Тежките периоди се преживяват по-леко, ако знаеш кога ще свършат, или поне ако очакваш нещо хубаво.
Първото не ми е известно. Хубавите неща, за които копнея, са все лични, но има и едно, което искам да споделя с цял свят.
Нова книга на Джулия Доналдсън на български език!
Нашето заглавие е „Какво каза калинката“.
Илюстрациите са чиста прелест. Не са от любимия ни Аксел Шефлър, а от друга художничка, която също работи много с Джулия Доналдсън – Лидия Монкс. Леки, цветни, вдъхновяващо весели, нямам търпение да ги видите.
Книгата е за малки деца. Криминална е. В нея има приятелство, герои с различни характери. Има и поука! А тя е, че понякога най-мълчаливият може да каже една дума, но тя да е от значение за всички, и не е важно само да се изказваш по всеки повод, ами и да чуваш какво се говори.
За превода да ви кажа. Аз я преведох по моя начин, с помощта на чудо. Ей така: щрак! Имаше пасажи с различен ритъм и на мен това ми харесваше, обаче Манол Пейков ми вика – не. Било му бъркало в мозъка с ръждив пирон, вика.
А аз: не знам, не мога, така ще стои. И после, на третия ден, го поправих.
И измисляхме по нощите варианти, смяхме се и се трогвахме, и накрая стана книжка като песен на славей.
По страниците я нареди и накичи и направи българските буквички Венета Атанасова.
Живот и здраве, ще излезе от печат през този юни или след юни.
Показвам корицата:

Както казах в заглавието, ура.

Смирявам се с реалността. Встъпвам в мир с нея. Прекалено е голяма, за да я овладея, прекалено тежка – за да се примиря и да приема да я нося на раменете си. Аз себе си не мога да понасям понякога, остава и цялата реалност да помъкна.
Затова й признавам правото да бъде такава, каквато е, и внимавам сблъсъците по границите ни да не стават твърде кървави.
Понякога я надхитрявам за малко. Друг път върша, каквото тя настоява, и се старая да го върша добре, за да имам право да изисквам уважение.
Най-хубаво е, когато успея да направя нещо на ръба между реалното и въображаемото.
Дълбок, засищащ, удовлетворителен мир. Спечелено парче земя от територията на тревогата. Вкусна хапка, щастлив час. Удоволствие. И никак не е трудно!

Нужно е само да правя, каквото обичам.

То няма нужда от много разсъждения. Пиша това, за да въведа няколко реда, които прочетох в един сайт за ръкоделие и си преведох от руски, за да си ги имам.
Този текст е цитиран на много места и не зная къде е била оригиналната публикация, аз го видях първо тук.
Отнася се както за шиенето на парцалени урунгели, така и за лекуването на хора, приготвянето на храна, шофирането – за всяко нещо, което обичаш да правиш, със съответните нюанси. Аз например се сещам за няколко учителки, за които важи изцяло.

Седем признака, че се занимавата със СВОЯТА работа

Евгений Иванов

1. Можете да се занимавате с работата на своя живот по всяко време, при всякакви обстоятелства и независимо от това, как се чувствате.
2. Потапяте се в процеса на работа мигновено и за дълго. Съсредоточеността в любимото занимание прилича на дълбока медитация. Времето и всичко, което става наоколо, престават да имат значение.
   3. Изпитвате непрекъсната потребност и стремеж към професионално израстване и получаване на нови знания. Участвате в разговори, свързани с любимата ви работа.
   4. Безвъзмездно споделяте получения опит с други хора. Трупате знанията си с лекота и затова с лекота сте готови да ги споделите. Изобщо не ви тревожи мисълта, че някой ще стане по-добър от вас с помощта на това, на което сте го научили.
   5. Открити сте към всичко ново. Любимата работа ви дава голям заряд от енергия, който искате и можете да вложите в интересни неща. Открити сте към нови запознанства, пътешествия и експерименти.
   6. Парите изобщо не са определящ фактор за вас. Ако изцяло сте отдаден на делото на живота си, с лекота харчите за него значителна част от парите си. И с течение на времето любимото занимание започва да ви се отплаща, и то със същата лекота.
   7. Забелязвате, че това, което искате да се случи, започва да се случва спонтанно, а за вас остава само да наблюдавате щастливото стечение на обстоятелствата. Новите запознанства и творческите идеи все едно сами идват във вашия живот.

Живееше Съчко, добро същество,
във своето старо фамилно дърво.
Щастлива бе Съчка – съпруга любима.
Отглеждаха в мир синовете си трима.

Обичаше той сутрин рано да става,
да скача, да тича, да се упражнява.
Обаче един ден какво му се случи…

Ето, виждате ли го, как тича на корицата?
Отпечатали са го в Китай, и той от там тича до Пловдив, от Пловдив – до книжарниците и дори на Алея на книгата, където ще го представим най-официално в събота от 12 часа.

Това е една от най-популярните книги на Джулия Доналдсън, преведена на много езици, а вече и на български. Илюстрациите са на Аксел Шефлър.

Съчко е много мил и аз го обичам. Това е една от съвсем малкото приказки, в които герой е таткото. Обикновено вниманието е върху малките – деца, внучета, (царски или бедняшки) синове и дъщери, ако е за животни – седем козленца, три прасенца… Все са дребосъчета, за да може дечицата да се поставят по-лесно на тяхно място, да преживеят във въображението си всички приключения и да победят.
Съчко е татко.
Една сутрин както обикновено той излиза от къщи – и после му се случват какви ли не неща, които му пречат да се прибере при децата си. Той пътува, участва в какво ли не…. накрая спасява… няма да ви кажа кого! Съчко е като Одисей за малки деца.
Приказна, човечна, мила история, а това, че е в стихове, според мен я прави още по-хубава за четене.
Да си гушнеш детенцето и заедно да разглеждате, да си показвате разни интересни неща по картинките, да повтаряте приказката чак до Коледа, а после да продължите наизуст.
Ако искате, заповядайте в събота в 12 часа на Алея на книгата, да ви я прочета. Елате с децата!