Бягство в последната минута

 

Блажено чувство – да избереш такси със затворени прозорци – значи климатикът работи и е хладно, да се пъхнеш вътре, и после – нищо.
Нищо не се иска от теб. Затвори очи.
Почини си.
В колата ухае на нещо приятно. Не го мисли какво е, просто е приятно. Като сладоледа едно време.
След жегата навън този хлад успокоява и лекува.
– Къде отиваме?
Шофьорът ме гледа с интерес. Не се усмихва, не е отишъл чак толкова далеч, но една усмивка наднича точно зад рамото му. Не е усмивка, слънцето е – слязло е ниско, но пак свети с пълна сила.
Усещам как лицето ми, разхладено от климатика, изведнъж пламва от вътре навън.
– Извинявайте!
Казвам адреса и колата потегля. Прави обратен завой и сега слънцето свети право в очите ми в края на правата улица, а тротоарите са покрити с дълги сенки.
Август е. Не е редно в такъв ден човек да е бил на работа девет часа и да е толкова уморен.
Поне да правех нещо смислено. Присъствие телом в стая с пет бюра – четирите от тях празни. Стени, покрити със стелажи с папки. Жива душа не влезе цял ден в стаята, телефон не звънна, не направих нищо смислено, затова съм уморена, все едно девет часа собственоръчно съм закопавала ослепителния, леко мазен, бавен, отпуснат августовски ден. Както вчера и както утре.
Колата се движи съвсем гладко. Изобщо не бързам да пристигна.
Не ни хваща нито един червен светофар, един-два пъти имаме късмет, ние с шофьора, другите светофари пък ги избягваме, като минаваме по малки пресечки.
Свършва една песен по радиото и започва друга. Тази я обичам. Тактувам с показалец по дръжката на чантата си. Движението привлича погледа ми, гледам ръката си като нещо чуждо, като живо същество, което води собствен живот, ето, танцува му се. От прохладата халката на пръста ми вече не е така злобно впита. Колко малко е трябвало…
Шофьорът също потупва волана с пръсти. Поглеждам към него, срещам погледа му и се засмиваме. Приятно е.
След този завой излизаме точно до старото ми училище. Миналото лято най-после го пребоядисаха, беше жълто, сега е червеникаво, почти кафяво, не мога да свикна, макар че го виждам всеки ден. След малко ще бъдем пред къщи.
Отпускам се назад, притискам главата си към облегалката, стисвам силно клепачи.
Пожелавам си да не пристигаме преди края на песента.
После си пожелавам още малко нещо, все едно придърпвам предпазливо завивка към себе си – да подминем блока, да обърнем, да не спираме, да падне яркосиният здрач, да караме през лилавата нощ, под жълтите звезди, край светлинките на села в далечината, да караме до морето, какво, август е.
Боже, от кога не съм се целувала за пръв път с някого.
После пристигам, плащам, слизам, слизам, слизам, кацам на размекнатия асфалт, прибирам се вкъщи.

 

 

Диванът

Здравей.

Не съм ти писала отдавна, защото не искам да ти пиша. Искам нещо друго – да си тук, на този диван.

Аз го намерих!

Беше изхвърлен на улицата. Казах ли ти, че до нас се нанесоха нови хора? Не помня кога беше последното писмо. Нищо.
Зелената къща я продадоха. Още не съм виждала новите съседи. Виждам само майстори, които идват сутрин и си тръгват вечер. Живият плет вече е по-висок от мен, не само скрива градината, а успява да погълне и шумовете. Не чувам ремонта, никой не ме безпокои, не се тревожи.

Сигурно майсторите са изнесли дивана. Видях го и веднага го харесах. Избутах го до вратата и доста се измъчих, докато го вкарам в двора – накланях го напред и назад, издрах си гърба на касата. Сигурно съм била жалка гледка, докато се катерех по дивана-чудовище и ту го бутах, ту го дърпах, докато го вкарам вътре. В такива моменти си ми черен. Защото те няма! Мога без теб, но с тебе щеше да бъде толкова по-лесно. Вбесявам ти се и ми идва сила – диван мога да преместя.

Изтиках го зад къщата, под крушата.

Диванът е широк и обемист, заоблен. Точно такъв исках, помниш ли – диван, на който да заспиш следобед, а аз да се пъхна между гърба ти и облегалката, и пак да не ни е тясно.
Дамаската е жълтеникава, доста прокъсана. Намерих на дъното на раклата една тъкана черга и с нея го покрих. Не му трябва друго.

Откакто го примъкнах на двора, прекарвам следобедите там.
Знаеш ли какво виждам? От лозето не е останало почти нищо. Малините са решени да завладеят цялото място. Лешникът и черешите изсъхнаха още преди две зими. Двата ореха са пораснали, няма да повярваш на очите си, ако видиш – малкият орех вече е голям почти колкото стария.

Лежа на дивана и през рехавите клони на крушата наблюдавам небето. Или седя по турски и гледам тревата. Малините. Веднъж една малина се отрони точно когато погледнах към нея.

Имам книги, а под възглавницата – тази тетрадка, в която и сега ти пиша. Вода в плетената дамаджана – чудно колко е студена водата от нея.

Много спя. Спя по цяла нощ, понякога пия кафе сутрин и пак заспивам. Спя и на дивана следобед. Много ми е странно да спя под открито небе, отвита. Все едно ще падна в небето.

Понякога мисля за змиите. Почти ги виждам как се плъзгат и скриптят като въжета. Така си представям. Ако змиите дойдат, ти ще си виновен.

После започвам да мисля за нещо друго. Как ще ме затрупат листата на крушата наесен.

Понякога гледам двора, но вместо запустението, го виждам такъв, какъвто беше преди. Гладко окосен, плосък като длан, а ти пиеш вода. Или обърканият ти детински поглед, когато видиш, че за една нощ са пораснали милион глухарчета.
Лозето, когато все още беше лозе.
Ние, когато все още бяхме ние.

Иначе съм добре. Нали ти казах. И ти не си ми писал, значи и ти си добре. Така го разбирам.

Ела някой път, ще ти покажа дивана.

La vie en rose

 

 

Комарът Шарл се събуди, протегна се сладко и се претъркули на другата страна. Песента, с която беше заспал, също се събуди в ума му и той си я затананика от мястото, на което сънят я бе прекъснал:
– Elle me dit des mots d’amour
Des mots de tous les jours
Et ça me fait quelque chose…
Гласът му приятно отекна и той се засмя от удоволствие.
– Elle est entré dans mon cœur
Une part de bonheur
Dont je connais la cause… – и пак се засмя.
Шарл беше дребен и смугъл. Крилата му бяха по-гладки от коприна, краката му – пъргави, очите – зорки. Това си беше, както винаги.
Но всичко друго – не. Защото Шарл беше влюбен, ужасно влюбен и изобщо – най-влюбен от всякога досега.
Цяла нощ спа на рамото на момичето. Тя ухаеше упоително, кожата й беше нежна и леко влажна и Шарл реши, че не иска нищо друго, освен да прекарва с нея всяка нощ до края на живота си.
Той не познаваше други комари, нито пък други хора. Попадна в стаята й по каприза на един полъх на вятъра и остана там.
За един – каприз, за друг – съдба.
Шарл блаженстваше. През деня стоеше край локвичката, която откри на дъното на една кристална ваза. Съзерцаваше безбройните си отражения по шлифованите повърхности на кристала, губеше се в лабиринта от искри и слънчеви зайчета и давеше копнежа си в топлата размътена вода. Усещаха се нотки от роза и ехо от маргаритки, блед мирис на гниене и тръпчив нюанс на безнадеждност. Шарл се опияняваше от ароматите, отдаваше се на очакването и така се подготвяше за нощта.
Той беше наясно, че е комар, а тя – момиче, но това не беше пречка за него. Искаше да стъпва по кожата й, да скита по нея с часове, да броди из джунглата на косите й, да се люлее на дъгите на миглите й, да жужи до ухото й, да се носи по въздушните течения на дъха й, просто да я обожава. Тя бе за него увеселителен парк, неовладяна територия, загадка, удоволствие, дом и божество.
– Et dès que je l’aperçois
Alors je sens en moi
Mon cœur qui baaaaat….
Шарл направи няколко танцови стъпки. Гребна малко вода, пийна от шепата си, а с остатъка от капката намокри лицето си. Почувства такъв прилив на радост, че скочи с два крака във водата и сам се изненада от скока си.
Крилата му понатежаха. Имаше още много време, докато тя влезе в спалнята, докато се приготви за сън и си легне, докато заспи дълбоко, докато започне да диша тихо и равномерно като планета.
Тогава Шарл щеше да кацне. И да остане чак до сутринта.
 

Абстрактна картина от началото на века

 

Когато мисля за онова време, не мога да си спомня колко дълга е била косата ми, къде съм работила (не са едно или две местата). Не мога да си спомня на колко години съм била – представям си годините като онези дълги летви, боядисани в бяло и черно, с които измерват нивото на водата в реките.
Онази година
е калейдоскоп от лилави и тюркоазени петна. Лилавото е от роклята, която носех през лятото.
Синьото не знам. Но присъства, на триъгълници, и е златно.
Когато се взра по-внимателно, виждам път, а не помня накъде съм пътувала. Късна пролет е, защото от лявата ми страна има млечнозелено поле с макове, към хоризонта – плътно червено.
Защо изобщо мисля за онази година, на която не мога да си спомня цифрата. То е като да мислиш за човек, а да не помниш името му. Ето така ухаеше ризата му, такава беше на допир ръката му, когато ме хвана на слизане от трамвая… и заедно бързахме и се свечеряваше – а накъде сме бързали – не знам.
Онази година не мога да я разкажа, но бих могла да я нарисувам като облак от цветни петна, също – прясно зашита рана с почерняла засъхнала кръв. Студена, свежа, млечна светлина, която се влива от прозореца в сумрачна стая – открехната тежка завеса. Подът на камион, в който се товарят кашони – тюркоазен камион с проблясващ метал на изтритите, продрани места по пода, кафеникави полуразкъсани кашони.
Пълни с вещи. Счупена захарница в синьо и бяло, парчетата й – също в кашона.
Онази година сякаш е започнала в края на пролетта. Преди това – неразличимо еднакви, нито щастливи, нито нещастни години, като пръчките на ограда, покрай която прелиташ и те се сливат в погледа ти.
И после
целият унесен ужас от промяната, която най-после е дошла, неизвестно все още за добро или за зло.
Не са цветове, чувства са – лилаво, тюркоазено, млечнобяло, зелено, алено, златно – страх, вина, нетърпение, радост, несигурност, облекчение.
Онази година е като пейзаж без подробности, пейзаж от друга планета (отлиташ или кацаш, ще има ли въздух за дишане, има ли там хора, ще говорят ли на твоя език, имаш ли разум).
И тялото, свито да се предпази – мекият корем, гърлото, което боли при преглъщане, лицето, притиснато към коленете, пръстите, сплетени на тила – и постепенно се разгъва, успокоено, зад притиснатите клепачи плуват алени, оранжеви и лилави петна, предпазлив поглед – и макове до хоризонта.
Онази година продължи неопределено време, беше красива и страшна, не я помня ясно, но я помня ярко, в огромните й плуващи цветове, от които излязох и никога не бих се върнала доброволно, но е важно, че съм ги виждала.

 

Аз съм Цанка и спя

 

Мишката Цанка беше убедена лъжкиня.

Не, тя не беше мечтателка. Не разказваше сънища, нито приказки за утеха и успокоение на душите.

Мишката Цанка просто обичаше да лъже. Да изрече с устата си думи, които не са истина, за нея беше по-сладко от малина.

Цанка веднъж хапна малина, отронена от храста, с топченца като капки кръв, оваляни в прахоляк. Тя я подуши с розовото си носле, отърка мустачките си в нея, предпазливо заби двата си горни предни зъба и остави сокът да се влее в устата й и да се разтече по езика. Чувството беше великолепно – вкус, допир и аромат в алена лятна симфония…
Цанка отхапа, предъвка, преглътна и отсече:
– Мразя малини.
После я изяде цялата.

Цанка се замайваше, стомахът й се свиваше като пред приключение, свързано с неоправдан риск, когато гледаше синята кофа и изричаше отчетливо:
– Това е зелен стол.
После се смееше, докато се търкули на пода.

Цанка не си позволяваше това удоволствие прекалено често. Дори пред другите мишки стриктно спазваше приличие, етикет и се придържаше към истината, все едно тя беше парапет, без който ще се преметне по стръмното към пропастите от възможни светове, създадени от една лъжлива дума. Този полет беше прекалено личен и интимен. Тя не желаеше да го споделя със случайни мишки.

Лъжеше само насаме. Притесняваше се дори да лъже пред огледалото. Заставаше в тъмното, на тавана миришеше на чисто дърво и на прах, изправяше се на задни лапички, притискаше предни лапи към сърцето си и тихо, но много тържествено изричаше:
– Аз съм на кораб в открито море.
Изведнъж скърцането на дървоядите се превръщаше в скриптене на такелаж, а тишината ставаше солена и безбрежна.
Цанка се замайваше от своето могъщество. Засмиваше се и казваше:
– Зима е. Не, пролет. Не, аз съм в Япония.
Лежеше си по гръб на пода, разперила лапи и опашка към петте посоки на света.
Изричаше думи, които не бяха истина, съсредоточено, с наслада, като внимаваше за всеки звук и си представяше, че за някой друг думите й можеха да бъдат истина. Тя можеше да каже, че е богата, и щяха да се отнесат към нея с почит. Можеше да им каже, че е видяла котарак, и те да се разбягат. Можеше да спре звездите, да предизвика дъжд, да скочи с кофа по водите на Ниагарския водопад.

Цанка държеше под езика си ключ към всевъзможни светове и го използваше предпазливо, пестеливо и с огромна наслада.

Изморена от всички превъзходни, сладки лъжливи думи, Цанка се примъкваше в сламата на разпраното канапе в ъгъла на тавана, свиваше се на кълбо, подпъхваше крайчето на опашката си, унасяше се…
На няколко пъти подскачаше стреснато – не спираше да лъже и насън…
Промърморваше под мустак:
– Аз съм Цанка и спя – и успокоена заспиваше с опашка в джоба.

 

 

Слон в Истанбул

 

Интересно е да бъдеш слон в Истанбул. Харесва ми.
Аз съм слон на свободна практика, а в големия град има много възможности. Канят ме на тържества, на подписвания на международни договори, на празници и панаири. Викат ме за снимки (красив съм на фона на залеза над Златния рог). Помагам за брането на мандарините и маслините в дворчетата. Понякога работя като бавач, приспивам деца. С мен никой не може да се страхува от тъмното. Аз буквално съм голям приятел.
На младини се бях замесил в някои афери. Напуших се с хашиш и потроших един стъкларски магазин, снимаха ме и ме изнудваха. Но това е минало.
Изкупих греховете си с общественополезен труд. Свалил съм 139 котета от високи клони (138 + 1, което всяка сутрин се покатерва на чинара до нас и започва да се дере да го сваля, така започва денят ми), пренесъл съм стотици багажи на старци, а в събота, неделя и в пиковите часове регулирам движението на някои кръстовища.
Водя пъстър, но спокоен живот. Живея на пристанището в яхтата си. Тя не плава, много е стара. Обичам я.
Истанбул е родният ми град. Не бих се преместил другаде. Храната е добра. Има движение. Прииждат туристи от цял свят – понякога дори и аз се сливам с тълпата.
Нощем от леглото си виждам светлините на корабите, колите, които прекосяват мостовете над залива от Европа към Азия и от Азия към Европа. Наблюдавам луната и отражението й в черните води.
Заспивам с въздишка като човек.
Будя се като слон, протягам се, закусвам, свалям котето от чинара и тръгвам по улиците. Оглеждам се за работа. Всеки ден ми е различен от предишния. Аз съм щастлив истанбулски слон.

Точно в 9,15 сутринта

 

Светът спря да се върти един юнски ден в 9,15 сутринта.

Въртенето не спря внезапно.

Белезите се виждаха от седмица, но кой да обърне внимание, че денят става все по-дълъг… когато е топло, слънцето се протяга като котарак, а котката се протяга като слънце… и хамакът се люлее бавно и не спира, напук на гравитацията… и залезите са портокалови, ягодови и малинови…
а в тъмното звездите падат и чертаят траекторията си дълго, светлината им се разтваря постепенно, сякаш пуска жилки и се вкоренява в черното небе.

Усещането беше като от глътка шампанско на гладно.

Петлите кукуригаха меко и колебливо, в необичайни часове. Кучетата не се отделяха от стопаните си. Конете влизаха в циганските колиби и спяха прави над постелите на циганчетата. Старите хора умираха с усмивка в съня си, а бебетата проговаряха с цели изречения насред кърменето.

После, в 9,15 сутринта, светът спря.
Някъде беше зима. Някъде беше нощ.
Тук черешите поруменята и увиснаха след последното леко поклащане.

Ветровете спряха на място. Бръкнаха с показалци в устите си, ориентираха се и си избраха нови посоки – от местата с вечно лято към местата с вечна зима.
На Луната й отне цяла секунда, докато осъзнае, че занапред ще бъде почтена луна с трайни чувства и постоянно отношение – винаги усмихната към едни, винаги хладна към други, търпелива съпруга на света, а не капризна, но романтична любовница.
Моретата се слегнаха, теченията им се завъртяха като неспокойни деца, легнали напреки на леглата на родителите си.
Прелетните птици замръзнаха във въздуха и тупнаха на земята, цопнаха във водата, потънаха в зелените треви, а стрелките на вътрешните им компаси се завъртяха бясно и литнаха без тях – без посока из въздуха.
Токът спря, юпиесите се прекръстиха и се споминаха, интернет се разпадна на единици и нули и един милиард чата пресекнаха на средата на думата.

Липите избухнаха в аромат като мармалад, гъст и сладък. Южните прозорци пратиха слънчеви зайчета на северните прозорци, после зайчетата се разбягаха. Тревата кихна с хиляда мака в секунда.

Светът остана така неизвестно време – смаян, възторжен, разсънен, с ясно усещане за всеки милиметър от облото си, разцъфнало, вятърничаво небесно тяло.

Ето такава беше онази целувка.