Дойде първата ми книга за годината! ❤
„Тясното къщенце“ (оригиналното заглавие е „A Squash and a Squeeze“). Това е първата съвместна работа на Джулия Доналдсън и Аксел Шефлър, публикувана точно преди 30 години.
Дано 2023 бъде вдъхновена и щедра, за работа и за радост.

Мисля, че точно сега е моментът да си напиша какво сполучих да направя през 2022. Правя го откакто водя този блог и понякога се връщам да погледна.
През цялото време се занимавах с книги. Вчера Гудрийдс ми каза, че съм прочела 148, но са повече, някои от тях още не са публикувани.

Четох много, защото водих страницата във вестник „Сега“ и трябваше да напиша по два отзива всяка седмица. Това беше най-трудоемкото и времеемко занимание, заради него почти не съм шила играчки. В същото време ми беше много приятно и ми донесе неочаквани ползи. Запознах се със симпатични хора и получих планини от нови книги, които да прочета най-първа на света и това е безценно.

Всяка събота препоръчвах и по една книга в рубриката „За книгите“ по радио Стара Загора. Няколко десетки препоръки са качени в подкаста, останалите може би са загубени. Карай, ще си направим нови.

Личен маратон на четенето
За трети път четох през април, от 1 до 23, само детски книги.

Другото най-хубаво нещо, което правих, беше, че преведох още детски книги. Ще изброя тези, които бяха публикувани през 2022 година, списъкът не е хронологичен:
„Емоци-О!-метърът на инспектор Крок“
„Малкият НЕднорог“ – само първата половина на книгата, която е в стихове, от там нататък продължи Димитър Риков.
„Пролетта и катеричката“
„Лятото и синигерчето“
„Есента и таралежчето“
„Зимата и зайчето“
„Бабите. Всяка по своя си начин“
„Коледната принцеса“
„Драма с лама“
„Суперчервей“
„Чарли си има книга любима“
„Най-елегантният гигант“
„Какво още каза калинката“
„Тримата стари злобари“
„Червените дзени и сините дзини“

Редактирах книги. Много съм признателна за доверието и търпението на Ваня Могилска (приказките „Шарени сапунени балони“ ще излязат от печат тази седмица!, а разказите й за възрастни – догодина); Лилия Старева и Снежана Живкова от галерия „Снежана“.

Музика и поезия.
Имахме три концерта с „Джазът пее на български“. Само три, но прекрасни, топли и страхотни. В клуб „Портрет“, в Софийска градска художествена галерия и в клуб „Сингълс“. Записахме песните за албум, който предстои да бъде издаден.

С трио „Дивертименто“ направихме програмата „Сезони в музика и стих“ и имахме концерти, сега ще се опитам да изброя къде: в Житница, Труд, Попово, Исперих, Дулово, Силистра, София, Балчик, Стара Загора, Самоков и Велинград.

Срещи с читатели
Като стана дума за пътувания по работа, имах срещи с читатели и читателчета на много места, особено през пролетта и ранната есен. Сещам се за много срещи  в Стара Загора, в доста училища и детски градини. Освен това в София, Варна, Ново село, Велико Търново, Димитровград, Пловдив, Ямбол, Пазарджик, Чепеларе, Асеновград и Казанлък. Сигурно пропускам нещо.

О, към „музика и поезия“ трябва да добавим песните за спектакъла „Захарни неволи“, който Янчо Димитров постави в Държавен куклен театър – Стара Загора.

Събития
Аз обичам да участвам.
Алеи на книгата в София, в Габрово, във Варна, панаир на книгата в НДК.
Пак четохме със Здравко Георгиев в РБ „Захарий Княжески“ на Европейската нощ на литературата.
Участвах в поетичния пленер във Видин.
Участвах в два проекта на Министерството на труда и социалните грижи – „Първа работа“ и „През моите и твоите очи“.
Но най-великото събитие от годината ми беше трубадурският двубой с Елка Стоянова, загубен от мен с блясък и финес. Беше чуд-но!

Моите книги
През юни излезе „Азбука с животни-професионалисти“ с рисунките на Елица Сърбинова, а през декември „Мишките отиват на опера“, илюстрирана от Кирил Златков. Естествено, в „Жанет 45“.
Не мога да не спомена и тук фантастичната премиера на мишките в Държавна опера Стара Загора.

Награди и номинации.
В това отношение годината беше нечувано щедра. Започна се с плакета от Втора Тунджанска механизирана бригада в самото начало на януари заради текста на химна, който написах за тях. „Нетърпение в кутия“ беше номинирана на „Христо Г. Данов“. Получих Наградата „Стара Загора“, но по-хубаво от наградата беше предложението, което са написали библиотекарите от библиотека „Родина“. „Азбука с животни-професионалисти“ беше в дългия списък на наградите „Перото“. АБК ми отсъди наградата „Рицар на книгата“ в категория „Общественик“.
Тук ставам права и се покланям пред всички вас.

Лични неща
Ще кажа само някои и само хубави.
Животът ми беше пълен и ярък тази година и имаше от всичко по много.
Едно от любимите ми неща беше, че Данко ми закачи хамак на терасата на моята стая и там прекарах голяма част от топлото време през лятото и есента.
На същата тераса идват синигерчета, врабчета и гугутки, които ми носят много радост.
Ходихме на Черно и на Бяло море. Бяхме и в Италия, на Лаго ди Гарда.
При едно от пътуванията до Гърция се върнахме обратно в България през КПП „Златоград“, и то по мръкнало. Не правете като нас.
Все пак съм успяла да ушия и няколко десетки човечета и животни, брей.

Получих безброй жестове на внимание, приятелство и доброта, за които съм признателна.
Пожелавам си през следващата година да напиша хубави стихотворения, да преведа добре още книги. Пожелавам си да се справя.

Благодаря.

Предколедно излизат дългоочаквани заглавия, появяват се и изненади, ето при мен например как изглежда това:

Имам пет книги, които съм превела и са чисто нови, и всяка от тях ми е най-любимата.

По-точно, четири и половина са. „Малкият НЕднорог“ е в стихове до към средата, и аз преведох тази част, а нататък я оставих в ръцете на Димитър Риков. В нея се разказва за един малък сладък еднорог, който винаги и за всичко казва НЕ. Този инат си намира приятели, с които са си лика-прилика, и знаете ли каква е поуката? Поука няма пък. Не, няма. Една от най-смешните книги, които съм чела изобщо някога.

После излезе „Бабите. Всяка по своя си начин“. Тя не е в стихове и в нея едно момиченце разказва за двете си баби. Те са много различни – едната е домакиня, обича да шие и да готви и да сади зеленчуци в градината. Другата пък обича модата, пътешествията и фотографията. Това, по което си приличат, е че от все сърце обичат своята внучка. Нали ви казвам, това е кратък прозаичен текст, а като го чета на глас, правя все по-големи паузи и преглъщам, и ми е толкова мило… За всичко. Наистина е книга като прегръдка. Не е приказка, но е фантастично обичлива и мила.

Имаме също и „Драма с лама“. Тя пък е книга – помощник в разрешаването на проблеми като прекалената стеснителност, нерешителност и тревожност, и то не само у децата. Нейният герой Алекс е умно детенце, но толкова много се притеснява за какво ли не, че умът му от напрежение произвежда една розова лама, която го следва навсякъде и не иска да изчезне. Накрая една добра учителка обяснява на детето, че от време на време всеки се чувства по този начин и в това няма нищо страшно. Няма смисъл да бягаш от тревогите си, нито да ги игнорираш, нито да се опитваш да ги залепиш с лепило за пейката или да ги изпратиш някъде далече в колет. Това, което наистина помага, е споделянето. Добре де, нещо такова, но в хубав и забавен римуван текст и сладки картинки.

„Червените дзени и сините дзини“ е новата книга от божественото дуо Джулия Доналдсън и Аксел Шефлър. Бил и Жанета от книжката са като Ромео и Жулиета, но в космоса и с щастлив край. Тук има всичко, което обичаме у тази авторка: симпатични герои, забавни случки, неочакван обрат, нежен финал, значими теми, представени с деликатна категоричност.
Очакваме още една книга от Дж.Д. и А.Ш. до края на годината, като дойде, ще ви кажа.

И понеже Коледа вече е на една ръка разстояние, ето я „Коледната принцеса“. Това е малката Марая, която живее в бедна къщурка заедно със завеяната си майка, която е оперна певица и не се справя особено добре с битовите задачи, и с досадния папагал Павароти. Единственото убежище на Марая е в музиката, която е нейно утешение и забавление. Тя й помага да се справи със самотата, враждебните съседи, злобните горски духове, и след всичките си приключения Марая се превръща в истинска коледна принцеса. И още, знаете ли как свършва книгата? С песен.

Новата книга на Джулия Доналдсън и Аксел Шефлър от миналата седмица е по нашите книжарници.
„Тримата стари злобари“!
Тя е много симпатична заради заглавието, и специална заради него – Аксел Шефлър лично го е изписал на български език.
Когато пристигнаха файловете, последните илюстрации още не бяха оцветени, толкова е нова.
И понеже днес е 15 септември, искам да пожелая на всички родители, ученици и учители да се сблъскват със злобари само в книгите, и никога в училище. Амин.

Миналата седмица имахме голям книговалеж. В кашона с „Азбука с животни професионалисти“ беше и новата книга на Джулия Доналдсън и Лидия Монкс за калинката.

Обичам тази книга, защото в нея има една розовопера гушка, която снася гигантски яйца и мърка като котка и това ми е много смешно.

Освен това много ми харесва как звучат самите стихове. Когато Иво беше малък, имаше едни гърмящи бонбони, имаше ги и на прах в пакетчета. Като ги сложиш в устата си, имаха хубав вкус, но освен това се чуваше едно такова пукане, и гъделичкаха езика. Точно това чувствам, когато чета нивата книга за калинката.

И също, смешно е като я четеш и имитираш всички животни, и то ту весело, ту тревожно, ту радостно. Направо се виждам в бъдещето как я чета пред седем-осем внучета. Или пък в детската градина, като сте такива реалисти.

И още – от тази поредица има още две книги, за калинката в Лондон и за калинката на море. Обичам да има какво да очаквам.

Четирима приятели – зайче, катеричка, синигерче и таралеж, заедно посрещат и изпращат сезоните в прелестната гора. Много красиви книги, написани от Джудита Кампело и илюстрирани от Ариана Чичио, и препеани от мен, скоро ще бъдат в книжарниците, за да ни радват и да си четем и разглеждаме и да се чувстваме щастливи.
Могат да бъдат поръчани предварително ето от ТУК

Вече са тук, отпечатани, пристигнали и прекрасни. Много съм щастлива; два пъти по безкрайно.

В скоро време се очакват още две заглавия от Джулия Доналдсън.
Ето я цялата колекция, ТУК.
Имах нужда от празник.

Прочетох този текст във фейсбук и си го преведох, защото не зная достатъчно голямо число, за да преброя колко пъти съм слушала тази песен, и другите на Саймън и Гарфънкъл, и много се развълнувах. Ето какво:

„Здравей, мрак, стари ми приятелю…“ Всички сме слушали тази знаменита песен на Саймън и Гарфънкъл, но дали знаете удивителната история, която стои зад първия ред от „Звукът на тишината“?
Тя започва преди 62 години, когато Артър „Арт“ Гарфънкъл, еврейско момче от Куинс, е приет в Колумбийския университет. Още при въвеждането на новаците в обстановката, Арт се запознава с един студент от Бъфало на име Санди Грийнбърг и те веднага се сприятеляват, а връзката им се основава на споделената им страст към литературата и музиката.

Скоро след като занятията започват, Санди е сполетян от трагедия. Започва да вижда размазано и макар лекарите да твърдят, че това състояние е временно, проблемът става все по-тежък. Накрая, след преглед от специалист, Санди научава сразяващата новина, че глаукома унищожава зрителните му нерви. Младежът с обещаващо блестящо бъдеще скоро ще ослепее напълно.

Санди е съсипан и изпада в дълбока депресия. Отказва се от мечтите си да стане адвокат и се връща в Бъфало, макар че го измъчва мисълта, че ще бъде в тежест на семейството си, което се бори с финансови трудности. Смазан от срам и страх, Санди прекъсва контактите с приятелите си и отказва да отговаря на писмата и на телефонните им обаждания.

Неочаквано, за изненада на Санди, един ден Арт изниква пред вратата. Той няма никакво намерение да остави най-добрия си приятел да се предаде и да се откаже от живота, така че си купува билет и пристига в Бъфало без предупреждение. Арт убеждава Санди да даде още един шанс на университета, и му обещава, че ще бъде плътно до него, за да е сигурен, че няма да пропадне – и в преносен, и в буквален смисъл.

Арт спазва обещанието си и всеотдайно придружава Санди в кампуса, като вярно изпълнява ролята на негови очи. За него е важно Санди, който е захвърлен в света на вечния мрак, никога да не се почувства самотен. Всъщност Арт започва да нарича себе си „Мрака“, за да изрази своето съчувствие. Често казва неща като: „Сега мракът ще ти почете.“. Арт организира целия си живот така, че да бъде в помощ на Санди.

Един ден Арт и Санди вървят през тълпата на Сентръл стейшън. Неочаквано Арт казва, че трябва да отиде някъде, и оставя приятеля си сам и вцепенен. Санди се препъва, блъска се в хората, пада и наранява крака си. След два адски часа, Санди най-после успява да хване правилния влак в метрото. Слиза от на 116 улица и изведнъж се блъсва в някого, който му се извинява – и Санди разпознава гласа на Арт! И разбира, че неговият верен приятел го е придружавал отблизо по целия път до дома, за да се увери, че е в безопасност, и да му даде безценния дар да се почувства независим. По-късно Санди казва: „В този миг усетих искрата, която ме накара да заживея напълно различен живот, без страх, без съмнения. Точно затова изпитвам огромна признателност към моя приятел.“

Санди завършва Колумбийския университет, а след това защитава научни степени в Харвард и Оксфорд. Създава семейство с любимата си от гимназията и става изключително успешен предприемач и филантроп.

Докато е в Оксфорд, Санди получава обаждане от Арт. В този момент Арт е човекът, който има нужда от помощ. Той е създал фолк рок дует с приятеля си от гимназията Пол Саймън, и те отчаяно се нуждаят от 400 долара, за да запишат първия си албум. Санди и съпругата му Сю имат буквално 404 долара в банковата си сметка, но без колебание Санди изпраща на стария си приятел необходимата сума.

Първият албум на Арт и Пол не се радва на особен успех, но на следващата година песента „The Sounds of Silence“ става №1 в класациите. В първия стих отекват думите, с които Санди винаги поздравявал Арт. Саймън и Гарфънкъл стават едни от най-обичаните музиканти в историята.

Двамата възпитаници на Колумбийския, всеки от които е допринесъл толкова много за света, всеки по своя си начин, и до сега са най-добри приятели. Арт Гарфънкъл казва: „Когато станахме приятели със Санди, започна моят истински живот. Издигнах се в собствените си очи, и започнах да разбирам кой съм всъщност – човек, който държи на приятелите си.“ А Санди описва себе си като „най-големия късметлия в целия свят.“

Адаптирано от мемоарите на Санди Грийнбърг  “Hello Darkness, My Old Friend: How Daring Dreams and Unyielding Friendship Turned One Man’s Blindness into an Extraordinary Vision for Life.“