„Имало едно мече“

Излезе от печат книгата на Джейн Риърдън „Имало едно Мече“.
Щастлива съм, че ми дадоха на мене да я преведа.
Когато ме попитаха, Захари Карабашлиев ме попита по телефона, започнах да дишам плитко и бързо и сърцето ми се разтупа зънн-зънн-зъннн като камбана, и аз казах Да, и после докато пишех превода, не спирах да се чувствам така.
Някои места не бяха точно за превеждане, а бяха измишльотини за преизмишльотване.
Понеже Зайо пита Кристофър Робин – а ти къде беше, преди да дойдеш тук, и откъде дойдохме ние всички – ето я (пред)историята на историята.
В началото Кристофър е бебе и после неусетно пораства, но и той, и играчките все пак са деца и говорят с думите, с които разполагат. Виждат непознати неща и чувстват нови чувства, а трябва да говорят за тях с думите, които знаят, а това са малки детски думи и къси изречения, и много неща се назовават описателно, по най-късия път, с повторения, ту непълно, ту бъбриво, а трябваше да се запази чарът на тези разкази.
Аз си препрочетох „Мечо Пух“ и се оказа, че я помня избирателно и частично. Например си спомних, че песничките, които той си тананика, никога не са ми харесвали, затова ги прескачах и разбира се, не съм ги забравила, защото никога не съм ги запомняла. После Иво като мъничък обичаше да слуша приказката на касета и тези песни, дето се пеят там, си бяха хубави… Абе с две думи, новите песнички ги преведох звън-ко. Дано пък да не сте свикнали със старите и да кажете – ама защо тези тук са такива, а не онакива като онези там.
И в един момент, точно определен, усетих как се Осмелявам, и тогава вече едновременно заорах и хвръкнах.
Стига съм споделяла тайни.
Ето една песничка.

Приятно е да правиш разходки вън от къщи.
Дърво да изкатериш с добър приятел – също.
И заедно да тичате през росната трева.
В потока да пошляпате със него след това.

Обаче всички знаят – и то е всеизвестно,
че след разходка дълга е истински чудесно,
премръзнали и весели, със него най-накрая,
навреме да се върнете за сладкото и чая.


– Сладко и чай? Това е добра идея – каза Кристофър Робин. Имаме и кекс.
И те пиха чай, и заживяха дълго и щастливо. КРАЙ.

Имам си хубави ключове от fans.bg 🙂

„Коледата на Мог“ – превод в стихове.


Излезе от печат „Коледата на Мог“ от Джудит Кер.
Преведох я максимално близко до оригинала, както изисква договорът.
А после, около час по-късно, защото съм неудържима, я преведох и в стихове, също както направих преди време и с „Мог забраваната“.
Моля, заповядайте, подарък от мен. 

Коледата на Мог

от Джудит Кер
превод в стихове – Мария Донева

Доброто коте Мог един път се събуди,
усети нещо странно и почна да се чуди.

Не я помилва никой. Заети бяха всички.
Рисуваше си Деби с моливи и боички.

Лепеше нещо Ники, облегнат на стената.
Големите пък бяха заети със храната.

Защо не й се радват, а всеки й се мръщи?
Със непознати хора днес беше пълно вкъщи.

Един усмихнат чичко с балонче във ръцете.
Две лелички – на пръсти със шарени пакети.

„Това не ми харесва!” – сърдито Мог си каза.
Излезе във градината и легна на перваза.
Сега какво да прави? С кого да поиграе?
Реши да си подремне, наместо да скучае.

Внезапно се събуди. О, не! Не беше сън!
Видя дърво…
което…
вървеше там, навън!

Мог стресна се: „Дърветата не бива да вървят!
Те трябва неподвижно и мирно да стоят.
Едно дърво проходи ли, не знам какво ще стане!
То може да се спусне и с клони да ме хване!”

Мог хукна и след малко убежище намери –
със нокти се захвана и взе да се катери.
Дървото се развика: – Слез долу! Слизай, Мог!
„На покрива отивам, че той е по-висок.
Това дърво хем ходи, хем вика и говори!
Я аз да си се скрия. Ще ида там, най-горе.”

Дървото долу вика, отгоре Мог се мръщи.
Накрая то прегракна и влезе вътре вкъщи.
А Моги мръзне вън! И даже – що да види! –
по мокрите и ледени червени керемиди
започнаха да падат едни неща мънички,
а също и по Мог, по нейните ушички,
по лапите, опашката… Премръзна й носът.
Снежинки Моги виждаше съвсем за първи път!

”Мяу, взех да огладнявам… а и от студ треперя…”
Дошло бе вече време да хапне за вечеря.
– Мог мрази да е гладна! – тревожно Деби каза. –
Да я нахраним, мамо! Със тебе ще изляза.
Напълниха паничката и викаха Мог двете,
но тя да си остане там, горе, предпочете.

И свита до комина, за цяла нощ навън,
остана Мог, заспа и засънува сън:

Качена бе на облак, високо горе пак,
от облака се ръсеха мишлета като сняг,
Мог радостно ги гонеше и мъркаше с наслада…
Но изведнъж усети, че в бездната пропада!

На сутринта семейството стоеше притеснено,
защото Мог бе гладна, сама и на студено.
Закуската отдавна сервирана им беше,
но всеки се тревожеше и никой не ядеше.
И веселият чичо, и той с тъга я чака,
а пък едната леля направо се разплака.

Внезапно чуха шум да идва от комина.
А после нещо тупна във тяхната камина.

– Това е Дядо Коледа! – едната леля викна.
– Не, той не е с опашка! –  в миг другата възкликна.

А Деби се досети: – Хей, Моги си дойде!
Прегърна я и Мог започна да преде.

А после я изкъпаха, защото беше мръсна.
Това не й хареса изобщо.
Но по-късно…

По-късно, след това, денят прекрасен стана.
И къщата – в украса от пода до тавана.
Дървото беше спряло да ходи и мълчеше,
нагиздено с играчки – и то прекрасно беше.

А Моги бе на топло. Похапна до насита.
Подаръци получи. Почувства се честита.

И всички й се радваха. Вън трупаше снегът.
Така посрещна Коледата Мог за първи път.

The Windmills of Your Mind

В кръг
като кръгове в спирала, 
колело във колело,
и без край и без начало –
сякаш вечно е било,
снежна топка в планината
и балон на карнавал,
въртележка край луната
в небосклона засиял,
и часовникът помита
часовете да летят,
и през космоса полита
като ябълка светът,
и унася те шумът 
в мелниците на ума.

Като спускане безкрайно
от един тунел във друг,
в пещера, във пропаст тайна –
слънце не огрява тук,
като скръцване с вратата
във полузабравен сън,
както цопва във водата
малко камъче със звън,
и часовникът помита
часовете да летят,
и през космоса полита
като ябълка светът,
и унася те шумът
в мелниците на ума.

Звънват ключовете гладко,
звук от дума те души.
Лятото ли беше кратко?
Ти ли някъде сгреши?
И любовници танцуват
по брега, и ги следиш.
Барабани ли се чуват,
с пръсти ли барабаниш?
Стари снимки на стената,
ред от песен на дете,
имената и лицата – 
помниш ли чии са те?
И когато свърши всичко,
и животът ти виси
на едно листо самичко
с цвят на нейните коси.

Като кръгове в спирала, 
колело след колело,
и без край и без начало –
сякаш вечно е било,
Чезнат образи в дима
и унася те шумът 
в мелниците на ума.

The Windmills of Your Mind

https://www.youtube.com/watch?v=RSaugshzywA


Личен Маратон на четенето, 2021

Април, наситен с книги, с четене и срещи.

Всеки ден от 1 до 23 април от 16,15 четох приказки и стихотворения за деца на живо във фейсбук. От тях – 16 от български автори, плюс деветима поети последния ден. От преводните – 4 преведени от мен. От всичките, 14 са римувани. Пет от прочетените книги още не са издадени, дай боже да излязат с радост и лекота. Бих рекла, че от всичките – всички са хубави, но в 2 от дните четох неща, които съм написала аз, затова просто не мога да го изрека.

Освен това имах две срещи онлайн – едната тройна – Стара Загора-Русе-Прага, и още една с Русе.

И знаете ли какво имах още? РЕАЛНИ СРЕЩИ НА ЖИВО. В Хрищени, Преславен, Сотиря, Попово, Стара Загора и София, общо 12.
Успях да хвана края на събитието на библиотека „Родина“ в градската градина на 23 април.


Предизборна кампания, избори, нов парламент; доста лични сътресения – някои радостни, други никак. За едното не искам да говоря, за другото също не искам.
Ще се придържам към приказките засега.


1 април, „Врабчова сговорна дружина”, Никола Вапцаров
2 април, „Нетърпение в кутия”
3 април, „Райска ябълка”, Васил Сотиров
4 април, „Куче на име Коте”, Томи Контио, превод Росица Цветанова
5 април, „Приказка ей така, прасешка при това”, Мила Попнеделева-Генова
6 април, „Приспивни песни за феи и чудовища”, Сотир Гелев
7 април, „Болничното куче”, Джулия Доналдсън
7 април, среща с деца в читалището в с. Хрищени
8 април, „Приказки по действителен случай”, Иванка Могилска
9 април, „Зог и Летящите Лекари”, Джулия Доналдсън
9 април, среща с деца в читалището в с. Преславен
10 април, „Пет мили мишлета”, Чисато Таширо, превод Владимир Молев
11 април, „Вечер във Венеция”
12 април, „Добрите стопани”, Асен Разцветников
13 април, „Небивалици с буквите от А до Я”, Цвета Брестничка
13 април, среща 4 класа деца в с. Сотиря, това са си 4 отделни срещи
14 април, „Мог забраваната”, Джудит Кер
14 април, две срещи с четвъртокласници и една – с единайсетокласници в Попово
15 април, „Слончето, което искаше да лети”, Лиляна Дворянова
16 април, „Сиводрешко и Бързобежко”, Леда Милева
16 април, среща онлайн с деца от Русе и от българското училище в Прага
17 април, „Зеленогледите”, Деница Минева, превод в стихове Зорница Христова
18 април, „Рибко”, Джулия Доналдсън
19 април, „Хмутовете”, Ирен Леви
19 април, среща с 8 б клас в ПМГ „Гео Милев” – Стара Загора
20 април, „Жабешки истории”, Йордан Радичков
21 април, „Лече буболече”, Георги Авгарски
21 април, среща с ученици в 12 СУ „Цар Иван Асен Втори“
22 април, „Небето е на всички”, Джани Родари, превод Валери Петров
23 април, среща онлайн с ученици от Русе
23 април, в градската градина, „Четем поетите на Стара Загора“
23 април, среща с деца от Второ основно училище „Петко Рачев Славейков“
23 април, стихотворения от Недялко Йорданов, Елица Мавродинова, Тодор Толев, Александър Белчев, Борис Христов, Румен Денев, Ники Комедвенска, Николай Милчев и Райчо Русев


„Грозната петорка“

Светът се променя, както човек си го промени.
Някои неща зависят от нас, представете си.
Миналата година на Маратона на четенето рецитирах превод от хвърчащ лист, а преди няколко дни „Грозната петорка“ на Джулия Доналдсън пристигна при нас издадена, лъскава, гладичка, истинска красавица!
Ще ви кажа най-хубавата част: какво казват децата на родителите си.

Ние! Ние сме – вашите родни деца!
Ние помним – от бебета и от яйца
как развивате всички наши дарби, умения,
как оправяте тъжните ни настроения,
как грижовно ни храните, къпете, стягате,
как дори и когато сме лоши, не бягате.
Затова ви обичаме от душа и сърце
до последното дребно петънце и перце,
да, обичаме бръчките, всички ваши брадавици,
всички ваши чудатости и особени навици,
миризмата, грухтенето, воя, човките криви,
да, за нас не сте грозни, за нас сте красиви.
Да, да, вие сте мили, добри и любими,
и чудесни, и смели, и незаменими,
всичко ваше обичаме – цвят, осанка и глас,
и дори сме измислили нова песен за вас!


Сега го чета това и се смея на всеки ред, и изведнъж пак ми се дорева. Ей това е то!
Честита книга, честити ние!

ПП Да взема пак да направя един Личен маратон на четенето от 1 до 23 април, а?

„Мог забраваната“ – превод в стихове

Излезе от печат „Мог забраваната“ на Джудит Кер.
Преведох я максимално близко до оригинала, както изисква договорът.
А после, около час по-късно, защото съм неудържима, я преведох и в стихове.
Моля, заповядайте, подарък от мен 🙂

Мог забраваната

от Джудит Кер
превод в стихове – Мария Донева


Семейство Томас имаха чудесна сива котка.
Наричаше се Мог и бе добра и кротка.
Тя бе гальовна, мила, но не блестеше с ум.
Разсейваше се лесно от всеки малък шум.
Забравяше дори какво току-що стана.
С две думи, Мог си беше котана-забравана.

Понякога изяждаше една паница цяла,
а след това забравяше изобщо че е яла.

Друг път, като си миеше изцапаната лапа,
започваше да мисли с какво ли я изцапа,
и ей така оставаше, унесена в мечти..

Веднъж дори забрави, че не може да лети!

Най-често й се случваше така да се разсее,
че просто да забрави вратичката къде е.
Мъничката вратичка, направена специално
да влиза и излиза напълно официално
когато си поиска от кухнята в градината,
свободно – денем, нощем и всеки ден в годината.

В градината на Мог й беше интересно.
Тя тичаше в тревата, катереше се лесно
по плодните дървета, и птиците следеше,
опашката си гонеше и в кръгче се въртеше.

Но после, уморена, щом тръгнеше към къщи,
тя често се объркваше, заставаше намръщена
и всеки път се плашеше, че няма да успее
самичка да намери вратичката къде е.

И като не успяваше горката Мог сама
пролука да намери, да влезе у дома,
седеше до прозореца, в саксията отгоре,
и мяукаше със тъжен глас, докато й отворят.

Цветята вечно бяха с унил, омачкан вид.
И често мистър Томас възкликваше сърдит:
”Каква досадна котка!”. А Деби, чула всичко,
веднага се застъпваше: „Не, Мог си е добричка.”

Един ден Моги имаше ужасно лош късмет.
Денят така започна – накриво. Най-напред,
докато още спеше, тя изведнъж усети,
че някой я е сграбчил и стиска я с ръцете –
прегръщаше я Ники: „Добричка Мог, красива!”
Мог всичко изтърпя, но хич не бе щастлива.

А после, на закуска, забрави Мог, че всяко
добро и мило коте закусва с прясно мляко.
Така й замириса на яйчице варено,
че скочи върху масата, изтича устремено,
и бързо го изяде, преди Ник да го вкуси.
Тогава мистър Томас ужасно се намуси:
”Каква досадна котка!” Добре, че Деби рече:
”О, Ники не е гладен, той се наяде вече.”

Мог тръгна да излиза – обидена им беше.
Погледна през вратичката. В градината валеше.
”На улицата може и слънчице да грее?”
Мог тъкмо се замисли вратичката къде е,
но в този миг млекарят дойде и звънна: Зънн!
Мог шмугна се край него и ето я навън.

На улицата мрачна проливен дъжд валеше.
Едно голямо куче по плочките вървеше.
Мог изведнъж си спомни, че псета не обича,
но кучето огромно към нея се затича.

Тя бяга, то я гони. Щом Мог се изкатери
по бялата ограда и пътя си намери,
в градината се спусна, под мокрите дървета,
подскочи до прозореца със скорост на ракета,
от кучето уплашена, прогизнала от дъжд,
със пълен глас измяука, с все сила, изведнъж.

И мисис Томас стресна се. „Каква ужасна котка!”
”Изплашена е.” – рече Деби. – „Иначе е кротка.”

Мог влезе. Изсуши се. Намери си местенце –
в една удобна шапка направи си гнезденце.
Полегна си. Замърка, както жужи пчела,
и засънува чуден сън – че има си крила.

С крилата си Мог можеше да полети в небето.
От птиците по-бърза, тя ги настига, ето,
сред облаците пухкави, и совата се чуди…
Внезапно Мог почувства как някой я събуди.

И викна мисис Томас: „Каква досадна котка!”
А Деби се застъпи: „Не, мамо, тя е кротка.”

Те дадоха на Мог храна във нейната паничка,
и после по леглата отидоха си всички.

На топличко пак легна Мог и поуспокои се.
Но мистър Томас викна й „Стани от там! Махни се!”

Мог беше много тъжна. „Не ме обича никой.”
Но после й се стори, че Деби май я вика.
Вратата бе отворена, и мекичко леглото.
Тя сгуши се при Деби, замърка, и защото
бе толкова признателна на малкото момиче,
облиза Мог косата й със своето езиче.

А Деби тъкмо беше потънала във сън,
но много лош и страшен – че някъде навън
един огромен тигър, незнайно от къде,
при нея е отишъл, за да я изяде,
подушва й косата, облизва я с език…

И Деби се събуди от своя собствен вик!
И мистър с мисис Томас дотичаха тогава
да видят как е Деби, какво посред нощ става.
”Каква досадна котка!” „Такава е, да, скъпи!”
Дори и Деби този път за Мог не се застъпи.

А Мог не бе виновна! Излезе тя веднага
от стаята на Деби, от къщата избяга,
промъкна се през малката си котешка вратичка
и ето я в градината – сърдита, сам-самичка.
Нощта бе страшно тъмна. Домът – потънал в мрак.
И мрачни черни мисли споходиха я пак:
”Не ме обича никой. И ме обижда всеки.
Самотна и прогизнала ще си стоя навеки.
И никога вратичката си няма да намеря.
И нищо не съм хапвала от вчера на вечеря.”

Внезапно нещо светна. Угасна. Мигна пак.
Във къщата, потънала във тишина и мрак,
май нещо се раздвижи като светулка бледна.
Мог беше любопитна и затова погледна:
един мъж, непознат, претърсва чекмеджето,
във шкафовете рови… Мог се зарадва: „Ето!
Дори не се надявах, че помощ ще намеря!
Той, като ми отвори, ще ми даде вечеря.”

Мог радостно измяука с най-силния си глас.
Мъжът изпусна чантата си. Чу се ТРЯС и ФРАС,
и всички се събудиха, смутени от шума,
и всички лампи светнаха. „Пусни ме у дома!” –
Мог мяукаше по-силно от оперен певец.
Дотича мистър Томас: „Хей! Кой е там? Крадец!”
”Каква досадна котка!” – крадецът се ядоса.
Извикаха полиция. Дотича Деби боса,
прозореца отвори, Мог в стаята се мушна,
а Ники я помилва и на ръце я гушна.

Пристигна полицай. Крадеца арестува.
Разбра какво е станало и се заинтригува:
”Такава смела котка за пръв път виждам, значи.
Да, неведнъж сме чували за кучета-пазачи,
а вас ви пази котка! Да, котка-идеал!
Направо котка-чудо, достойна за медал!”

Медал със хубав надпис: „Мог Смелото сърце”
И всеки ден й даваха варено яйчице.
Разказваха на всички, че тя ги е спасила.
И нейната разсеяност оказа се свръх-сила.
И хранеха я всеки път, щом видят, че е гладна.
И никога не казваха: „Мог, много си досадна!”


„Слишком короток век“ (опит за превод)

Преведох за един приятел тази песен на Жанна Бичевская, стиховете са на Андрей Макаревич. Желанието ми беше да може да се пее.

Слишком короток век,
Позади до обидного мало
Был мороз – не мороз
Да и зной был не очень-то зной
Только с каждой весной
Все острей ощущенье финала
Этой маленькой пьесы
Что придумана явно не мной.

Это словно в кино –
Где мы в зале и мы на экране
Всем обещан полет
И сверкают огни полосы
Только время пришло –
Отпирают трезвонят ключами
И разрушено все –
И со вздохом глядишь на часы.

Кто тут прав, кто не прав
Я прошу вас не надо не спорте
Слишком короток век –
Не прошел бы за спорами весь
Мы увидимся все
В позаброшенном аэропорте
При попытке успеть
На когда-то отправленный рейс.

Твърде кратък живот –
до обида. А вече отмина.
Нито зноят бе зной,
нито мразът бе твърде студен.
Но от пролет на пролет
играем последна картина
в тази малка пиеса,
скроена от друг, не от мен.

Всичко сякаш е филм,
хем сме в залата, хем на екрана.
Всеки чака за полет,
и пистата е в светлини.
Но метат и затварят,
и време за тръгване стана,
и как други отлитат
ний гледаме все отстрани.

Кой е прав, кой не е –
няма смисъл от спорове, вижте:
беше кратък животът,
а пълен и смислен не бе.
Ще се видим все някога
на някое старо летище,
ще успеем за рейса
към старото синьо небе.


„Зог“ и „Грозната петорка“

Мило дневниче,
Открих средство, което помага срещу тревожност и тъга.
То е микстура от няколко любими съставки: работа, разговор, приказки в рими, смешни животни и огромно нетърпение, което ще бъде удовлетворено в сравнително кратък срок.
В случая: миналата седмица и тази с Манол Пейков редактирахме следващите две книги за деца, които преведох и през декември/януари ще се появят на книжния пазар.
Аз съм ви ги чела, а скоро всеки, който иска, ще може да си ги чете.
„Зог“ – приказка за дракончето, което много се старае – и успява! – да стане дракон за пример, и принцеса Перла, която пък няма защо да се старае, тя си е родена принцеса, но това не й е достатъчно: тя иска – и успява! – да стане лекар и да помага на драконите, изпаднали в беда.
„Грозната петорка“ пък е за най-грозните африкански животни – антилопа гну, брадавичеста свиня, лешояд, марабу и хиена. Що пък да са грозни? Е, добре, дори и да са такива, на тях не им пука, даже им харесва да са такива, каквито са… а има и едни мъничета, който ги намират за неустоимо хубави.
Не издържам, ще ви кажа развръзката. Децата им ги обичат и ги харесват. Много.
Според вестник „Сънди Таймс“ Джулия Доналдсън и Аксел Шефлър са Ленън и Макартни на детското книгоиздаване. Хубаво са го казали вестникарите.
Докато доизпипвахме текстовете, съвсем си забравях тъгите и тревогите. Жалко, че работим доста бързичко, а, Маноле?
Венета Атанасова ги подготви за печат, и сега…
Сега остава да си мечтаем и да чакаме книгите да дойдат.

НОВО НОВО НОВО! „Кучето детектив“

Първа ще ви кажа този път!

Доброто куче Нел е много талантливо.
Освен че е гальовно, послушно и игриво,
то също е известно със своите умения
загадки да разкрива. И даже престъпления!

Запознайте се с Нел, кучето детектив, което ще надуши изход от всяко затруднено положение!

През 2020 ще излезе още една история на Джулия Доналдсън на български език 🙂
На хоризонта се задава нова най-любима книга, ура!

„Кучето детектив“

Написа Джулия Доналдсън.
Нарисува Сара Огилви.
Преведе Мария Донева.
Редактира Манол Пейков.
Оформи Венета Атанасова.
Издателство „Жанет 45“
2020 г.

 

বিশ্বদুনিয়ার নতুন কবিতা || রুদ্র কিংশুক || মারিয়া ডোনিভা-র কবিতা

 

Това не е шевица, а текст на бенгалски език.
Господин Rudra Kinshuk работи по превода и издаването на антология на българската поезия на бенгалски. На страницата му във фейсбук има стихове на Ваня Могилска, Иван Ланджев, Оля Стоянова, Яна Букова и още други автори.
Бенгалско ми е.
Копирам текста от блога на преводача, както е там.

বিশ্বদুনিয়ার নতুন কবিতা
রুদ্র  কিংশুক
মারিয়া ডোনিভা-র কবিতা 



মারিয়া ডোনিভা (Maria Doneva, 1974)-র জন্ম বুলগেরিয়ার স্টারা জাগোরা-তে। সোফিয়া ইউনিভার্সিটি থেকে তিনি বুলগেরিয়ান দর্শনে দর্শনে উচ্চ শিক্ষা লাভ করেন। কবিতা এবং ছোটোগল্পের জন্য তিনি পেয়েছেন অনেকগুলি বিশিষ্ট  সাহিত্য পুরস্কার। আইজ ফর বিউটি (Eyes for Beauty, 1988),  ফেয়ারওয়েল টু দ্য রিডার( Farewell to the Reader, 1996)  তাঁর কাব্যগ্রন্থগুলির মধ্যে অন্যতম।রাদনেভো-র স্টেট সাইকিয়াট্রিক হসপিটালে আর্ট থেরাপির প্রোগ্রামে তিনি নাট্যকার এবং নাট্য নির্দেশক হিসেবে হিসেবে কাজ করেছেন।

১. একটুকরো ধোঁয়া
„Перце от дим“

ঘনিষ্ঠ হও –আমাদের জুতো এমন করে ছুঁয়ে থাকুক,
অঘ্রাণ-সিক্ত নাক ঘষতে থাকুক আদরমাখা।
কাছে এসো! মেলে ধরি একটা চুমু সৌরভ
হতেই পারে তোমার কাঁধে রাখা আমার

মাথা? শোনো, কীভাবে ঋতু নামে
রুফটপে– আর জগৎ দক্ষিনে বিগলিত, এর সঙ্গে আমিও, তুষার-দগ্ধ আমার আঙ্গুল,  তোমার মুখের মাধুর্যে গলে যায়।

কাছে এসো। আমাদের সিল্যুয়েত দেখাবে যেন
শীতের মুক্ত আকাশে চড়াইয়ের ছায়া।
একে কি বলা যায় ভালোবাসা? বরং একটা ভিন্ন নাম খোঁজা যাক–
একটা উপাধি যা ততটা ভারী বা ভয়ের নয় বা ভয়ের নয়।

আমাদের মৌহূর্তিক আবহাওয়া বসবাস,
ছাদ থেকে খসে আসা  বরফ হস্তক্ষেপ করবে;
আবেগ উড়ে যাবে দূরে দূরে, নীরব পালক–
এক টুকরো ধোঁয়া মশলা চা কাপের কাপের চা কাপের কাপের মশলা চা কাপের কাপের চা কাপের কাপের ওপর।

২. এসো
„Хайде…“

তুমি আমার অন্য জীবন
যা এখনও নয় সংঘঠিত।
তোমার পায়ের শব্দ শুনি চারপাশে,
তুমি পাঠাও গৃহহীন অনেক কুকুর
ভয়ঙ্কর লোকদের হাত থেকে রক্ষা করতে। আমাকে তুমি জ্বালাও আগুনপোকা। পিউনিফুলে
তুমি বার্তা পাঠাও সমাধান
দেখাতে তাদের। বৃষ্টি জোরে আসে
আর তোমার বদলে … তোমাকে ছাড়াই।পরিবর্তে।
তুমি যখন শব্দহীন আমি শুনতে পাই।
দেখো,কাছে এসো আমার বারবার।
যদি তা পারো , শীঘ্রই এসো।

„Сохнет на камне соль…“

Видях това стихотворение на Майя Никулина във фейсбук, споделено от Ина Иванова, и не че го преведох, ами малко тегаво го недопреразказах, но блогчето страда от липса на думи и затова ще сложа този опит тук.

Сохнет на камне соль.
Море о берег бьёт.
В сердце такая боль,
будто уходит флот.

Парусный, молодой,
яростный, как тоска,
выпростав над водой
белые облака.

Просто глядеть вперёд
с лёгкого корабля.
Он — ещё весь полёт,
мы — уже все земля.

Нами уже стократ
вычерпаны до дна
суть и цена утрат.
Только теперь догнал

юный несмертный грех —
все мы в урочный час
недолюбили тех,
что провожали нас.

_________

Бие в брега морето.
Камък и сол остава.
Остро боли сърцето –
флотът си заминава.

Нетърпелив за вятър,
яростен като болка,
носи се над водата
чист и по-бял от облак.

Гледаме ненаситни
трепета на платната.
Той всеки миг ще литне.
Врастваме се в земята.

Сто пъти сме платили
загубите насъщни,
и ни души безсилие,
и честно ни се връща

онзи грях, млад, разглезен –
пътя като сме хващали
не бяхме нежни с онези,
които са ни изпращали.