Страхувам се от грешките си

 

„Малко сантиментално пътешествие.”
Как ги мразя тези!
Във Федерацията на светлината много добре знаят, че не понасям лиготии. Има задача – дават цел, подробности и срок. После отиват да разчистят труповете.

Обаче не. Любезности и лиготии. Дали бих могла – знаят, че мога и че няма друг освен мен, който може – да отделя от ценното си време – ценно е, като се има предвид колко ми лащат, разходите отделно…
Да посетя Долината на мъртвите в квадрант 8 и да проверя защо са спрели доставките на марсиански нефт. Да открия проблема и да го реша. Срок за изпълнение – вчера.
Вече бях станала – времето е оскъдно, теренът – тежък, а пътуването до квадрант 8 – особено противно – и изведнъж Генералът добави:
– Ваяна?
– Да?
– За всеки друг тази задача би била последна в живота му. Ако случайно не загине, бихме го пенсионирали с почести и със солидна сума в сметката.
– Но понеже съм аз?
– Като се имат предвид историята и опитът ти, за теб това ще бъде само едно малко сантиментално пътешествие.
И се засмя. Мазно и гузно се засмя.
Ако не беше този малък гаден коментар, вероятно замислен като комплимент, нещата щяха да се развият различно.
Допуснах Генералът да ме вбеси и това беше началото на такава поредица от грешки, че за нея на Марс биха съчинили епична сага. Ако беше останал поне един жив на Марс и ако Марс не беше разбит на 6 гигантски и още няколко квадрилиона по-дребни буци боклуци.
Ще поясня.
Първо, какво е марсиански нефт. Ами не е нефт, във всеки случай. Това са – бяха – едни мазни зелени топчета синузитна гадост, открити още по време на първата колонизация. Топчетата с размер от песъчинка до към кубичен километър имаха чудесното свойство да са по-калорични от всеки друг вид гориво, познато до сега. Имаха също неочакваната особеност да са мислеща небиологична материя с памет, емоции, морал, гаден нрав и способност да се самообучава изключително бързо и потайно.
При първата колонизация никой не би могъл да знае това, а също и че взимането на проби от материята е било разтълкувано като отвличане. И че физическите опити и последвалото откритие как хубаво гори марсианският нефт са били приети като обявяване на война.
И натоварването на космическата совалка с материал… И създаването на редовна безпилотна линия за екслоатация на находището… и реакторите, които работят с марсиански нефт… и верижната реакция…
Те са били в постоянна телепатична връзка, докато ние захранвахме електроцентралите и совалките се връщаха за още и още и още.
Това, което Генералът не знаеше, бе, че марсианският нефт се свърза с мен.
Явно само аз от цялото човечество, разпръснато из Галактиката, имах способността да вляза в контакт. А посланието беше… Брутално. Много красноречиво. Знам – о, колко добре знам! – какво е чувството частиците ти да бъдат ускорени, ядрото на всеки твой атом да се разпадне и грам от теб да гори в адски мъки, на практика безкрайно.
Нефтът питаше. Призоваваше. Страдаше, скърбеше и проклинаше.
Нефтът искаше възмездие.
Чрез енергията, в която насилствено го превръщахме, той проникваше във всеки дом, машина, завод, овладяваше институциите, комуникациите, пътищата, хората.
Нефтът тътнеше и пищеше в главата ми. Изпращаше чрез мен ултиматуми към човечеството и аз трябваше да ги предам на Федерацията.
Аз мълчах. Приех задачата. Преглътнах подмазването на Генерала. Ако му бях казала истината, нефтът щеше да ме чуе.
А това, което нефтът не знаеше, е че човекът, който пръв кацна на Марс и пръв откри зелените топчета, и пръв по невнимание взриви няколко декара от тях, и натовари първата совалка, този човек бях аз.

 

 

Сухо листо

 

Какво значи „самотен родител”? Това не се прави така. Не става. Никой не те подготвя. Ако си излюпен в обикновено семейство и първият ти спомен е за едра капка кръв, още топла, която капва в разтворената ти човка и я усещаш как ти се разлива по гърлото, облива те отвътре и ти почти веднага заспиваш, не си задаваш въпроси кой е донесъл месото, защото мама и татко са едно и всичко.
Два чифта криле – най-широките. Още преди да прогледна, познавах кой лети насам – мама или татко. Два клюна, твърди и остри като скала. Всяка минута от деня им беше запълнена с това, да се грижат за нас. Да уловят месо и съвсем нежно да го положат късче по късче в нашите меки човки. Ама как зяпахме! Състезавахме се кой ще зяпне по-широко, чак писукахме и гълтахме зяпнали.
Когато си отгледан от родители като моите, няма друга възможност, освен да направиш точно същото. Друг начин просто не съществува.
Семейство. Деца. Небе.
Аз я познах още преди да я видя. Нещо в перата й звънтеше особено. Колкото по-бързо летеше, по-звънлив ставаше звукът. Все едно сред перата й имаше сухо листо, което трепка. Не знам по какво ме позна тя.
Няма значение.
Тя не се върна. Някое семейство е нахранило с тялото й малките си, всичките й пера са станали на листа, аз никога повече няма да я чуя как идва.
Децата се поопериха и не ме е страх, че ще премръзнат, докато съм на лов. По-скоро може някой да се опита да литне сам, затова казах, че майка им всеки момент ще се върне и трябва да я чакат в гнездото, три дни това ги задържа на място. Мисля, че вече се досещат.
Не съм излюпен, за да бъда самотен родител. Това не се прави така.
Все едно черупката, която ни събираше и ни закриляше, се строши. Не ми стигат силите, перата ми се сгърчват, клюнът ми се топи, ноктите изпускат. Летя с двойно усилие, а два пъти по-бавно.
Никога повече няма да бъдем семейство.
Вдигнах едно коте от полето до селото. Търся по-лесно месо. Донесох го живо, да се учат. Кожата му е пробита от ноктите ми, ще подушат кръвта. Ще им го оставя и ще се дръпна настрани.
Чакам.
Борбата на котето и децата е съвсем кратка.
После ще полетим малко. Вече са доста смели. Вслушвам се – дали в перата на някое от тях ще се чуе сухо листо.
Никога вече няма да я чуя.

 

 

Заекът Зюмбюл

 

Тихо е да живееш сам.
Заекът Зюмбюл имаше 11 братя и сестри, и майка, и баща, и цялото му детство беше преминало с настъпани уши, нагризана храна и сън поне под пет-шест други спящи зайчета. Голям купон. Пухкаво, вечно заето детство.
Не че беше нещо лошо. Зюмбюл не би се оплакал, не, но да се отдели и да заживее сам беше добро решение.
При това беше първото му решение изобщо!
Една сутрин се събуди рано, стана, излезе от дупката, небето беше яркосиньо, въздухът остър и ароматен като борова игла, и Зюмбюл последва носа си, прекоси цялата поляна, мина под храстите отсреща – това беше границата, нататък не се ходи – но той не спря, после имаше още храсти, полянка, храсти, полянка, храсти, и след това – дървета без брой и без край.
Зюмбюл се спря до една рошава леска. Копна малко пръст – беше рохкава и поддаваше, все едно само това беше чакала. Чудесна пръст, ароматна. Зюмбюл почувства… нещо като… Не знаеше как се казва това чувство: да не си плътно обграден от зайчета и ушите ти да могат да се протегнат в която посока си поискаш, а като погледнеш нагоре, листата на лешника да пропускат тънки слънчеви лъчи.
– Не я знам тази дума – каза на глас Зюмбюл, – но ако намеря думата, чувството ще влезе в нея, и ще остане по-малко от него вътре в мен.
Той легна по гръб и се загледа в трепкащите листа, като се опитваше да отгатне къде ще се промуши следващият слънчев лъч.
И тогава реши да не се връща вкъщи.
Направи си хубава голяма дупка, излишно голяма може би, но не можеше да се насити на широтата. Спеше ту надлъжно, ту напреки, с разперени уши и лапи. Примъкваше вкусотии вътре и си лягаше рано, ядеше в леглото. Наблюдаваше как светлината помръква и тъмнината се сгъстява, и размишляваше за думите, които не знае. Например:
– дума за хрупкането, което се чува, когато дъждовен червей похапва пясък в топъл ден от другата страна на пръстта
– дума за нетърпението, което те обзема, когато видиш на сутринта, че тревата е пораснала с ей толкова от снощи
– дума за малинка, която е зелена, но има и две-три червени топченца от слънчевата страна.
Той знаеше малки прости думи, а чувстваше, че му трябват други, които да съдържат всичко за нещата – уханието и топлината им, която се променя в различните часове на деня, и какво си помисля заек, който ги е зърнал и си е набелязал да се върне пак, за да ги доразгледа в по-спокойно време. Не можеше да няма такива пъстри и многослойни думи, защото нещата бяха такива, а всеки знае, че нещата копнеят да бъдат назовавани точно и цялостно. Беше толкова пренебрежително да кажеш, че изгревът е бил червен. Червен, моля ви се! Все едно да кажеш, че той самият се нарича само З. Или Зю. Или Зюм. Или Зюмб.
Или Юмбюл.
Трънки!
Понякога, най-често следобед, се свиваше на шарена сянка и си мислеше за своето семейство. Изброяваше имената им: Здравка, Златка, Роза, Лайка, Кукуряк, Шипка, Теменужка, Детелин, Подбел, Равнец и Синчец. Питаше се дали се сещат за него. Понякога му се искаше да хукне през храстите и полянките, да ги намери и всичко да им разкаже.
Но си спомняше, че няма думите, които му трябват, затова оставаше на мястото си.
Помръдваше с нос, мачкаше си мека пръст в шепата, ветрецът рошеше опашката му, а думите прелитаха наоколо и кацаха все по-близко.

 

Мечешка прегръдка

– Мммм… – притисна по-плътно към себе си топлото тяло, вдиша сладкия аромат и за по-сигурно преметна отгоре крака си. Нежна мечешка прегръдка с всички лапи, стегната точно колкото трябва, за да се почувстваш на сигурно място.
Заради това удоволствие си струва да се събудиш.
Усети лекичък гъдел по носа. Реши да го изтърпи, толкова му беше хубаво на всичко, че не искаше да помръдва. Дори дясното му рамо се наслаждаваше на тежестта. Лека тежест, от която на цялото ти тяло му олеква.
Само да не беше сърбежът по носа, все едно някаква перушинка се опитва да влезе вътре при всяко вдишване.
Той помръдна връхчето на носа си, но това не помогна. Кихна…
И се събуди.
Когато един мечок се събуди, и то преждевременно, настроението му е толкова лошо, че минава цяла седмица, преди за първи път леко да се позасмее.
Но този път имаше нещо странно.
Мечокът седна, почака малко и чак тогава предпазливо отвори очи.
Хралупата беше обляна от мека светлина.
Стените и таванът си бяха на мястото, но въздухът беше сладък и свеж, а светлината
Светлината идваше
Не дразнеше очите, а той беше заспал преди много време
и идваше
Мечокът се огледа.
До него спеше някой.
Нещо свито на кълбо и покрито с листа. И светеше. Пухкави бели крила се надигаха и се спускаха леко при всяко вдишване и издишване.
Мечокът погледна към входа – хралупата си стоеше запечатана, точно както той си имаше ред да затваря. Всичко беше, както го е оставил преди да заспи… с изключение на странната птица на леглото до него.
Само че не беше птица. Две нежни лапи допираха ходила до неговия крак и същото неописуемо чувство на лекота попиваше от тях през козината му и го изпълваше целия.
Внимателно махна листата от дългото крило и светлината се усили – преливаща в бледи цветове като седеф. Понаведе се да види муцуната. Беше странна, без козина, с големи затворени очи.
Мечокът се зачуди какво да прави. Не беше гладен. Заслуша се в себе си – имаше още сънища за сънуване. Отвън не долиташе нито звук, хралупата беше затрупана с дебела мека тишина. Зима си беше.
Ами това тука? Съществото нямаше нито остри нокти, нито едри дълги зъби в тази малка муцуна, нито козина да го топли и защитава. Дългите му тънки крайници изглеждаха чупливи – а при мисълта, че съществото може да изпита болка, мечока го заболя и той стисна зъби… И с тази светлина… ами то си е жива плячка. Поне има крила. Бяло, беличко…
Мечокът прокара тежката си лапа над дългото доверчиво крило, без да го докосва.
– Добре, че си дошло при мене. Добре, че си се скрило.
Той внимателно легна с лице към него и приглади перушинките, които докосваха муцуната му.
Подпъхна дясната си лапа под леката светеща глава с дълга светла козина отзад. Затвори очи, а светлината го изпълни със замайващо, спокойно щастие. Унесе се. Сърцето му туптеше, а през крилата усещаше как меко пърха сърцето на съществото.
Мечокът се усмихна и отново заспа, а тежката му лява лапа не спираше несъзнателно да милва спящия ангел.

 

Вграждане

 

Обича всичко в него.
Обича…
Откъде да започне?
От събуждането? От кое събуждане?
Онова, още по тъмно, когато се обръща насън и несъзнателно намира къде е, прилепя се отново към него с гръб, с ребра, с ходила, и без да си казват нищо, тялото му отговаря на нейното.
Или другото събуждане, на дневна светлина, когато се усмихват по друг начин, защото той вече може да види усмивката й, а тя знае, че неговата е съвсем близо и понякога я оставя да се крие, друг път прави смешки, за да я извика.
Обича колко е сериозен, когато бърза.
Обича, когато не е страшен.

Понякога той е страшен. Тогава изглежда, че си тръгва завинаги. Събира делово всички любовни подаръци, с които е била отрупана. Всички възможни целувки една по една от лицето и тялото й – както се свалят украшенията от коледна елха. На елхата й остава само да рони съжаления и извинения по целия път до коша. И на света няма достатъчно голям кош, който да побере самотата й, когато е страшен.

Обича, когато по очите му познае, че може да изтича при него. Готова е да се хвърли като в басейн с топла вода, като върху горска поляна, покрита с дебел дюшек от мека трева и борови иглички. Безопасно и плътно, леко, с въздух за дишане, звезди за гледане, вода за пиене.

Страшно е, когато го няма. Понякога не се разбира от пръв поглед. Изглежда тук, но на прегръщане се оказва, че горската поляна се е превърнала в подземие, в гарнизонно стрелбище, басейнът е пълен с мокър цимент. Понякога тя потъва в цимента и го оставя да се втвърди над лицето й.

Обича всичко в него. Най-малко обича в него себе си, когато остава безпомощно циментирана някъде там вътре.

Но обича и това, защото няма никакво значение, че той все някога ще реши да се разделят.

 

Константин

Лалугерът Константин се изправи на задни крака и съсредоточено подуши въздуха.
Отдавна се беше смрачило, но все не ставаше тъмно. Дневните животни с пълни коремчета се бяха кротнали, а нощните още се разсънваха.
Константин чуваше как някъде невъобразимо далеч щъркелите се сместват край поотрасналите си деца и заспиват високо. „Те пък… Лети ти се – летиш. Още повече като можеш. Ама и нощем да стърчиш в небето, това си е цяло наказание. Лошо е да си птица.”
За по-сигурно той тупна на четири лапки и натисна корема си в земята. Усети клечки и камъчета и му стана добре.
Пръстта беше суха и топла. На две крачки от тук многобройното му семейство шушукаше сънливо.
Беше едновременно тъмно и светло. В единия край на небето голяма оранжева луна поникна и бързо взе да расте нагоре, обвивката й се обели и тя светна.
Не беше време сам да се тикаш в ноктите на бухала, но Константин си го беше намислил. Примъкна се точно до стъблото на най-близката царевица и се скри в черната й сянка Напипа с крак някакво зрънце, но хрускането щеше да го издаде, ако някой наблизо дебне, затова само го стисна с ляв заден за после.
От гората се показаха светулки. Мигаха бавно, много по-бавно от сърцето му. Навлязоха в царевиците. Летяха високо и вкусно. Направиха си обиколката и се върнаха при половинките си.
Константин вече заспиваше, както никой лалугер никога не трябва да спи, ако има поне грам възпитание и държи на здравето си – сам и на открито.
В нощта имаше нещо особено, което не беше усещал преди, нещо привлекателно, едно настроение, което ту отслабваше, ту се засилваше, но винаги беше там, усещаше го ту във върха на мустачките си, ту в гърлото… ту по целия гръбнак – и в най-голямата жега то караше козината му изведнъж да настръхва. Константин се тъпчеше с всякакви треви и семена, а гладът не намаляваше. Ставаше му тясно в тунелите, идеше му да тича, да се катери, да цвърчи с пълно гърло. Пък не беше болен. Взе да страни от другите, „ох, търся си белята и аз“, да се отдалечава. Чак беше непоносимо, това нещо. Особено нощем.
Константин се надигна и се затътри към дупката. Куцаше със задния ляв. Спря да провери – „я, какво е това зрънце“ – лапна го и влезе при другите. Обърна се с муцунка към изхода. Някой от братята му въздъхна на сън и се претъркули върху него.
Константин се намести удобно. Изплю зрънцето, беше се размекнало и ухаеше на мляко. Вън царевиците шумоляха и между острите им листа се сипеха резени бяла лунна светлина.

Джанката

 

 

Джанката изсъхна в началото на септември. Листата й така си останаха да висят по клоните. Намаше кой да им каже – пожълтейте и падайте, и те се съсухриха зелени, вкопчени във вече мъртвото дърво. Едно по едно другите дървета пожълтяха и за няколко дни изсъхналата слива единствена изглеждаше млада и зелена.
Дойдоха студените дъждове. Обливаха я хладно и безразлично като балсаматори, обгрижващи божество, което не уважават.
После се показваше слънце и изсушаваше сухите листа. Те свиваха продълговатите си анорексични шепи. Ставаха ронливи, разпадаха се, а не знаеха как да се откъснат. Жилките им стърчаха като восъчни фитили за свещи.
Минавах всеки ден покрай това дърво и наблюдавах бавните неестествени промени, през които то си пробиваше път.
Дори дрипавите листа на смокинята опадаха като прогизнали одеяла, оставени без щипки на простора. Брезите се изрусиха, после оплешивяха. По най-високите клони на ябълката останаха оголени няколко ситни криви ябълчици. Хоризонтът се отдръпна, гледката просветна.
Само джанката, която изсъхна точно пред ръба на есента, остави листата си ни живи, ни умрели, преждевременно остарели, закъсняло зелени.
Когато минавам край нея, вече се старая да не я поглеждам, но погледът ми все се плъзва натам. Тя прилича на спяща красавица, починала в съня си. Листата й се трошат като стари пластмасови обици. Вятърът стъпва по нея с неуважение. Корените й безсмислено стискат пръстта, както се стисва ръката на враг, на безразличен, на приятел, но бивш.