Свирепин

 

Свирепин се беше притаил зад кървавочервената драперия, провесена на стената зад пианото. Ризата му скърцаше от белота, фракът му прилягаше съвършено, ръбът на черния му панталон бе остър като бръснач, лачените обувки искряха…  а Свирепин се криеше като мишок. Опитваше се да не мърда, а сърцето му… Е, сърцето му не биеше, но ако би било, щеше да бие като камбана на катедрала.
– Докога! – мислеше си горчиво Свирепин. – Докога ще й треперя! Мръсна чума! Какво като ми е баба! Какво като ме спаси от смърт! Чудо голямо! Лошо е да не си жив, но и да си нежив пак не е голяма печалба. Чума. Чума! Такава е тя, затова холерата нищо не можа да й направи.
Преди 400 години цялото им село измря от холера. Само бабата на Свирепин не умря, дъртата вампирка.
– Еми как ще умре? Нали е дърта вампирка!
Всички я мразеха, а тя мразеше всички освен него. И когато го видя да плаче в опустялата къща, направи това, за което копнееше, но се беше въздържала от деня на рождението му.
Нахапа го целия.
– Ще те изпапкам бе, ей! На баба мръвчицата кръвоснабдена, черно дробче бабино, мляс-мляс!
Свирепин не загина от холера. Вампиряса послушно и признателно и никога не порасна. Остана си петгодишен, с бисерни млечни зъбки и кръгли очи, които излъчваха сладурско отчаяние и игрив копнеж към смъртта.
400 години петгодишен.
400 години под бабино робство.
– Тя никога няма да ме признае за равен. Никога няма да ме остави да си намеря жена. Защо всички девици трябва да са все за нея? И след това ми ги пробутва съсухрени като стафиди. Как ще порасна?!
Свирепин тропна с крак и после замръзна.
Със скърцане и шумолене старата макара се задейства и драперията се заиздига към тавана. Светлината на черните свещи облъхна напрегнатото му, бледо до синьо личице.
– Я да види бабка кой се крие под перденцето зад пианцето? Кого виждат старите ми очи? Свирепииинннн! Я ела насам и ми кажи, внуко бабин, ти ли си скрил онова сладко прясно далаче в ковчега си за сън? И как точно ти хрумна, че няма да го надуша? И изобщо, ела тука при баба, баба да го схруска…

 

Завещание

 

Аз, долуподписаният, в ясно съзнание и по своя воля пиша това завещание, защото чувствам, че не ми остава много време и искам да се разпоредя със земните си притежания, за да се разведри душата ми и да се откъсне от този свят леко, както пеперудата се откъсва от чашката на цвете, без да е допила нектара.
Къщата, заедно с двора и ябълковите дървета, оставям на онзи, който намери това писмо.
Човек, проявил воля и издръжливост да стигне чак до тук, заслужава награда. А ако се случи да е заблуден нещастник, оставил живота си в ръцете на съдбата, дано моят дом се окаже пристанът, който е дирил. Ако пък е клетник, сторил зло на невинни и беглец от ударите на закона, уединението ще бъде негов затвор, без угнетението на принудата, без униженията, наложени от груба чужда сила, без очите му да понасят обидата на решетките, когато вдигне поглед към търпеливото и великодушно небе. Нека тук моят непознат наследник да намери радост и мир.
Заедно с къщата, която е малка, но доста удобна за сам човек, върви извор. От края на градината след последната ябълка гледката е неописуема – виждат се три планини наблизо, и гънките им се редят, докато избледнеят в далечината и се слеят с небето.
Често съм си мислил дали моите три планини са направени от небе, или небето е от камък, че така охотно и с лекота се сливат.
Водата от извора и планините от облак, и небето от скала са също толкова мои, колкото и къщата. Нея сам я направих, отгледах я камък по камък, посадих ябълките, ашладисах ги, доведох им вода. Затова завещавам дома заедно с целия си дял земя и небе.
Нямам документ за собственост. Насам от половин век не е стъпвал друг човек освен мене и никой не знае, че съм тук.
Усвоих мястото с трепет и уважение и за всичките години на обитаването си не навредих на земята, а я подреждах и опитомявах, съобразявах се с волята й, гладувах, когато ми обръщаше гръб и добрувах, когато беше щедра. Никога не погледнах назад и не й изневерих нито с дело, нито с помисъл да се върна там, където вече никой не ме търси, никой не ме чака и никой не ме помни.
И ако сега пиша това завещание, то е за да освободя от съмнения и угризения непознатия, който един ден ще мине край дома ми. Ще го призове жуженето на пчелите, ако е пролет, или тупкането на зрелите ябълки ще му се счуе като стъпки на дете, ако е през есента. Ще се провре под сплетените клони, ще види къщата ми, ще се осмели. Ще седне до тази маса. Погледът му ще падне върху писмото.
Здравей, пътнико. Добре дошъл си в своя дом.

 

 

Усмивката на крокодила

 

Крокодилът дари публиката с усмивка.
Усмивката беше смутена и нервна.
Публиката също.

Хората бяха виждали този крокодил безброй пъти, и то не чак толкова отдавна. От самото начало на кариерата си – млад, зелен, наперен, покоряваше всички още излизането си на сцената. Красив, елегантен, с блестящи очи, той се покланяше сдържано. Приближаваше колкото може повече до първия ред зрители. Винаги запазваше първата минута за тях (тези билети бяха в пъти по-скъпи). Мълчаливо установяваше контакт. Вглеждаше се в лицата. Концентрираше се – вниманието му ги притегляше напред. Те се привеждаха в очакване, затаяваха дъх, дори им се причуваха първите думи.
Напрежението ставаше осезаемо. Крокодилът стоеше в кръг от светлина. Шумовете в залата се слягаха – а залите бяха огромни, с хиляди присъстващи – наставаше тържествена тишина. Крокодилът така приковаваше вниманието, че се случваше да примигне и някой да припадне. После се усмихваше и цялата зала отвръщаше на усмивката му.
Той си поемаше дъх и когато започнеше да говори, хората отпускаха рамене, размърдваха се и с радостно облекчение започваха да попиват думите.

А думите на крокодила! Той разказваше истории, които никога не се бяха случвали, а всеки от присъстващите ги усещаше като свои и се питаше – от къде този крокодил знае това за мен? Как е разбрал, как ме разбира? Как е възможно той да ме познава по-добре и от родната ми майка?
Зрителите се връщаха към времето, когато са били невинни и благородни. Припомняха си отколешни мечти и пред очите им се откриваха пътища; прости, но хитроумни ходове; възможности и удобни моменти за постигане на желаното. Крокодилът разкриваше тайните на света, с няколко думи успяваше да го приближи, да покаже чудесата му, да направи така, че всеки да се почувства вдъхновен и всемогъщ.
И още нещо. Магията на крокодила имаше ехо. Няколко дни след среща с него хората продължаваха да сънуват щастливи сънища, да се държат мило, да ходят из града с безпричинни усмивки по лицата. Някои твърдяха, че срещите с крокодила носели късмет и в работата, и в любовта. Други им противоречаха – а всъщност то си беше потвърждение:
– Истината е, че той не прави нищо повече от това да внуши увереност и от там – смелост. А всеки знае, че който се усмихне, става по-привлекателен, и ето ти късмет в любовта.
Мнозина се влюбваха в крокодила. Искаше им се завинаги да останат потопени в светлата му аура, леки и защитени. Искаха да продължат да се чувстват така безкрайно дълго. Да водят очарователни разговори, да се смеят заедно, да се губят в усмивката му. Да го имат за себе си. Да чувстват одобрението и благата му благосклонност.
Но след всяка среща, докато светлината още не беше угаснала, а сълзите от вълнение мокрееха по лицата на зрителите, крокодилът изчезваше, гмурваше се в улиците на градовете като в реки и се изгубваше.

Когато признанията на крокодила бяха качени в интернет от онзи барман  – крайно непрофесионална постъпка, която му спечели завистта и омразата на хиляди – обществената реакция беше странно приглушена. Повече ропот, отколкото крясъци, повече ръмжене и плясък на крила, отколкото…

Крокодилът не направи изявление. Нито отрече разкритията, нито се извини.
Това наистина бяха чисто лични неща. На никого не влиза в работата, че извън сцената е бил самотен, отчаян, скапан зъл карък, разочарование за родителите си, изоставен от всяка жена, с която някога е пожелавал да бъде близък.
Все едно цялата му сила, опитност, лекота и добър късмет се бяха изливали в думите и чрез тях – у другите хора.

След близо три месеца мълчание крокодилът обяви дата за следващ спектакъл.
Билетите свършиха на часа.

Крокодилът дари публиката с усмивка.
Замълча за момент, изправен, сам.
После въздъхна и заедно с него публиката се засмя.

 

Барелеф на женско лице

 

 

Много бях уморена снощи, легнах си още преди 10 вечерта и пропаднах в съня като в отворена шахта, зейнала насред пътя. Толкова много ми се спеше, че не успях да отворя очи, когато чух шума.
Беше тих и ритмичен, нещо средно между съскане и шушкане, плътно и приглушено. Идваше някъде отдолу.
Сърцето ми биеше бавно, беше ми топло, ръцете ми тежаха. Тялото ми спеше дълбоко, но този шум не спираше да ме безпокои.
Не, не беше от съседите. Дали нещо не лази под леглото? Представих си гигантска скрипя с тракащи крака и скърцаща хитинова обвивка, която рине натрупания прах.
Звукът се чу по-отчетливо. Като че ли долових гласове, удари на тъпан и онова повтарящо се съскане.
– Какво е това, бе? – изхленчих нещастно, обърнах се на една страна, завих се през глава и в този миг нещо остро ме удари по лицето и се заби в бузата ми.
Седнах и светнах лампата. Огледалото отсреща отрази жалка гледка: рошава жена с раздърпана тениска, с очи, присвити от рязката светлина и с кървяща рана на лицето. С една дума – аз.
Станах и се приближих до огледалото. Попих кръвта със салфетка. Изкривих муцуна, за да видя по-добре раната на бузата си. Беше малка плитка дупка – барелеф на човешко лице. Женско.
Какво???
В огледалото мернах движение зад гърба си. Обърнах се точно навреме, за да видя как възглавницата ми се взривява безшумно и от нея изхвърча кораб – миниатюрна галера с отпуснати платна, която прекоси вихрушката от перушина и се понесе на къси тласъци през въздуха. Мънички смугли човечета въртяха гребла колкото кибритени клечки. На едно издигнато място седеше свиреп дългокос мъж и задаваше ритъма. На кожата на тъпана му бяха хвърлени няколко лъскави монетки, които подскачаха при всеки удар.
Примигнах силно няколко пъти. Нещо ме полази по лицето. Пипнах и пръстите ми се намокриха. Погледнах ги – червени. От раната пак беше потекла кръв.
Корабът се беше издигнал до нивото на очите ми. Плаваше по въздуха с леко вирнат нос, а там гордо се бе изправила дървена фигура на жена с лице, вдигнато към небето, с нежен и мечтателен израз. Аха. Точен отпечатък от това лице имах на скулата си. И дано не остане белег.
Тръснах глава. Корабът се носеше с опасна бързина към прозореца. Направих три крачки и отворих точно навреме.

 

 

Мили козлета!

 

Мили мои деца!
Пиша ви, защото ми беше много трудно да се отдалеча от къщичката ни. Ако се върна и ви видя, не знам дали ще мога повторно да измина същия път. Пощата е бавна, докато писмото стигне до вас, и докато получа вашия отговор, ще минат няколко дни и ще имам време да помисля.
Знаете, че баща ви замина отдавна и не се е обаждал. Остави ме сама със седем палави деца. Казвала съм ви, че е на работа в чужбина.
Но не е така.
Баща ви живее в съседната гора с една овца.
Не го упреквам. Разбирам го. Той не избяга от мен, а от вас. И на мен много пъти ми се е искало да се спася. Седмина сте. Седем момчета. Всеки на свой акъл, всеки тегли към себе си и ми доказва защо не съм права, какво съм длъжна, какво пак съм забравила и защо съм ужасна майка. Отдавна спрях да броя по колко пъти на ден сърцето ми спира от ужас – някой се катери по покрива, друг хрупа соли за вана, трети се събрал с лоша компания, четвъртият и петият се бият със шестия, а седмият си свалил памперса, ходи из къщи и… И още: 7 легла за оправяне, 7 чинии за пълнене и после за миене по три пъти на ден. И по 28 чорапа, нахвърляни по пода всяка вечер.
Тази сутрин намерих три мръсни чорапа в синия супник.
Той ми е от мама!
Нищо, че бяха в супника. И нищо, че бяха мръсни.
Но защо три???
Не мога повече. И да мога – не искам.
Още съм млада.
Научих ви на най-важните неща за живота – да се прехранвате, да се пазите, да се държите един за друг.
Но може би греша?
Може би просто съм изтощена. Нямам сили, деца. Не бях се поглеждала в огледалото от месеци. Днес надникнах… Рога. Брада. Миглите ми побелели…
Хубава съм.
Мили деца, не се безпокойте за мен.
Не съм далече и не съм ви изоставила. Просто е жизненоважно да си почина.
Пишете ми как сте. Как виждате бъдещето. Предложете някакво решение.
Пазете се от вълка.
Аз… аз сигурно ще се върна. Не знам. Може да навестя баща ви. Не сме скарани. Ще му разкажа за вас, може да дойде да ви наглежда, докато възстановя силите и равновесието си.
Мили, мили козлета.
Не ме съдете твърде строго. Когато пораснете, ще ме разберете.
Пазете се.
Обичам ви.
Целувки по рогцата.
До скоро.
Или не.
 

 

Витрина

 

Беше нещо средно между работилница, магазин и склад. Витрината беше леко затъмнена и макар че беше чиста, трябваше да допра носа си до стъклото, за да разгледам.

Ако има някой вътре, сигурно ми се смее.
Никой не изглежда елегантно с нос, сплескан настрани.

Четох, че всяка крава оставя специфичен отпечатък с муцуната си, както хората оставят уникални пръстови отпечатъци.
Ако някоя крава реши да обере този магазин, ветеринарните детективи ще я сгащят по следите от витрината. Тя нали първо е трябвало да огледа и да си подбере плячката.
Но не, те няма как да я сгащят, защото кравите не носят гащи. Те дори сутиени не носят. А би трябвало.
Но какво да си хареса една крава точно от тук?

Почти цялото помещение беше заето от огромен дърводелски тезгях. По стените висяха инструменти, спретнато подредени по вид, цвят и размер.
По рафтовете и на витрината, тук-там, имаше разнообразни причудливи предмети, някои от тях дискретно осветени.
Лампи. Къщички за феи от кора и листа. Груби кутии, направени от плавей.Сухи цветя. Горски мъх покриваше дебело дъното на витрината и изглеждаше, че расте и се надига с всяка минута. На едно място от него се подаваше гърлото на бутилка, която явно беше плавала в открито море, защото беше помътняла до непрозрачност и по тапата й бяха прораснали ситни корали.

Усетих, че съм се унесла и почти заспивам права, с чело, залепено за приятно хладното стъкло, и точно тогава се случиха две неща. На врата ми отзад, под яката, капна голяма ледена капка вода и се стече по гърба ми. И вратата се отвори.

От магазина се показа най-високият мъж, когото съм виждала.
Беше слаб, с дълги ръце и крака. Кафявата му риза беше с навити ръкави, посипана със ситни дървени стружки. Ръцето и лицето му също бяха покрити с фин прах, дори миглите му бяха като кадифени. Той се изправи, беше по-висок от рамката на вратата.

Погледна ме право в очите. Аз се усмихнах, той не. Усмихнах се по-силно, дори настоятелно, за да си взема усмивка в замяна, да я предизвикам.
Той отклони поглед и аз леко залитнах, а втора ледена капка уцели момента – и врата ми – и потече под дрехите ми, все едно някой долепи до гръбнака ми студена сабя.
– От къде ще се вземе тази сабя? – попита мъжът с гладък, прашен глас. – По-добре влез.
Отдръпна се и отвори вратата към прохладните дълбини на магазина.

Влязох.

 

Лека нощ!

 

Оставаше само час до сватбата, а аз още бях по потник и долнище на пижама.
Церемонията щеше да бъде на брега на езерото, ей там долу. Не е далеч, но разберете ме и мен: едва тази сутрин се събудих. През две минути се прозявам, очите ми мигат и сълзят след цяла зима сън, а краката ми се огъват. Ох, гладен съм, но и не съм – коремът ми спи още.
Ама здравата съм отънял, а?
Пийнах вода и се огледах. Хубавец!
Поканата за сватбата беше пъхната между дъските на вратата, и то не отскоро – личеше си, че я е валял дъжд и я е духал вятър.
Здравата се бях успал.
Извадих изпод дивана червения куфар, с който дойдох тук миналата година. Бях тръгнал към морето, но навлязох в тази гора, загубих се в нея и в крайна сметка реших да се заселя тук.
В куфара бях оставил официалния си костюм – черен панталон, бяла риза, лилав фрак и лилава папийонка на бели точки – идеален за всякакви тържества. Не бях се показвал с него по тези места – първо строих къщата, после доста обилно похапвах – трупах мас за зимата, и той ми отесня. После спах.
Така елегантен и красив като отида на сватбата, като нищо може и на мен да ми излезе късметът.
Сложих куфара върху масата. Закопчалките не бяха щракнати – поне не се налагаше да търся ключето.
Вдигнах капака и… стаята изведнъж се напълни с катерици. Да! Кафяви, черни, даже имаше и една рижа.
Те взеха да скачат по мебелите, по первазите на прозорците, по лампата. Бяха толкова бързи, че ги виждах размазано и ми се зави свят. После рижата катерица извади от куфара една китара и ме хлопна с нея по главата.
Седнах на пода.
След малко катериците мирясаха и също седнаха на пода срещу мен. Бяха осем. Не, 16. Не, 24.
Явно ги виждах двойно от глад и дори тройно – от удара с китара.
Вдигнах лапа и катериците със скок се скриха в куфара ми.
Пипнах си темето. Там вече бе изникнала голяма цицина.
– Покажете се.
– Няма! Ще ни биеш!
– Няма да ви бия. Излезте.
Показаха се – само ушите, очите и опашките им се подаваха над ръба.
– Какво правите тук?
– Репетираме поздрав за младоженците.
– Но защо тук?
– Ами ти спеше!
– Ние какво ти пречим!
– Искахме поздравът да е изненада!
– Пък и такова.
– Какво такова?
– Мрън-мрън-мрън-такова.
– А?
– Откраднахме тая китара от едни чакали и сега се крием.
– В куфара?
– Аха.
– Само да сте ми оцапали дрехите…
– И те… такова.
– Какво?!
– Ушихме си сценични костюми. Гледай как сме се барнали!
Хлопнаха капака и отвътре се чу шушукане, смях и звук от закопчалки на тиранти. После излязоха със скок. Осем катерици, издокарани в черни панталонки, бели ризки, лилави фракчета и папийонки на точки.
Рижата пристъпи крачка напред.
– Има и за тебе нещо. Подарък! – и ми подаде едно от собствените ми седефени копчета.
Нагризано от катеричи зъби.
Направо ми се счупи и настроение, и празник, и всичко.
Станах, заобиколих масата с куфара и катериците върху нея, легнах си в леглото и се завих през глава.
Гадинките постояха, после се изнизаха на пръсти, като тътреха китарата по пода.
Настана тишина.
Тихи стъпчици.
Някой отви муцуната ми, лепна ми мокра целувка по носа и тънко катериче гласче прошепна:
– Лека нощ!