Новата книга на Джулия Доналдсън и Аксел Шефлър от миналата седмица е по нашите книжарници.
„Тримата стари злобари“!
Тя е много симпатична заради заглавието, и специална заради него – Аксел Шефлър лично го е изписал на български език.
Когато пристигнаха файловете, последните илюстрации още не бяха оцветени, толкова е нова.
И понеже днес е 15 септември, искам да пожелая на всички родители, ученици и учители да се сблъскват със злобари само в книгите, и никога в училище. Амин.

Миналата седмица имахме голям книговалеж. В кашона с „Азбука с животни професионалисти“ беше и новата книга на Джулия Доналдсън и Лидия Монкс за калинката.

Обичам тази книга, защото в нея има една розовопера гушка, която снася гигантски яйца и мърка като котка и това ми е много смешно.

Освен това много ми харесва как звучат самите стихове. Когато Иво беше малък, имаше едни гърмящи бонбони, имаше ги и на прах в пакетчета. Като ги сложиш в устата си, имаха хубав вкус, но освен това се чуваше едно такова пукане, и гъделичкаха езика. Точно това чувствам, когато чета нивата книга за калинката.

И също, смешно е като я четеш и имитираш всички животни, и то ту весело, ту тревожно, ту радостно. Направо се виждам в бъдещето как я чета пред седем-осем внучета. Или пък в детската градина, като сте такива реалисти.

И още – от тази поредица има още две книги, за калинката в Лондон и за калинката на море. Обичам да има какво да очаквам.

Четирима приятели – зайче, катеричка, синигерче и таралеж, заедно посрещат и изпращат сезоните в прелестната гора. Много красиви книги, написани от Джудита Кампело и илюстрирани от Ариана Чичио, и препеани от мен, скоро ще бъдат в книжарниците, за да ни радват и да си четем и разглеждаме и да се чувстваме щастливи.
Могат да бъдат поръчани предварително ето от ТУК

Вече са тук, отпечатани, пристигнали и прекрасни. Много съм щастлива; два пъти по безкрайно.

В скоро време се очакват още две заглавия от Джулия Доналдсън.
Ето я цялата колекция, ТУК.
Имах нужда от празник.

Прочетох този текст във фейсбук и си го преведох, защото не зная достатъчно голямо число, за да преброя колко пъти съм слушала тази песен, и другите на Саймън и Гарфънкъл, и много се развълнувах. Ето какво:

„Здравей, мрак, стари ми приятелю…“ Всички сме слушали тази знаменита песен на Саймън и Гарфънкъл, но дали знаете удивителната история, която стои зад първия ред от „Звукът на тишината“?
Тя започва преди 62 години, когато Артър „Арт“ Гарфънкъл, еврейско момче от Куинс, е приет в Колумбийския университет. Още при въвеждането на новаците в обстановката, Арт се запознава с един студент от Бъфало на име Санди Грийнбърг и те веднага се сприятеляват, а връзката им се основава на споделената им страст към литературата и музиката.

Скоро след като занятията започват, Санди е сполетян от трагедия. Започва да вижда размазано и макар лекарите да твърдят, че това състояние е временно, проблемът става все по-тежък. Накрая, след преглед от специалист, Санди научава сразяващата новина, че глаукома унищожава зрителните му нерви. Младежът с обещаващо блестящо бъдеще скоро ще ослепее напълно.

Санди е съсипан и изпада в дълбока депресия. Отказва се от мечтите си да стане адвокат и се връща в Бъфало, макар че го измъчва мисълта, че ще бъде в тежест на семейството си, което се бори с финансови трудности. Смазан от срам и страх, Санди прекъсва контактите с приятелите си и отказва да отговаря на писмата и на телефонните им обаждания.

Неочаквано, за изненада на Санди, един ден Арт изниква пред вратата. Той няма никакво намерение да остави най-добрия си приятел да се предаде и да се откаже от живота, така че си купува билет и пристига в Бъфало без предупреждение. Арт убеждава Санди да даде още един шанс на университета, и му обещава, че ще бъде плътно до него, за да е сигурен, че няма да пропадне – и в преносен, и в буквален смисъл.

Арт спазва обещанието си и всеотдайно придружава Санди в кампуса, като вярно изпълнява ролята на негови очи. За него е важно Санди, който е захвърлен в света на вечния мрак, никога да не се почувства самотен. Всъщност Арт започва да нарича себе си „Мрака“, за да изрази своето съчувствие. Често казва неща като: „Сега мракът ще ти почете.“. Арт организира целия си живот така, че да бъде в помощ на Санди.

Един ден Арт и Санди вървят през тълпата на Сентръл стейшън. Неочаквано Арт казва, че трябва да отиде някъде, и оставя приятеля си сам и вцепенен. Санди се препъва, блъска се в хората, пада и наранява крака си. След два адски часа, Санди най-после успява да хване правилния влак в метрото. Слиза от на 116 улица и изведнъж се блъсва в някого, който му се извинява – и Санди разпознава гласа на Арт! И разбира, че неговият верен приятел го е придружавал отблизо по целия път до дома, за да се увери, че е в безопасност, и да му даде безценния дар да се почувства независим. По-късно Санди казва: „В този миг усетих искрата, която ме накара да заживея напълно различен живот, без страх, без съмнения. Точно затова изпитвам огромна признателност към моя приятел.“

Санди завършва Колумбийския университет, а след това защитава научни степени в Харвард и Оксфорд. Създава семейство с любимата си от гимназията и става изключително успешен предприемач и филантроп.

Докато е в Оксфорд, Санди получава обаждане от Арт. В този момент Арт е човекът, който има нужда от помощ. Той е създал фолк рок дует с приятеля си от гимназията Пол Саймън, и те отчаяно се нуждаят от 400 долара, за да запишат първия си албум. Санди и съпругата му Сю имат буквално 404 долара в банковата си сметка, но без колебание Санди изпраща на стария си приятел необходимата сума.

Първият албум на Арт и Пол не се радва на особен успех, но на следващата година песента „The Sounds of Silence“ става №1 в класациите. В първия стих отекват думите, с които Санди винаги поздравявал Арт. Саймън и Гарфънкъл стават едни от най-обичаните музиканти в историята.

Двамата възпитаници на Колумбийския, всеки от които е допринесъл толкова много за света, всеки по своя си начин, и до сега са най-добри приятели. Арт Гарфънкъл казва: „Когато станахме приятели със Санди, започна моят истински живот. Издигнах се в собствените си очи, и започнах да разбирам кой съм всъщност – човек, който държи на приятелите си.“ А Санди описва себе си като „най-големия късметлия в целия свят.“

Адаптирано от мемоарите на Санди Грийнбърг  “Hello Darkness, My Old Friend: How Daring Dreams and Unyielding Friendship Turned One Man’s Blindness into an Extraordinary Vision for Life.“

Имаме нова книга, чудно шарена и хубава.
В нея се говори за това, как човек да разпознае чувството, което го вълнува, да прецени силата му и ако е хубаво чувство, как да му се наслади и да го сподели, а ако е неприятно – как да го овладее. Обяснено е като за малки деца, че всяка емоция е естествена и необходима, но ако е прекалено силна или продължи твърде дълго, тя може да повлияе зле на живота ни. Всички тези теми са доста сложни, ако се замислиш, но са показани чрез случаите на един много симпатичен инспектор – детектив Крок от Форествил. Той наблюдава поведението на своите съграждани и от това, как изглеждат, как говорят и как се държат, разбира какви са техните емоции, и им помага да станат по-спокойни и по-щастливи, и по-добри приятели. Има упражнения и съвети, и интересни задачки, изобщо, книга – бонбон.
Прилича на учебник по опознаване и овладяване на емоциите… Направо си е учебник!
Де всички учебници да бяха такива.
Представям ви „Емоци-О!-метъра на инспектор Крок“ от Сузана Исърн, илюстрации – Моника Каретеро, аз я преведох, издателството е „Мармот“.
Хайде, на хубави книги да ни върви ❤

Мина коледният концерт на Джазът пее на български и годината е готова за закриване. В оставащите дни ще чета книги, ще получавам и изпращам картички и подаръчета, ще си готвим вкъщи и ще си хапваме, печката ще гори, и това е. Може един ден да отида да ми сложат бустерната ваксинка, че в плановете ми не е включено боледуване, а няма по-добро лечение от профилактиката.
И като е така, отделих време да си прегледам изтичащата година. Колко плаках и колко се смях, докато си подреждах спомените… а и докато ги правех!

Книгата ми от 2021 е със стихотворенията за деца: „Нетърпение в кутия“. Най-важното за нея е, че я илюстрира Елица Сърбинова. Всеки поглед към тази книга ми създава усещане за празник.

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
През 2021 година превеждах детски книги. Следва хронологичен списък:
„Мог забраваната“ от Джудит Кер, изд. Лист
„Тигърът, който дойде на чай“, Джудит Кер, изд. Лист
„Зог“, Джулия Доналдсън, Жанет 45
„Грозната петорка“, Джулия Доналдсън, Жанет 45
„Добри“, Моника Шанън, фонд „13 века България“
„Рибко“, Джулия Доналдсън, Жанет 45
„Зог и летящите лекари“, Джулия Доналдсън, Жанет 45
„Болничното куче“, Джулия Доналдсън, Жанет 45
„Охлювът и китът“, Джулия Доналдсън, Жанет 45
„Коледата на Мог“, Джудит Кер, Лист
„Имало едно мече“, Джейн Риърдън, Сиела
Браво на детската преводачка! Имам и няколко преведени заглавия, които ще излязат догодина.
Двете книги за Мог са ми любими, защото ги преведох в проза и ги преразказах в стихове; втората версия не е на страниците на изданията, но много ме радва.

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
Като говорим за преводи, имах честта мои неща да бъдат преведени на други езици. През пролетта редовно ми пишат студенти, които са имали за задача да се опитат с някое стихотворение, дано да получават само шестици.
Влязох, заедно с други автори, в сборника с разкази, преведени на персийски през английски от Фарид Гадами.
Един преводач на име Рудра Киншук преведе стихотворения на наши автори на бенгалски. Това е толкова екзотично и занимателно! Понеже той не знае български, а за разлика от Фарид не потърси и превод на някакъв език, който ни е общ, казах „ধন্যবাদ“, но само на вас ще ви призная, че го казах с половин уста.
През ноември пък излезе македонското списание „Житие“, с брой, посветен на бугарските поетеси.

Но има нещо много специално и важно за мен, много радостно.
Мария Ширяева преведе няколко мои стихотворения на руски, и то много хубаво, запази мелодията, подреди думичките. Аз разбирам, че едно стихотворение е хубаво, когато го прочета и се окаже, че вече го знам наизуст. Ето това например го зная:

Волнуется всё море,
что справиться не сможет,
что и весна уплыла,
и лето медлит тоже,

что все поразъезжались,
и вряд ли кто вернётся,
что солнце остывает,
спиною повернётся.

И слезы его мутны.
Медузы обжигают.
Красивые минуты
на лодке уплывают.

И трётся смуглым носом.
Обрывком флага машет.
Ноль по шкале ресурсов,
а, может, ниже даже.

Молчит, бурлит, качается
на дне своей депрессии –
лучистую улыбку
пираты тащат весело.

Что делать? Как быть дальше?
Век вековать придётся.
А может утопиться? Но…
Всё же обойдётся.

Благодаря!

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
Написах текстовете за песните в куклената пиеса „Иссън Боши“ на театър „Такеда“.

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
Имах си и други музикални радости. Марина Господинова записа песента „Юли“ и така общите ни изцяло авторски песни станаха две, първата беше „Без“.

През пролетта преведох една песен на Щраус за Яница Нешева. През ноември пък направих превод на три арии от оперетата „Бал в Савоя“ за
Пловдивската опера.
Много щастливо преживяване за мен бяха двата концерт-спектакъла „Мишките отиват на опера“ заедно с трио Дивертименто и оперните артисти Милена Гюрова и Атанас Младенов. Имаме планове за няколко различни музикално-поетични програми в различни градове в северна и южна България.
След твърде дълго прекъсване направихме коледен концерт на „Джазът пее на български“.

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
Заради пандемията пътуванията и срещите бяха затруднени. Например спектакълът за мишките в Стара Загора беше отменен в последния момент, както и трубадурският ни дуел с Елка Стоянова.
Имах срещи с читатели и читателчета, някои срещи бяха на живо, други – онлайн. Отидох за това в Хрищени, Преславен, Сотиря, Попово, София, Хасково, Велинград, Стара Загора, Ямбол, Ивайловград, Свищов. Онлайн имахме срещи с хора от Прага, Русе, Сиатъл, Стара Загора, Пловдив; онлайн участвах и в детския литературен фестивал.
„Книга за нас“, която излезе от печат на 23 декември 2020, имаше представяния в София, Хасково, Пловдив и Стара Загора, милата ми книга.

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
Най-после се запознах с чудесните хора от Компот Колектив и с Далибор Райнингер, когато се включих в някои от събитията, свързани с проекта за анимационни филми по стихотворения „Щрих и стих“.

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
През април си направих моя си Личен Маратон на четенето, той ми запълни с емоции почти целия месец. Гледали са го само симпатични хора, от време на време го споменават и до сега. Може и догодина да направя.

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
Участвах в Европейската нощ на литературата, четохме заедно със Здравко Георгиев в любимото читателско гнездо в Регионалната библиотека „Захарий Княжески“.
По този повод, удоволствие е да се мечтае, планира, чете и изобщо, всичко е удоволствие да се прави съвместно със също тъй любимата библиотека „Родина“.

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
Участвах и в проекта „Да се чуем“, заради пандемията официално той ще приключи с няколко събития в Пловдив през идната пролет.

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
От юли си имам рубрика в предаването Флашмоб на радио Стара Загора – всяка събота представям по една книга.
От началото на декември пък пиша страницата за книги на вестник „Сега“.
По този повод си възвърнах способността да чета дълго и с наслада. Това е едно от най-хубавите неща, с които мога да се поздравя за изминалата година.

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
В личен план – жива съм. Иво работи това, което му харесва. С майка и татко сме си вкъщи. Сърцето ми е пълно. Имам огромно желание да правя хубави неща, да осъществя най-различни идеи, някои мънички, други по-амбициозни. Имам си моите мечти и колебания, и безизходици, но за тях не пиша тук. По-добре да добавя няколко от тазгодишните играчки, за по-шарено.

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
При всички тези добри неща, 2021 за мен ще остане годината, в която си отиде Марин Бодаков. Загубихме неговия разбиращ, умен, добронамерен поглед, който надграждаше и придаваше смисъл на труда и каузите ни. Отиде си скъп приятел.

Излезе от печат книгата на Джейн Риърдън „Имало едно Мече“.
Щастлива съм, че ми дадоха на мене да я преведа.
Когато ме попитаха, Захари Карабашлиев ме попита по телефона, започнах да дишам плитко и бързо и сърцето ми се разтупа зънн-зънн-зъннн като камбана, и аз казах Да, и после докато пишех превода, не спирах да се чувствам така.
Някои места не бяха точно за превеждане, а бяха измишльотини за преизмишльотване.
Понеже Зайо пита Кристофър Робин – а ти къде беше, преди да дойдеш тук, и откъде дойдохме ние всички – ето я (пред)историята на историята.
В началото Кристофър е бебе и после неусетно пораства, но и той, и играчките все пак са деца и говорят с думите, с които разполагат. Виждат непознати неща и чувстват нови чувства, а трябва да говорят за тях с думите, които знаят, а това са малки детски думи и къси изречения, и много неща се назовават описателно, по най-късия път, с повторения, ту непълно, ту бъбриво, а трябваше да се запази чарът на тези разкази.
Аз си препрочетох „Мечо Пух“ и се оказа, че я помня избирателно и частично. Например си спомних, че песничките, които той си тананика, никога не са ми харесвали, затова ги прескачах и разбира се, не съм ги забравила, защото никога не съм ги запомняла. После Иво като мъничък обичаше да слуша приказката на касета и тези песни, дето се пеят там, си бяха хубави… Абе с две думи, новите песнички ги преведох звън-ко. Дано пък да не сте свикнали със старите и да кажете – ама защо тези тук са такива, а не онакива като онези там.
И в един момент, точно определен, усетих как се Осмелявам, и тогава вече едновременно заорах и хвръкнах.
Стига съм споделяла тайни.
Ето една песничка.

Приятно е да правиш разходки вън от къщи.
Дърво да изкатериш с добър приятел – също.
И заедно да тичате през росната трева.
В потока да пошляпате със него след това.

Обаче всички знаят – и то е всеизвестно,
че след разходка дълга е истински чудесно,
премръзнали и весели, със него най-накрая,
навреме да се върнете за сладкото и чая.

– Сладко и чай? Това е добра идея – каза Кристофър Робин. Имаме и кекс.
И те пиха чай, и заживяха дълго и щастливо. КРАЙ.

Имам си хубави ключове от fans.bg 🙂