Икар мечока

Икар махна с лапа и барманът сякаш изникна от нищото.
– Да?
– Да… – тежко въздъхна Икар. – Роднини…
– Още една водка?
– Разбира се…
Икар сведе глава и носът му почти опря лъскавия дървен плот.  Дъхът му замъгли лакировката и огледалното отражение се размъти. Едрата бяла муцуна с умни черни очи се разми и загуби очертанията си.
Водката се плъзна и се закова на милиметър от носа му. Икар деликатно взе чашата и я помириса с отвращение. Преди да каже дума, барманът услужливо цъфна с ледарка за шампанско.
Икар кимна, плисна водката в кофичката, загреба леда и го изхруска. После изръмжа:
– Ех… Роднини…
– Водка?
– Разбира се…
– Ще може ли първо да оправим сметката до тук?
Икар погледна лошо, но не възрази. Извади от джобчето на елека си малка кожена торбичка, а от нея – късче злато колкото лешник. Пусна го в празната чаша и я подаде.
– Водкаа!… – усмивката на бармана се разля по цялото му лице, усмихнаха се дори раменете му и влажните пръсти с розови връхчета.
Икар поклати глава. Водката не му дeйстваше, беше прекалено топло, оставаха повече от 5 часа до полета…. Нямаше багаж. В джобовете на елека беше всичко – документи, бордна карта, фотоапарат,  четка за зъби… една стара снимка, скъсана и после залепена с тиксо. И цялото разочарование на света.
Как ли е оцелял тук баща му през всичките години? Бяла мечка по пътищата. И защо?
Икар не беше наследил нито капка от авантюристичната кръв на баща си. Когато реши да тръгне по следите му, причината беше пределно домашна, скромна, носталгична… Да събере семейството. Да си обясни ярките сънища, които взривяваха спокойствието му и отекваха дълго. И още – ако баща му е в беда, да го спаси.
Едър и адски силен, дори като за бяла мечка, Икар беше добряк, а най-голямото му желание – да бъде полезен.
Когато намери онази снимка на баща си, не се замисли и за миг. Тръгна за Европа. И за какво…
Баща му. Ранен. Отвлечен от ловци. Пленник. Обект на изследвания в лаборатория. След това – в развъдник – Икар не можа да сдържи усмивката си, като си представи стария, полегнал като султан, докато му водят хубавици… После лицето му се изопна, когато си помисли за братята и сестрите, пръснати по света. И никога няма да ги види. Когато научи за този епизод от живота на баща си, се закле, че никога няма да пипне жена.
– Роднини… – въздъхна пак и поредната кофа с лед и водка се тресна в бара пред муцуната му.
След развъдника – в цирк. После – собствено шоу по националната телевизия. От САЩ – през Япония – в Англия… и бавният залез на кариерата му – цирк, зоопарк…
И защо!
Защо не се върна при нас? Нищо ли не значехме за тебе? Не ти ли липсвахме?
Икар удари с юмрук по плота и всички чаши и чинийки подскочиха.
Следите на стария стигаха до една призрачна бензиностанция в Норвегия и там изчезваха окончателно.
Икар се прибираше без нищо.
Защо изобщо тръгна? На какво се надяваше? И къде е проклетият…
– Тук съм! – барманът наистина беше тук.
– И какво от това? – погледна го Икар право в очите, смъкна се от високия стол и с бавна, безсмислена стъпка се отправи към изхода.

 

Христаки и небесната перушина

 

Прасенцето Христаки беше най-безгрижното същество в целия двор.
То беше розово и миличко, миглите му бяха руси, очите – сини, а погледът – ведър и открит. Христаки обичаше всички и всички го обичаха.
Кокошките му къткаха майчински. Петелът го събуждаше сутрин рано, за да гледат заедно изгрева. Кравата го ближеше по челото. Христаки не харесваше това, но виждаше, че тя го прави с добро чувство, затова деликатно я избягваше, а ако не успееше – стоеше и търпеше.
Христаки се разбираше добре и с кучето, но най-добрата му приятелка беше старата котка Желязка. Тя живееше в двора на училището, но поне два пъти на ден се отбиваше да нагледа Христаки. Двамата обичаха да обсъждат всякакви теми на дълго и на широко.
– Няма да повярваш какво видях тази сутрин! – посрещна я веднъж прасенцето.
– Ще повярвам, кажи.
– О, няма, няма! Небето се скубе!
– Какво? – засмя се Желязка.
– Скубе се! Видях го с очите си – перушината му се ръси. Ама нормално е да има пера. Щом има пера, значи има крила. Точно с тях е литнало и се е качило горе.
– Интересна хипотеза – измърка Желязка.
– Да бе! Така ще е! Аз нарочно скрих една перушинка от небето, да ти я покажа… Обаче я няма. Ей тук беше, на топло до полога…
– Да не би да се е стопила? – усмихна се котката.
– Перушината не се топи! Бяла беше, мъничка, студена. И не беше само една, а много.
– Аха?
– Да! Обаче… ако небето се проскубе съвсем, няма ли да падне?!
– Не знам. Ти как мислиш?
– Мисля, че първо ще затънем до ушите в бял пух, а после небето ще се сгромоляса . И ще ни сплеска като пържоли!
– Христаки?
– Чакай де! И небето ще падне – буууммм!, и звездите ще завалят като дъжд – тряс! тряс! тряс!, и…
– Христаки!
– Какво?
– Хайде да не говорим за Коледа, а, моето момче?
– Обаче перушината…
– Млъкни, Христо. И изобщо това с името ти е… Пълна подигравка.
– Не харесваш името ми?! – оченцата на Христаки се наляха със сълзи.
– Много те обичам.
Желязка се обърна рязко и изтича към оградата. Шмугна се през една пролука и изчезна.
Христаки вдигна рамене и отиде да търси изгубената небесна перушинка.

 

 

Ариергардът

Я вървеше през горещия пясък и краката й потъваха до глезените. Насрещният вятър се засилваше все повече. Въздухът я блъскаше, грапав и остър, и тя си пробиваше път през него като през шкурка.
Стискаше очи и вървеше на инат, с последни сили. Вече нямаше представа от колко време крачи, нито къде са останалите. Нямаше никакви следи.
Я заслони носа и устата си с шепа и продължи да върви така, силно наведена. Песъчинките се провираха между пръстите й, влизаха в носа и в устата, хрускаха. Дробовете й хриптяха.
Всяка следваща крачка беше все по-тежка и трудна.
– Няма да ме изоставят. Няма да ме изоставят… Няма… да… ме…
Подхлъзна се, падна на коляно, но не можа да се задържи и се търкули по склона. Пясъкът влизаше под яката, през крачолите и ръкавите, под колана.
Я се изплаши. Страхът надделя над умората и разочарованието.
– Как ще ме намерят!
Остана още миг свита на кълбо в подножието на кафявата дюна, а пясъкът бързо я засипваше.
Надигна се на лакти. Не виждаше.
– Провалих се. Ще остана тук завинаги.
Започна да копае. В ниското вятърът беше тих, по-мек, някак колеблив. Я си направи заслон. Устата й беше съвсем суха. Не можеше да изплюе пясъка. Опита се да избърше езика си с ръка, но само налапа още пясък.
– Вече ще бъдат 29. Сбогом, първо лице единствено число. Сбогом, ябълки и ягоди, яхнии и ятагани, ярки явления и японски ястреби…
Я се напъна да заплаче, но никакви сълзи не потекоха.
Изведнъж чу шум, който се приближаваше.
– Ало?
– Ехоо!
– Има ли някой?
– Ю-хуу! Къде си?
– Ъ… Таковата… Ъ… Криеш ли се, ъ?
– Оооо! Не бой се, ще те намерим!
Това бяха те!
Я усети прилив на сила. Изпълзя от прикритието, размота шала от врата си и го размаха.
– Урааа! Ето я Я!
Тичаха! Когато стигнаха до нея, я запрегръщаха. Изтупаха я от пясъка (тромавото Ъ успя да й вкара 2-3 тупаника от престараване). Ю подаде манерка.
Я отпи.
Щастие и благодарност я заляха отвътре и очите й се насълзиха сега. Изплю няколко килограма пясък и понечи да каже нещо, но се закашля.
А я потупа по гърба:
– Недей да говориш. Всички са горе на дюната и ни чакат. Има още час до оазиса. Да вървим. Можеш ли да ходиш?
Я кимна.
А поведе колоната. Всички се държаха за ръце. Последна отново беше Я. Ю така стискаше ръката й, че чак я болеше, но колко приятно беше това този път…

 

 

Беше тя.

 

Не е безлюдно.
Близките ги няма. Нито роднините, нито съседите, нито децата на децата на съседите. Има ги някъде другаде, добре са. Надявам се.
Има цигани – колкото искаш. И те душа носят. И децата им са сладки и смешни, и животът се движи и цъфти благодарение на тях. Живи да са.
Спящата красавица беше тук.
Никой не е надниквал да види тук ли е още.
Дворът е потънал в трева. Ако гробът й изглежда така, ще бъде благодарна. Благодарна е още от сега. Салкъмът хвърля сянка.
Стъклата на парника вече са само стъкълца в пръстта.
Растат диви цветя. Луковиците са потънали дълбоко завинаги.
Растат цветя на сянка и на слънце, растат треви и изрусяват или зеленясват, копанята – коритото е това – сивее достолепно, с красиво черно.
Боже, какъв красив кладенец, недокоснат от зли ръце, докосван само от времето.
Лозето е погинало. А въжетата на асмата се вкоравяват, не пускат. Асмата държи котвата и къщата не отплава.
Само се пълни с време, натежава и потъва.
Стените се пукат.
Времето я пълни, налива се.
Едно време така се казваше:
Ще ида да пусна една бокара вино.
Бокара значи кана.
Да пусна виното значи да му дам да си побеснее. Да беснее вътре в човека, в жадния човек. Нека, нищо.
Спящата красавица може още да е там.
Може и вече да я няма.
Заминала, починала, спи, не спи… Красавицата на Шрьодингер, по-нежна, по-прозрачна, по-жалка от всякога, завита в дрипавите листа на асмата, загърната като сърма, вкусна, празнична, осъдена… вече без надежда.
Беше тя.

 

 

Стара Загора 6004

Стара Загора 6004

Това е написано на визитната ми картичка.
Цветът ми е жълт и стои красиво през всички сезони, но аз най-много обичам зимните нощи, в които вали сняг и лампата ме осветява.
Лампата ми е приятелка. Когато ме монтираха, тя вече беше тук. Делим си ъгъла. Тя свети нощем, а, смея да кажа, аз го разхубавявам през деня.
Лампата страда от безсъние. Нощем с нея си говорим и понякога аз й чета писма.
Как така „чужди писма не се четат”?!? Нали с това започнах: Стара Загора 6004.
Пише го на визитката ми отпред. Това съм аз.
Пише го и на пликовете. Долу, под „подател”. Очевидно писмата са мои, докато са в мен.
Жалко, че в града рядко вали сняг. Само по няколко пъти на зима.
Тогава дърветата са голи и силуетите им се очертават на фона на небето – черно върху сиво – а нощем не спират светлината на лампата и тя се излива върху мен цялата без остатък.
А ако завали и сняг…
Небето – виолетово, светлината – оранжева, а сенките на клоните – яркосини, върху кристалчета пухкав сняг…
Да, романтичка съм. И не се срамувам от това.
Напоследък пускат сто пъти по-малко писма от преди, за сметка на това пък те са хиляда пъти по-романтични. Явно само романтиците пишат хартиени писма. И старите хора. Те нямат вече много живи близки. Пишат за рентата и данъка, питат за внуците.
Уж нищо особено, а като прочета две-три такива, грохвам. Лампата започва да мига и да гледа настрани. И после не си говорим до сутринта, само си мислим.
Има едно нещо, което никога не съм споделяла с лампата.
Преди време, веднъж, крушката й изгоря.
Помислих си – най-после ще си отспи.
Случи се ранна пролет, листата още се чудеха да излизат ли от пъпките или да не рискуват сега-засега. Липата е такава – чака, чака, и изведнъж потъне в зелени сърцевидни листенца.
Тогава още й беше рано. Въздухът беше студен, но сладък. Нощта се сгъсти и на мен много ми се прииска лампата да светне. Тя не говори с мен, когато не свети, затваря се в себе си. Може би изобщо не чува – нито денем, нито когато изгори.
В онази нощ още нямаше листа, но аз усещах как си поемат дъх… И миришеше на захарен памук и току-що духната свещ… на лалета…
– На теб мирише ли ти на лалета? – попитах лампата и пак се сетих, че сега нея все едно я няма.
Потърсих я с поглед и тогава ги видях.
Не бяха снежинки – пролет е! – не бяха и светулки.
Бяха малки, блещукаха в клоните на липата. Не само там – по цялото небе. Бяха ситни и хубави като мънички руси деца. Като разсипани зърна царевица. Някои – бели, други – жълти като мен.
Звездите!
Звездичките.
В много писма се говори за звезди. Ето ги какви били значи…
Не бях ги виждала, защото се губеха в светлината на лампата, потъваха в нея като златни карфици, забити в мек диван от електрическа светлина.
Миличките ми, свещичките ми, момичетата ми, внучките ми…
Разнежих се и някак отвътре се разтреперих, взех да им търся най-нежните имена и не спрях да им говоря чак до сутринта.
А на сутринта докараха вишка и смениха изгорялата крушка. Вечерта с лампата се поздравихме, все едно нищо не е станало.
Поне лампата така мисли. Аз полагам голямо старание гласът ми да не прозвучи студено. Живеем така. Чета й.
А денем се взирам в небето. Те не се виждат.
Под табелката „Стара Загора 6004” ми притреперва. Копнеж. И страх – ами ако небето е покрито с облаци, когато лампата, някога… когато… поне за една нощ…

 

В 12,32 един ден

Принцесата се облегна и възглавницата поддаде. Отпусна главата си назад, докато тилът й опря в тапицираната табла на леглото, а погледът й потъна в синьото небе, украсено с един-единствен, блестящо бял, млечен облак.
Кристалните прозорци, които увенчаваха кулата, разкриваха безкрайна гледка – квадратите на обработеното поле, мастиленото зелено на гората, а далеч-далеч на изток – тъничка сребриста люспа море.
От стълбите се чуваше приглушеното шушукане и смях на момичетата, които й бяха донесли обяда и след като го бяха оставили на масичката пред вратата, не си тръгваха, а, както им беше станало обичай, се редуваха да надничат през резбованите пролуки във вратата. Не беше точно шпиониране, по-скоро плиткоумното чудене на две полски мишки какво ли е да си затворен тук завинаги. Мекото топуркане на стъпките им се отдалечи надолу и заглъхна.
Принцесата усети, че е дошъл точният миг, в който ако премигне, две сълзи ще се спуснат от външните ъгълчета на очите й и ще си устроят състезание. Опита се да не мига (сълзи в предстартова треска.)
Наслади се на усещането. Удължи този миг. Опитай с показалец остротата на копнежа. Чуй бръжденето на кръвта, която прави своите обиколки, взима и най-острите завои, разделя се, събира се, пренася съкровище, отмива тайни, отминава желанията, връща се да ги напои и да ги събуди за живот.
Дланите й се затоплят, когато си представя…
Удължи този миг. Когато отмине, никога няма да го получиш обратно. Не можеш да го носиш на пръстена си, не можеш да го втриеш в слепоочията, не можеш да го положиш върху кадифето на езика си и да го споделиш с целувка.
Принцесата е влюбена в мъчителната самота и дълго мисли, но не успява да прецени дали любовта й е споделена.
После мигът приключи и тя се раздели с него ведро и с лекота, хапна обяда си и изтича по стълбите, за да побъбри с другите принцеси и да види има ли нещо интересно за вършене този следобяд.

 

Ща слънце

Гущерът беше сух и грозен дори като за гущер.
За онова с опашката няма смисъл да се споменава. Пръстчетата на предното и задното ляво краче бяха премазани и зараснали зле, цялата му лява половина беше буцеста и извита, в най-изпънато положение пак беше изкривен надясно и стопчен. Изглеждаше като идея за грозен гущер, която се бори, за да изпълзи от буца пластелин.
Видът лъже. Той не се бореше с никого за нищо.
Доживяваше последните си дни върху камъните на един срутен зид, който някога е опасвал градина и къща сред градината.
Сега градината и къщата бяха разпасани. Къщата се свличаше от тежестта на ниското лятно небе, едната й стена се беше издула, разпукана като презряла смокиня, като корем на жена, която някога е била бременна, а сега стриите по празния й стар корем проблясват безсмислено и незаличимо.
Гущерът беше на мястото си, трудно подвижен, усукан, жълтеникав. Кожата на гушата му туптеше, той преглъщаше сухо. Гледаше, без да мига, с наслада.
Слънце. Този копнеж, който не се насища.
Колкото повече прииждаш, толкова повече ми недостигаш. Ща, ща щастие. Не ща нищо друго.
Гущерът заваляше думите, без да ги изрече, още в мисълта му те се заплитаха, завъртаха се като онези тръни, които вятърът гони през зимата по дългите безснежни полета.
Отвори уста, за да пусне още повече слънце навътре в себе си. Опита се да надигне глава и нещо във врата му изпука и се скъса.
От стрехата капна една керемида.
После нищо.