Излезе от печат „Мог забраваната“ на Джудит Кер.
Преведох я максимално близко до оригинала, както изисква договорът.
А после, около час по-късно, защото съм неудържима, я преведох и в стихове.
Моля, заповядайте, подарък от мен 🙂
Мог забраваната
от Джудит Кер
превод в стихове – Мария Донева
Семейство Томас имаха чудесна сива котка.
Наричаше се Мог и бе добра и кротка.
Тя бе гальовна, мила, но не блестеше с ум.
Разсейваше се лесно от всеки малък шум.
Забравяше дори какво току-що стана.
С две думи, Мог си беше котана-забравана.
Понякога изяждаше една паница цяла,
а след това забравяше изобщо че е яла.
Друг път, като си миеше изцапаната лапа,
започваше да мисли с какво ли я изцапа,
и ей така оставаше, унесена в мечти..
Веднъж дори забрави, че не може да лети!
Най-често й се случваше така да се разсее,
че просто да забрави вратичката къде е.
Мъничката вратичка, направена специално
да влиза и излиза напълно официално
когато си поиска от кухнята в градината,
свободно – денем, нощем и всеки ден в годината.
В градината на Мог й беше интересно.
Тя тичаше в тревата, катереше се лесно
по плодните дървета, и птиците следеше,
опашката си гонеше и в кръгче се въртеше.
Но после, уморена, щом тръгнеше към къщи,
тя често се объркваше, заставаше намръщена
и всеки път се плашеше, че няма да успее
самичка да намери вратичката къде е.
И като не успяваше горката Мог сама
пролука да намери, да влезе у дома,
седеше до прозореца, в саксията отгоре,
и мяукаше със тъжен глас, докато й отворят.
Цветята вечно бяха с унил, омачкан вид.
И често мистър Томас възкликваше сърдит:
”Каква досадна котка!”. А Деби, чула всичко,
веднага се застъпваше: „Не, Мог си е добричка.”
Един ден Моги имаше ужасно лош късмет.
Денят така започна – накриво. Най-напред,
докато още спеше, тя изведнъж усети,
че някой я е сграбчил и стиска я с ръцете –
прегръщаше я Ники: „Добричка Мог, красива!”
Мог всичко изтърпя, но хич не бе щастлива.
А после, на закуска, забрави Мог, че всяко
добро и мило коте закусва с прясно мляко.
Така й замириса на яйчице варено,
че скочи върху масата, изтича устремено,
и бързо го изяде, преди Ник да го вкуси.
Тогава мистър Томас ужасно се намуси:
”Каква досадна котка!” Добре, че Деби рече:
”О, Ники не е гладен, той се наяде вече.”
Мог тръгна да излиза – обидена им беше.
Погледна през вратичката. В градината валеше.
”На улицата може и слънчице да грее?”
Мог тъкмо се замисли вратичката къде е,
но в този миг млекарят дойде и звънна: Зънн!
Мог шмугна се край него и ето я навън.
На улицата мрачна проливен дъжд валеше.
Едно голямо куче по плочките вървеше.
Мог изведнъж си спомни, че псета не обича,
но кучето огромно към нея се затича.
Тя бяга, то я гони. Щом Мог се изкатери
по бялата ограда и пътя си намери,
в градината се спусна, под мокрите дървета,
подскочи до прозореца със скорост на ракета,
от кучето уплашена, прогизнала от дъжд,
със пълен глас измяука, с все сила, изведнъж.
И мисис Томас стресна се. „Каква ужасна котка!”
”Изплашена е.” – рече Деби. – „Иначе е кротка.”
Мог влезе. Изсуши се. Намери си местенце –
в една удобна шапка направи си гнезденце.
Полегна си. Замърка, както жужи пчела,
и засънува чуден сън – че има си крила.
С крилата си Мог можеше да полети в небето.
От птиците по-бърза, тя ги настига, ето,
сред облаците пухкави, и совата се чуди…
Внезапно Мог почувства как някой я събуди.
И викна мисис Томас: „Каква досадна котка!”
А Деби се застъпи: „Не, мамо, тя е кротка.”
Те дадоха на Мог храна във нейната паничка,
и после по леглата отидоха си всички.
На топличко пак легна Мог и поуспокои се.
Но мистър Томас викна й „Стани от там! Махни се!”
Мог беше много тъжна. „Не ме обича никой.”
Но после й се стори, че Деби май я вика.
Вратата бе отворена, и мекичко леглото.
Тя сгуши се при Деби, замърка, и защото
бе толкова признателна на малкото момиче,
облиза Мог косата й със своето езиче.
А Деби тъкмо беше потънала във сън,
но много лош и страшен – че някъде навън
един огромен тигър, незнайно от къде,
при нея е отишъл, за да я изяде,
подушва й косата, облизва я с език…
И Деби се събуди от своя собствен вик!
И мистър с мисис Томас дотичаха тогава
да видят как е Деби, какво посред нощ става.
”Каква досадна котка!” „Такава е, да, скъпи!”
Дори и Деби този път за Мог не се застъпи.
А Мог не бе виновна! Излезе тя веднага
от стаята на Деби, от къщата избяга,
промъкна се през малката си котешка вратичка
и ето я в градината – сърдита, сам-самичка.
Нощта бе страшно тъмна. Домът – потънал в мрак.
И мрачни черни мисли споходиха я пак:
”Не ме обича никой. И ме обижда всеки.
Самотна и прогизнала ще си стоя навеки.
И никога вратичката си няма да намеря.
И нищо не съм хапвала от вчера на вечеря.”
Внезапно нещо светна. Угасна. Мигна пак.
Във къщата, потънала във тишина и мрак,
май нещо се раздвижи като светулка бледна.
Мог беше любопитна и затова погледна:
един мъж, непознат, претърсва чекмеджето,
във шкафовете рови… Мог се зарадва: „Ето!
Дори не се надявах, че помощ ще намеря!
Той, като ми отвори, ще ми даде вечеря.”
Мог радостно измяука с най-силния си глас.
Мъжът изпусна чантата си. Чу се ТРЯС и ФРАС,
и всички се събудиха, смутени от шума,
и всички лампи светнаха. „Пусни ме у дома!” –
Мог мяукаше по-силно от оперен певец.
Дотича мистър Томас: „Хей! Кой е там? Крадец!”
”Каква досадна котка!” – крадецът се ядоса.
Извикаха полиция. Дотича Деби боса,
прозореца отвори, Мог в стаята се мушна,
а Ники я помилва и на ръце я гушна.
Пристигна полицай. Крадеца арестува.
Разбра какво е станало и се заинтригува:
”Такава смела котка за пръв път виждам, значи.
Да, неведнъж сме чували за кучета-пазачи,
а вас ви пази котка! Да, котка-идеал!
Направо котка-чудо, достойна за медал!”
Медал със хубав надпис: „Мог Смелото сърце”
И всеки ден й даваха варено яйчице.
Разказваха на всички, че тя ги е спасила.
И нейната разсеяност оказа се свръх-сила.
И хранеха я всеки път, щом видят, че е гладна.
И никога не казваха: „Мог, много си досадна!”
