За какво ви беше да идвате чак до тук

 

– грубо каза гълъбът, без да помръдне от гредата, на която го завариха
– Защо, кулата да не би да е твоя? – изсъска старата котка, когато най-после успя да си поеме дъх. Дървените стъпала бяха стръмни и потрошени и скърцаха предупредително дори от стъпките на малкия. Последните два метра до най-горната площадка се взимаха със скок. Изобщо, не беше най-приятното място.
Гълъбът не благоволи да отговори.
Беше дебел и черен, с лилави и зелени оттенъци.
Малкият бутна с лапа някакви клечки и те се срутиха. В купчинката белееха късчета от черупки и нежно се слягаха перца.
– Не пипай! – едновременно му се скараха и котката, и гълъбът. Изгледаха се враждебно и котката продължи.
– Тука е само смрад и зарази, точно както ти казах. Поиска – дойдохме. Сега да помислим как ще слезем долу. Не виждаш ли – смрад и зарази.
– И ако! Навсякъде има много ако! Ти ли го направи? – малкият погледна към гълъба с уважение.
– А бе я си…
– Нито гук! Няма да говориш така пред детето – в опита да запази авторитет котката изглеждаше трогателно безсилна.
Гълъбът не се трогна.
Малкият разрови с нокти втвърдения слой птичи изпражнения.
– Под акото има още ако и още много ако! Ти от кога седиш там горе?
– Отдавна.
– Ама и някой път се местиш, а? Понеже има много купчинки.
Котката се намеси.
– Хайде, миличък. Погледни през онази пролука, виж града отвисоко и да слизаме.
– Я да видя? Я? Я? – малкият се затича към пролуката с такава непремерена сила, че блъсна чело в парапета. Котката почти усети как кулата се накланя.
– Малееее! Много е високо! Това е най-високото! Даже това е най-високото високо от всички високи! – от възторг малкия се замая, тупна по дупе, подгони опашката си, после се умори и взе да ближе лапата си. Веднага сбръчи нос:
– Ъъъъ, ако от гълъб!
– Син ли ти е?
– Да – кимна котката. – Сигурно ми е последен. – Помълча малко и добави – Благодаря, дето не каза, че ми е внук.
– Ясно. Не е от най-умните, а? – отбеляза гълъбът и срина цялото настроение.
– Не съм, обаче съм сладък – безгрижно отвърна малкия и пак се зазяпа през пролуката.
Котката легна близо до него. Помълчаха.
– Ти все сам ли си тук? – поднови тя разговора.
– Денем да.
– Другите къде са?
– В небето. Тук-там.
– Хич и не поглеждат към кулата, а?
Той кимна.
– Ти не си ли гладен?
– Вече не.
При по-внимателно вглеждане се виждаше, че гълъбът не е дебел, а настръхнал, и че на моменти трепери.
– Да – улови той погледа на старата котка.
– Скоро ли? – попита тя.
– Да.
– Днес ли?
– Да. Ще ме изядеш ли?
– Не – отговори котката. – Дете, тръгваме си.
– Стига де, тъкмо дойдохме!
– Тръгваме сега.
– Ама ще се върнем ли пак?
– Не. Не и скоро.
Гълъбът, някак, с пера и очи, се усмихна.

 

 

Ботушите

Ботушите бяха готови за традиционния летен сън.
– Не са ни изкарвали навън вече има-няма две седмици.
– Затоплило се е. Виж, тя е извадила обувките, а вчера донесе и чисто нови маратонки.
– Младост, че пак младост. Бялото им бяло, синьото им синьо.
– Аз най-харесвам черния цвят.
– Класика! Ама ние и черни не сме вече.
– Как можа да ни орезили мъжът й с тая кафява боя…
– Първо тебе.
– Опита се да замаже работата с черна вакса, но като видя, че не става…
– Омаза и мене с кафявата.
– Ей тук на охлузеното стои като червено.
– Като жертви на катастрофа сме.
– Какво „като”. Ние сме жертви.
– Тя може затова да не ни обува вече.
– Ами. Затоплило се е, аз ти казвам, че се е затоплило. И чадър не се е мяркал отдавна.
– Значи скоро ще ни сложат да си легнем. Много се уморих.
– Стегни се де. Да не се разплачеш, ципът ще ти ръждяса.
– Сух съм като дъска.
– И аз. По-скоро да ни напълнят с хартиите, че ще се разсъхнем и ще се разкривим съвсем.
– Може да ни сложат в кутията на новите маратонки. Аз даже предпочитам тясно. По-уютно е.
– Дано да сложат до нас някои по-зрели и солидни обувки. Миналата зима онези сандалки от бала не спраха да бъбрят и да се кикотят.
– Аз мисля, че са малко леко чалнати. Не го казвам с лошо! Ама само веднъж да те обуят и после цял живот във шкафа… и тяхното не е за завиждане.
– Ние поне си походихме.
– Че и отгоре. Осма зима.
– Скъпи ботуши.
– Ама и качествени.
– Само с два ремонта, и то козметични.
– А ти – дори само с един.
– Жалко, че нямаше като оригиналната тока и ми сложиха тази.
– Хубава ти е, какво.
– Хубава, ама не е, каквото беше.
– Хубава е. Аз какво да кажа с тоя крив ток.
– Нищо, така си й удобен. Знаеш, че тя стъпва малко така.
– Съвместният живот това прави с ботушите.
– Може да сме криви, ама не сме ние криви, че сме криви.
– Сега като си отспим цяло лято, ще се освежим, ще отдъхнем.
– Наесен една хубава вакса и хайдее!
Така си говореха ботушите, приготвени за боклука.

История за това как кучето Йофчо звънна от библиотеката и двамата с котарака спасиха един живот

 

Откакто си взех тоя телефон, пропускам повечето обаждания. Дори на най-силно звънене почти не се чува. Аз си знаех, че телефон от захарен памук ще ми създаде повече неприятности, отколкото приятности.
Ето пак. Една част от телефона се беше разтопила, някой направо го беше загрял от звънене.
Дисплеят се беше замъглил. От раздразнение пуснах нокти и го заковах.
– Мяу.
– Къде си?
– Кой се обажда?
– Йофчо се обажда. Ти къде си!
– Спокойно де. Вкъщи съм. Къде е пожарът?
– В библиотеката.
– Мяууу… Вярно, че трябваше да се видим там.
– Йоф значи, изобщо не може да се разчита на тебе.
– Стига де. Ей сега идвам.
– Ей сега може да е късно.
– Да не идвам ли? Ако искаш, ти ела.
– Да бе. И да изпусна самоубийството.
– В библиотеката?
– Да! Нали ги знаеш онези сандали, дето живеят пред вратата?
– Аха. Много са зле, брат. Сигурно са 50 годишни.
– Толкоз. Щяха да правят златна сватба през лятото.
– И какво?
– Разделили се. Левият сандал си хванал пътя и половинката му иска да мре.
– Тя ли ти каза?
– Ами то и аз съм малко забъркан тука… Дясната сандала ме помоли да проследя нейния и по следата, по следата стигнахме до библиотеката. Някъде между науката и техниката го изгубих.
– Аз съм си го мислил това!
– Кое?
– Защо се казва ту „сандала”, ту „сандал”.
– Защото са женени бе, бълхар.
– Ти си бълхар! А знаеш ли тогава защо се казва и „сандалети”?
– Защо?
– Защото се носят лете!
– Да, ама не. Защото летят. Дясната сандала в момента е на покрива и заплашва, че ще скочи. Не можела да живее сама.
– Чак пък да не може… Трябва само да си намери някой пират с дървен ляв крак.
– Какво?
– Какво?
– Какво?
– Чакай, че тоя телефон тука съвсем…
– Ало? Само някакво мляскане чувам.
– Да бе, опитвам се да изближа телефона от ухото си… и от рамото… и от лапата…
– Ти сега ще говориш ли, или ще ядеш? Ела помогни. Искам да се качиш на покрива и да убедиш тая депресирана сандала да не се хвърля.
– За любовта и аз бих се качил на покрив. Правил съм го.
– Ти си котарак, за теб е нормално.
– Чакай, че някой рита по вратата. Опа!
– Какво?
– Брат, жена ти ще скочи от един покрив всеки момент!
– Какво?! Сийке!
– Йоф? С кого говориш там?
– С младоженеца.
– С кого?!
– Със златния сватбар. Върна се.
– Сийке! Сийке!
– Спокич бе, недей ми припада тука!
– Йоф, йоф! Грабвай го и го носи насам! Не, чакай! Питай го първо къде е бил до сега!
– Къде беше сега?
– Четох любовна лирика, търсих стихотворение за Сийчето.
– Чел е любовна лирика!
– Сийке! Лельо Сийке! Не скачай! Мъжът ти те обича!
– Не ме обича!
– Обичам я!
– Обича я!
– Обича те!
– А защо тръгна сам? Защо ме изостави?
– Защо я е изоставил?
– Защо си я изоставил?
– Аз?! Никога!
– Той – никога!
– Той тебе никога ма, Сийке!
– Исках да й направя изненада!
– Искал да й направи изненада!
– Искал да ти направи изненада!
– Да докаже!
– Кажи му да докаже!
– Докажи!
– Ще! Ще! Ще! Ето! Стихотворение! Йофчо, пусни ме на говорител! Ето!
Без теб светът изчезва цял.
Без теб снегът е черна кал.
Без теб не бих и ден живял.
Без теб съм дупка от сандал.
Върни се, не прави скандал.
Не бих те никога предал.
Със теб се чувствам като крал,
старея като катедрал,
ухаеш ми на портокал,
въздигаш ме по вертикал,
докосваш ме – погал-погал,
и аз със мозък изветрял
не, ненапразно съм живял,
не съм живял, а съм горял
за теб, за моя идеал…
– Мяууууу…. Ти това в библиотеката ли го преписа?
– Сега го измислих. От зор…
В този момент вратата изскърца и на прага цъфна Йофчо. Стискаше със зъби сандалата леля Сийка. От устата му капеха лиги, от очите й се ронеха съзи.
Старият ляв сандал се надигна на пръсти.
– Сийче, ти си тук!
– Тука съм, Санде.
– Ти си ми чула стихотворението.
– Не съм, Санде. Аз си го знам.
– Ама цялото ли?
Старите сандали се прегърнаха и мъжкият любовно закопча каишката си в токата на поувехналата си половинка.
А ние с Йофчо деликатно се отдалечихме и отидохме да се поогледаме из магазините за нов телефон, че тоя за три дни ми се скапа. Били пуснали някакви нови, от наденички.

 

Днес е днес

 

Шумът избледнява още с първите стъпки. Мъх. В гората тук-там между преплетените клони се сгромолясва стръмна светлина. Тук мракът е зелен, не дъжд, а лято и спокойствие вали. На светло и открито една затоплена скала посреща едрите дъждовни капки и в същата секунда те изсъхват.
Докато превали, за никъде не бързам. Отблизо наблюдавам как се стича водата. Даже първо не намокря пръстта, а вадите се плъзгат върху нея и понасят на раменете си крилца от мравки, борови игли и семена.
Пукнатините в камъка не се запълват, дъждът долива свежест и вода. Протягам си ръката и я мокря. Измивам си лицето.
Започва да вали и под дърветата. Една студена капка под яката ми. Студено и горещо едновременно. Ако се върна, откъдето съм дошла, след две минути ще съм на алеята, след пет – в града.
Но този дъжд така прилича на приключение – представям си, че трябва да спасявам кожата си, да струпам дом, прикритие, и после да намеря какво да ям. Да открия огъня.
Съвсем сама, в началото на пътя, на гората, на друг живот, на нулата, начисто, без дата, и вече уморена от вековете, които трябва да догоня.
Но днес е днес.  И камъкът пред мен ми заприличва на надгробен камък, под който някой спи – и може да съм аз. По мокрите пукнатини и жили почти разчитам образ на човек, елен, шишарка и светкавица.
Светкавица! Почти веднага – гръм.
Усещам се така проливно мокра, че просто няма смисъл да се крия – освен под камъка.
Но вече ми е рано.

 

Окото на заека

 

– Къде е заекът?
Ниският дрезгав глас се понесе из подземието, зави по най-близкия тунел и ехото продължи да обикаля и да се завръща. Отделни думи и срички кръжаха из това подземие от години, срещаха се сами със себе си, преплитаха се противоестествено и образуваха нечестиви сквернословия и благословии, които се сбъдват.
– Къде е заекът?
От тавана се изрониха около два и половина квадратни метра мазилка. Някакъв плужек се отлепи от фаянсова плочка със звук като от целувка и пльокна в една локва.
Двамата бандити знаеха от опит, че когато босът им заговори с този глас, смъртта е близо. При предишното му избухване бяха осемнадесет, не двама.
– Вас питам.
– Заекът… има едно нещо…
– Какво нещо? – от хрипкавия стържещ глас арматурата в бетонните плочи се покри с ръжда.
– Има едно…
– Едно има…
– Едно какво? – този тембър отвинтваше болтове, човек. – Пратих ви да откриете и да доведете любимия ми заек, и след 8 дни с неограничени ресурси, включително хеликоптерен отряд, 6 танка, 14 бели нинджи и 12 черни, се налага да задавам въпроса за трети път. Да го задам ли?
– Не знаем къде е заекът! – двамата бандити се пречупиха психически и едновременно рухнаха на колене и се обляха в сълзи. – Намерихме само едно око! Ето го!
Единият бандит бръкна в джобчето на жилетката си и извади хартийка. Разгъна я с треперещи пръсти. Вътре наистина имаше малко кръгло бяло око със сив ирис. Окото гледаше втренчено, но и игриво.
Босът гледаше окото и окото гледаше боса. Босът първи не издържа и мигна.
– Значи все пак го направи. Вие двамата, станете. Не сте виновни.
Бръкна в сака, който стоеше на пода до стола му, извади две дебели пачки и ги хвърли на горилите си.
– Вземете това като компенсация за неудобството.
– Но… ние не го намерихме.
– Заекът не е бил нито отвлечен, нито откраднат, нито убит. Той сам е пожелал да замине. Когато баба ми го подари на смъртния си одър, тя ми каза: „Този заек не е обикновен. Той ще изпълни всичките ти желания, ще те направи всемогъщ и безсмъртен, ако наистина искаш това, но…” – и изпадна в кома. После излезе от комата и завърши: „Но ако реши да се махне, не го търси повече. Той би дал едното си око за свободата.” След тези думи баба ми си умря окончателно.
Мутрите плачеха, дали от жал за бабата, дали от радост, че са живи и богати. Шефът им плачеше за заека, а окото на заека плачеше просто така.

 

Хубаво си бяхме решили.

 

Ана затвори телефона и с три крачки стигна до гардероба. Отвори крайната врата. На най-горния рафт беше пътната чанта, дръжката й висеше. Ана подскочи, хвана я и дръпна. Заедно с чантата върху главата й падна папка с документи, които се разсипаха по пода. Без да ги събира, събори в отворената чанта някакви блузи, бельо. От банята грабна четката за зъби и гребена. Напъха крака в маратонките.
Колата запали от първия път. Нямаше движение, улиците бяха пусти в празничния следобед.
Наби спирачки. Лили чакаше на тротоара. Беше с тъмносин официален костюм – сако и много дълги широки панталони. Отвори и седна. Ана видя, че краката й бяха боси.
Не си казаха нищо, не се поздравиха. Ана подкара, като гледаше само напред.
Бързо излязоха от града. Червената лампичка светна точно до първата бензиностанция.
Ана излезе, зареди, взе бутилка вода и бутилка вино, плати.
В колата Лили седеше все така неподвижно, все едно не беше забелязала, че са спирали и тръгват пак.
Пътят вървеше успоредно на брега и морето ту се показваше, ту се скриваше зад дърветата. Листата им едва бяха покарали и през тях прозираше слънцето, което се снишаваше бързо и всеки момент щеше да потъне зад хоризонта като бисквитка, топната в мляко.
Ана посегна да пусне музика, но Лили сложи ръка върху ръката й и я спря.
Пътуваха във вцепенение, без да нарушават тишината, без да позволят нещо да ги разсее от устрема – Лили да се отдалечи колкото може повече, Ана да я отведе колкото може по-бързо.
Светлината изстина и се размъти. На тяхната отбивка потънаха в гората. Пътят се превърна в пътека, клоните деряха вратите и удряха с юмруци по покрива на колата.
Ана помисли, че ще закъсат, но минаха през изровените дупки и спряха на самия плаж. Предните гуми заораха в пясъка.
Чак сега Ана погледна към Лили. Тя отвори вратата, слезе и тръгна по мръсния пясък. От тази страна на залива морето беше натрупало пръчки и всякакви боклуци. Ана се огледа за втори чифт обувки. Мина й през ума да даде своите на Лили, но тя нямаше да ги приеме. „Тогава и аз боса” – реши, но видя, че Лили вече нагазва в студената вода и без да губи повече време се затича към нея, като се препъваше в найлони, плавеи, някаква рогозка.
Хвана Лили за раменете и я дръпна. Неочаквано тя не оказа съпротива и двете паднаха на пясъка, а една вълна ги плисна и Ана видя как тъмносинята коприна попива и почернява. Сухи останаха само раменете на Лили и косата й.
Станаха бързо и хукнаха към колата. Засъбличаха студените дрехи, мокрите крачоли неприятно залепваха за краката.
Ана бутна Лили на задната седалка, хвърли й старото одеяло от багажника, запали двигателя и включи парното. Отвори виното и се промъкна на задната седалка, а Лили я загърна и я зави. Отпиха по глътка от бутилката и Ана най-после се разплака, а Лили се разсмя.
След малко и двете притихнаха. Колата бързо се затопляше, а отвъд тихото й бръмчене се чуваше равномерното пляскане на вълните. Една виолетова ивица светлина над хоризонта боядисваше черната вода в розово.
– Имаме ли нещо за ядене? – попита Лили и отпи още една здрава глътка.
– Нищо.
– Карай.
– Не мога да карам, пила съм – Ана посочи изразително бутилката и за по-ясно отпи пак. – Какво стана този път?
– Същото.
– Дай да видя.
Лили не помръдна.
– Дай.
Отгърна одялото – на бедрото и на ръката над лакътя грозно чернееха следи от удари.
– И сега какво?
– Може ли да останем тук?
– До утре – да. А утре?
– Хайде първо да стане утре – Лили се намести по-удобно, въздъхна и се засмя.
– Какво?
– В пети клас хубаво си бяхме решили никога да не се влюбваме.
Ана не отговори нищо, дори морето се притаи и премълча.

 

 

Зоо

Картинка

На входа на зоологическата градина имаше малка къщичка. Приближих се, за да си купя билет за вход, и изведнъж чух тихо църкане. Някой ме побутна по крака. Погледнах надолу и видях една симпатична кафява мишка. Тя ми каза:
– Подайте парите отдалеч и си вземете билета много внимателно. Касиерката има… има много лоши навици.
Учудих се, но кимнах с глава, извадих портмонето си и отброих точната сума.
От прозорчето на къщичката за билети ме гледаше вълк. Когато погледите ни се срещнаха, вълкът се усмихна само с устни. Всъщност беше вълчица – с червило в тон с венците и малки перлени обици, които се губеха в космите на ушите й.
Търкулнах монетите в чинийката, взех си билета и тръгнах по алеята.
Мишката ситнеше до мен и не спираше да бъбри.
– Чудесно, чудесно! За първи път ли сте в нашия край? Идвате специално заради зоопарка ли? Между другото, аз се казвам Сузи, мерси. А вие?
– Мкобо.
– Моля?
– Мкобо.
– Как? Извинете, не чух добре.
– Казвам се Мкобо.
– Колко очарователно! Приятно ми е, Мкобо! Ето тук са първите клетки – ще видите, имаме чудесни екземпляри. Отляво са дребните, а по-навътре са по-едрите видове.
Спрях се пред една зелена клетка. Вътре седеше дребно плешиво създание, само с два крака, без козина. Чувал бях за тези, но все ми се струваше, че такова същество не може да има.
Побързах да отмина, но в следващата клетка имаше второ такова, после още едно и още едно. Изглеждаха меки и отпуснати. Някои имаха гриви. Други се бяха увили в някакви листа от растения, каквито не познавам, но и определено не бих опитал.
В едно заградено пространство стадо от дребни екземпляри бяха пуснати да тичат. Те цвърчаха и се гонеха. Катереха се по сухото дърво, което стърчеше в средата на заграждението, и със скок се хвърляха върху другите долу. Може би имаха някаква йерархия, но от един поглед ми беше трудно да схвана дали е така.
Мишката Сузи продължаваше да бърбори.
– Аз често идвам тук. Следобед, когато малките спят, става много тихо и приятно. Харесва ми зеленината. Няма да повярвате, но някои от тези гукат много мелодично, понякога издават цели поредици от тонове, звучи почти като песен. Ако имате време, мога да ви срещна с един мой познат, той ги изучава вече две години. Теориите му са леко налудничави, но все пак е интересно. Спайк – той се казва Спайк – Спайк твърди, че те имали интелект, макар че аз лично не го вярвам, разбира се.
Малките се боричкаха и се смееха. Едно падна на камъните и нарани коляното си. Друго се приближи, вероятно привлечено от миризмата на кръв. Седна до него на земята и го прегърна.
С усилие на волята продължих напред.
Макар че не вървях бързо, Сузи тичаше след мен, за да не изостава.
Клетките бяха пълни с малки и големи, тъмни и светли, мъжки и женски същества. Някои спяха, други ядяха, трети просто гледаха през мрежата.
Доближих се до една от клетките. Вътре имаше дребно розово женско. То ме погледна. Направи ми впечатление, че очите му са ярко сини, красиви, умни, с почти животински израз.
Сузи ме настигна и се засмя.
– Тази ми е любимка. Кротка е. Вижте колко е изненадана, господин Мкобо. Сигурно за пръв път вижда жираф. То и аз де…
Европейците с тяхната общителност ме изморяват. Сериозно обмислям, като се прибирам у дома, да си взема едно от тези, тукашните смешни бели животинчета. Лесно се опитомявали. И на децата ще им хареса. Казват им човеци.
Ако не са скъпи, определено ще си взема едно.

 

 

 

А сега, внимание:
Рисунките на децата от III г клас от  ОУ „Мати Болгария“, гр. Казанлък!