„Мог забраваната“ – превод в стихове

Излезе от печат „Мог забраваната“ на Джудит Кер.
Преведох я максимално близко до оригинала, както изисква договорът.
А после, около час по-късно, защото съм неудържима, я преведох и в стихове.
Моля, заповядайте, подарък от мен 🙂

Мог забраваната

от Джудит Кер
превод в стихове – Мария Донева


Семейство Томас имаха чудесна сива котка.
Наричаше се Мог и бе добра и кротка.
Тя бе гальовна, мила, но не блестеше с ум.
Разсейваше се лесно от всеки малък шум.
Забравяше дори какво току-що стана.
С две думи, Мог си беше котана-забравана.

Понякога изяждаше една паница цяла,
а след това забравяше изобщо че е яла.

Друг път, като си миеше изцапаната лапа,
започваше да мисли с какво ли я изцапа,
и ей така оставаше, унесена в мечти..

Веднъж дори забрави, че не може да лети!

Най-често й се случваше така да се разсее,
че просто да забрави вратичката къде е.
Мъничката вратичка, направена специално
да влиза и излиза напълно официално
когато си поиска от кухнята в градината,
свободно – денем, нощем и всеки ден в годината.

В градината на Мог й беше интересно.
Тя тичаше в тревата, катереше се лесно
по плодните дървета, и птиците следеше,
опашката си гонеше и в кръгче се въртеше.

Но после, уморена, щом тръгнеше към къщи,
тя често се объркваше, заставаше намръщена
и всеки път се плашеше, че няма да успее
самичка да намери вратичката къде е.

И като не успяваше горката Мог сама
пролука да намери, да влезе у дома,
седеше до прозореца, в саксията отгоре,
и мяукаше със тъжен глас, докато й отворят.

Цветята вечно бяха с унил, омачкан вид.
И често мистър Томас възкликваше сърдит:
”Каква досадна котка!”. А Деби, чула всичко,
веднага се застъпваше: „Не, Мог си е добричка.”

Един ден Моги имаше ужасно лош късмет.
Денят така започна – накриво. Най-напред,
докато още спеше, тя изведнъж усети,
че някой я е сграбчил и стиска я с ръцете –
прегръщаше я Ники: „Добричка Мог, красива!”
Мог всичко изтърпя, но хич не бе щастлива.

А после, на закуска, забрави Мог, че всяко
добро и мило коте закусва с прясно мляко.
Така й замириса на яйчице варено,
че скочи върху масата, изтича устремено,
и бързо го изяде, преди Ник да го вкуси.
Тогава мистър Томас ужасно се намуси:
”Каква досадна котка!” Добре, че Деби рече:
”О, Ники не е гладен, той се наяде вече.”

Мог тръгна да излиза – обидена им беше.
Погледна през вратичката. В градината валеше.
”На улицата може и слънчице да грее?”
Мог тъкмо се замисли вратичката къде е,
но в този миг млекарят дойде и звънна: Зънн!
Мог шмугна се край него и ето я навън.

На улицата мрачна проливен дъжд валеше.
Едно голямо куче по плочките вървеше.
Мог изведнъж си спомни, че псета не обича,
но кучето огромно към нея се затича.

Тя бяга, то я гони. Щом Мог се изкатери
по бялата ограда и пътя си намери,
в градината се спусна, под мокрите дървета,
подскочи до прозореца със скорост на ракета,
от кучето уплашена, прогизнала от дъжд,
със пълен глас измяука, с все сила, изведнъж.

И мисис Томас стресна се. „Каква ужасна котка!”
”Изплашена е.” – рече Деби. – „Иначе е кротка.”

Мог влезе. Изсуши се. Намери си местенце –
в една удобна шапка направи си гнезденце.
Полегна си. Замърка, както жужи пчела,
и засънува чуден сън – че има си крила.

С крилата си Мог можеше да полети в небето.
От птиците по-бърза, тя ги настига, ето,
сред облаците пухкави, и совата се чуди…
Внезапно Мог почувства как някой я събуди.

И викна мисис Томас: „Каква досадна котка!”
А Деби се застъпи: „Не, мамо, тя е кротка.”

Те дадоха на Мог храна във нейната паничка,
и после по леглата отидоха си всички.

На топличко пак легна Мог и поуспокои се.
Но мистър Томас викна й „Стани от там! Махни се!”

Мог беше много тъжна. „Не ме обича никой.”
Но после й се стори, че Деби май я вика.
Вратата бе отворена, и мекичко леглото.
Тя сгуши се при Деби, замърка, и защото
бе толкова признателна на малкото момиче,
облиза Мог косата й със своето езиче.

А Деби тъкмо беше потънала във сън,
но много лош и страшен – че някъде навън
един огромен тигър, незнайно от къде,
при нея е отишъл, за да я изяде,
подушва й косата, облизва я с език…

И Деби се събуди от своя собствен вик!
И мистър с мисис Томас дотичаха тогава
да видят как е Деби, какво посред нощ става.
”Каква досадна котка!” „Такава е, да, скъпи!”
Дори и Деби този път за Мог не се застъпи.

А Мог не бе виновна! Излезе тя веднага
от стаята на Деби, от къщата избяга,
промъкна се през малката си котешка вратичка
и ето я в градината – сърдита, сам-самичка.
Нощта бе страшно тъмна. Домът – потънал в мрак.
И мрачни черни мисли споходиха я пак:
”Не ме обича никой. И ме обижда всеки.
Самотна и прогизнала ще си стоя навеки.
И никога вратичката си няма да намеря.
И нищо не съм хапвала от вчера на вечеря.”

Внезапно нещо светна. Угасна. Мигна пак.
Във къщата, потънала във тишина и мрак,
май нещо се раздвижи като светулка бледна.
Мог беше любопитна и затова погледна:
един мъж, непознат, претърсва чекмеджето,
във шкафовете рови… Мог се зарадва: „Ето!
Дори не се надявах, че помощ ще намеря!
Той, като ми отвори, ще ми даде вечеря.”

Мог радостно измяука с най-силния си глас.
Мъжът изпусна чантата си. Чу се ТРЯС и ФРАС,
и всички се събудиха, смутени от шума,
и всички лампи светнаха. „Пусни ме у дома!” –
Мог мяукаше по-силно от оперен певец.
Дотича мистър Томас: „Хей! Кой е там? Крадец!”
”Каква досадна котка!” – крадецът се ядоса.
Извикаха полиция. Дотича Деби боса,
прозореца отвори, Мог в стаята се мушна,
а Ники я помилва и на ръце я гушна.

Пристигна полицай. Крадеца арестува.
Разбра какво е станало и се заинтригува:
”Такава смела котка за пръв път виждам, значи.
Да, неведнъж сме чували за кучета-пазачи,
а вас ви пази котка! Да, котка-идеал!
Направо котка-чудо, достойна за медал!”

Медал със хубав надпис: „Мог Смелото сърце”
И всеки ден й даваха варено яйчице.
Разказваха на всички, че тя ги е спасила.
И нейната разсеяност оказа се свръх-сила.
И хранеха я всеки път, щом видят, че е гладна.
И никога не казваха: „Мог, много си досадна!”


„Слишком короток век“ (опит за превод)

Преведох за един приятел тази песен на Жанна Бичевская, стиховете са на Андрей Макаревич. Желанието ми беше да може да се пее.

Слишком короток век,
Позади до обидного мало
Был мороз – не мороз
Да и зной был не очень-то зной
Только с каждой весной
Все острей ощущенье финала
Этой маленькой пьесы
Что придумана явно не мной.

Это словно в кино –
Где мы в зале и мы на экране
Всем обещан полет
И сверкают огни полосы
Только время пришло –
Отпирают трезвонят ключами
И разрушено все –
И со вздохом глядишь на часы.

Кто тут прав, кто не прав
Я прошу вас не надо не спорте
Слишком короток век –
Не прошел бы за спорами весь
Мы увидимся все
В позаброшенном аэропорте
При попытке успеть
На когда-то отправленный рейс.

Твърде кратък живот –
до обида. А вече отмина.
Нито зноят бе зной,
нито мразът бе твърде студен.
Но от пролет на пролет
играем последна картина
в тази малка пиеса,
скроена от друг, не от мен.

Всичко сякаш е филм,
хем сме в залата, хем на екрана.
Всеки чака за полет,
и пистата е в светлини.
Но метат и затварят,
и време за тръгване стана,
и как други отлитат
ний гледаме все отстрани.

Кой е прав, кой не е –
няма смисъл от спорове, вижте:
беше кратък животът,
а пълен и смислен не бе.
Ще се видим все някога
на някое старо летище,
ще успеем за рейса
към старото синьо небе.


„Зог“ и „Грозната петорка“

Мило дневниче,
Открих средство, което помага срещу тревожност и тъга.
То е микстура от няколко любими съставки: работа, разговор, приказки в рими, смешни животни и огромно нетърпение, което ще бъде удовлетворено в сравнително кратък срок.
В случая: миналата седмица и тази с Манол Пейков редактирахме следващите две книги за деца, които преведох и през декември/януари ще се появят на книжния пазар.
Аз съм ви ги чела, а скоро всеки, който иска, ще може да си ги чете.
„Зог“ – приказка за дракончето, което много се старае – и успява! – да стане дракон за пример, и принцеса Перла, която пък няма защо да се старае, тя си е родена принцеса, но това не й е достатъчно: тя иска – и успява! – да стане лекар и да помага на драконите, изпаднали в беда.
„Грозната петорка“ пък е за най-грозните африкански животни – антилопа гну, брадавичеста свиня, лешояд, марабу и хиена. Що пък да са грозни? Е, добре, дори и да са такива, на тях не им пука, даже им харесва да са такива, каквито са… а има и едни мъничета, който ги намират за неустоимо хубави.
Не издържам, ще ви кажа развръзката. Децата им ги обичат и ги харесват. Много.
Според вестник „Сънди Таймс“ Джулия Доналдсън и Аксел Шефлър са Ленън и Макартни на детското книгоиздаване. Хубаво са го казали вестникарите.
Докато доизпипвахме текстовете, съвсем си забравях тъгите и тревогите. Жалко, че работим доста бързичко, а, Маноле?
Венета Атанасова ги подготви за печат, и сега…
Сега остава да си мечтаем и да чакаме книгите да дойдат.

НОВО НОВО НОВО! „Кучето детектив“

Първа ще ви кажа този път!

Доброто куче Нел е много талантливо.
Освен че е гальовно, послушно и игриво,
то също е известно със своите умения
загадки да разкрива. И даже престъпления!

Запознайте се с Нел, кучето детектив, което ще надуши изход от всяко затруднено положение!

През 2020 ще излезе още една история на Джулия Доналдсън на български език 🙂
На хоризонта се задава нова най-любима книга, ура!

„Кучето детектив“

Написа Джулия Доналдсън.
Нарисува Сара Огилви.
Преведе Мария Донева.
Редактира Манол Пейков.
Оформи Венета Атанасова.
Издателство „Жанет 45“
2020 г.

 

বিশ্বদুনিয়ার নতুন কবিতা || রুদ্র কিংশুক || মারিয়া ডোনিভা-র কবিতা

 

Това не е шевица, а текст на бенгалски език.
Господин Rudra Kinshuk работи по превода и издаването на антология на българската поезия на бенгалски. На страницата му във фейсбук има стихове на Ваня Могилска, Иван Ланджев, Оля Стоянова, Яна Букова и още други автори.
Бенгалско ми е.
Копирам текста от блога на преводача, както е там.

বিশ্বদুনিয়ার নতুন কবিতা
রুদ্র  কিংশুক
মারিয়া ডোনিভা-র কবিতা 



মারিয়া ডোনিভা (Maria Doneva, 1974)-র জন্ম বুলগেরিয়ার স্টারা জাগোরা-তে। সোফিয়া ইউনিভার্সিটি থেকে তিনি বুলগেরিয়ান দর্শনে দর্শনে উচ্চ শিক্ষা লাভ করেন। কবিতা এবং ছোটোগল্পের জন্য তিনি পেয়েছেন অনেকগুলি বিশিষ্ট  সাহিত্য পুরস্কার। আইজ ফর বিউটি (Eyes for Beauty, 1988),  ফেয়ারওয়েল টু দ্য রিডার( Farewell to the Reader, 1996)  তাঁর কাব্যগ্রন্থগুলির মধ্যে অন্যতম।রাদনেভো-র স্টেট সাইকিয়াট্রিক হসপিটালে আর্ট থেরাপির প্রোগ্রামে তিনি নাট্যকার এবং নাট্য নির্দেশক হিসেবে হিসেবে কাজ করেছেন।

১. একটুকরো ধোঁয়া
„Перце от дим“

ঘনিষ্ঠ হও –আমাদের জুতো এমন করে ছুঁয়ে থাকুক,
অঘ্রাণ-সিক্ত নাক ঘষতে থাকুক আদরমাখা।
কাছে এসো! মেলে ধরি একটা চুমু সৌরভ
হতেই পারে তোমার কাঁধে রাখা আমার

মাথা? শোনো, কীভাবে ঋতু নামে
রুফটপে– আর জগৎ দক্ষিনে বিগলিত, এর সঙ্গে আমিও, তুষার-দগ্ধ আমার আঙ্গুল,  তোমার মুখের মাধুর্যে গলে যায়।

কাছে এসো। আমাদের সিল্যুয়েত দেখাবে যেন
শীতের মুক্ত আকাশে চড়াইয়ের ছায়া।
একে কি বলা যায় ভালোবাসা? বরং একটা ভিন্ন নাম খোঁজা যাক–
একটা উপাধি যা ততটা ভারী বা ভয়ের নয় বা ভয়ের নয়।

আমাদের মৌহূর্তিক আবহাওয়া বসবাস,
ছাদ থেকে খসে আসা  বরফ হস্তক্ষেপ করবে;
আবেগ উড়ে যাবে দূরে দূরে, নীরব পালক–
এক টুকরো ধোঁয়া মশলা চা কাপের কাপের চা কাপের কাপের মশলা চা কাপের কাপের চা কাপের কাপের ওপর।

২. এসো
„Хайде…“

তুমি আমার অন্য জীবন
যা এখনও নয় সংঘঠিত।
তোমার পায়ের শব্দ শুনি চারপাশে,
তুমি পাঠাও গৃহহীন অনেক কুকুর
ভয়ঙ্কর লোকদের হাত থেকে রক্ষা করতে। আমাকে তুমি জ্বালাও আগুনপোকা। পিউনিফুলে
তুমি বার্তা পাঠাও সমাধান
দেখাতে তাদের। বৃষ্টি জোরে আসে
আর তোমার বদলে … তোমাকে ছাড়াই।পরিবর্তে।
তুমি যখন শব্দহীন আমি শুনতে পাই।
দেখো,কাছে এসো আমার বারবার।
যদি তা পারো , শীঘ্রই এসো।

„Сохнет на камне соль…“

Видях това стихотворение на Майя Никулина във фейсбук, споделено от Ина Иванова, и не че го преведох, ами малко тегаво го недопреразказах, но блогчето страда от липса на думи и затова ще сложа този опит тук.

Сохнет на камне соль.
Море о берег бьёт.
В сердце такая боль,
будто уходит флот.

Парусный, молодой,
яростный, как тоска,
выпростав над водой
белые облака.

Просто глядеть вперёд
с лёгкого корабля.
Он — ещё весь полёт,
мы — уже все земля.

Нами уже стократ
вычерпаны до дна
суть и цена утрат.
Только теперь догнал

юный несмертный грех —
все мы в урочный час
недолюбили тех,
что провожали нас.

_________

Бие в брега морето.
Камък и сол остава.
Остро боли сърцето –
флотът си заминава.

Нетърпелив за вятър,
яростен като болка,
носи се над водата
чист и по-бял от облак.

Гледаме ненаситни
трепета на платната.
Той всеки миг ще литне.
Врастваме се в земята.

Сто пъти сме платили
загубите насъщни,
и ни души безсилие,
и честно ни се връща

онзи грях, млад, разглезен –
пътя като сме хващали
не бяхме нежни с онези,
които са ни изпращали.