче за празника на мама.
Една усмивка – и не си далече,
дори и от години да те няма.

Здравейте, любезни, чудесни, добри!
Желая ви днес много да ви върви!
Каквото започнете – да ви потръгне.
Тъгата сърцата ви да не изтръгне.

По пътя да ходите с весела крачка
и никой достойнството ви да не смачка.
Когото обичате – да ви обича.
Зад ъгъла само смъртта да наднича;

насам да не идва. И днес да успеете
деня, и нощта после, да преживеете.
И тихи, в леглата най-после полегнали,
да не подозирате, че сте избегнали

по чудо, на косъм и по съвпадение
да станете жертва на тежко прозрение,
че може късметът ни да е нетраен,
че може животът да не е безкраен.

Никого не можеш да спасиш.
Себе си? Не можеш. И не бива.
Спри. За почест. Вслушай се и виж:
любовта бе тук. И си отива.

Силните ти някога ръце
вече са смутени и безсилни.
Можеш да убиеш с тях. Но ето,
никого не можеш да помилваш.

Няма от кого да защитиш
изоставената си държава.
Слаб си любовта да задържиш,
а след нея нищо не остава.

Нищо. Празно място. Вятър. Ти.
Чувството разбира, че умира.
Само нещо вътре в теб тупти,
тъй като не знае как се спира.

Днес без причина ми просветна
и пак дъгата стана цветна,
и спря да бъде черно-бяла.
Изглежда, пак съм оцеляла.

И този път бе мракът кратък
и съм преминала нататък,
и небесата са огромни.
Кой иска болката да помни?

Добрият дух на моя дом чете дебела книга.
До втори ред на първи том – нататък все не стига.
Унася се, потъва в сън на книгата до прага.
Не могат да излязат вън, не могат да избягат
героите и мисълта, и умната поука.
Ако посегна да чета, ще ги намеря тука.
Добрият дух похърква в такт, сънува си полека.
Прелиства и заспива пак насред библиотеката.
Невидим, бавен и ленив, разсеян и разглезен,
и мълчалив, и неучтив, сънлив и безполезен.

А друг път, щом се увлече, изобщо не заспива.
Чете, а разказът тече, духът сумти щастливо,
подвиква, смее се на глас, ту стреснат, ту сърдечен.
Добрият дух, живущ у нас, е дух библиотечен.
Той е пропаднал книгоман и иска да си има
и този новия роман от авторка любима,
и стихосбирките онез, обвеяни от слава,
пет броя на „Жената днес”, и „Как се гледа крава”,
и четенето му върви, днес проза, утре драми,
и ми подвиква – Добави, каквото още хванеш!

– А аз кога ще ги чета? А сметката за тока?
Той гледа с потрес подчертан, въздъхва предълбоко,
примигва с кръглите очи и сякаш не разбира,
и не, почти не си личи, че ме манипулира.
Аз викам – прави се на глух. И отказ не приема.
И настоява моят дух сто книги да му взема.
Духът ми се е пристрастил. Книжарят му е дилър.
– Дай нещо в по-изискан стил. И също – онзи трилър,
от първи до последен том.

Не, аз не съм такава –
добрият дух на моят дом така ме принуждава.

В парка – старите дървета.
Няма млади. Няма млади.
Катеричка се разшета,
с длан кората поизглади.

Хукна. Върна се. Намери
нещо, после го загуби.
Кихна. Чинарът разпери
нежно клоните си груби.

После кленът. После борът.
Път направиха, да мине
катеричката отгоре,
гладка като шал копринен.

Нека, тя им е детето.
Умълчани и огромни,
в парка старите дървета
нещо хубаво си спомнят.

Всеки си гледа болката,
с нея си другарува.
Всеки си знае колко
му струва да се преструва.

Колко напразно чака.
Колко излишно тича.
Всеки си има някой,
който не го обича.