Видях това стихотворение на Майя Никулина във фейсбук, споделено от Ина Иванова, и не че го преведох, ами малко тегаво го недопреразказах, но блогчето страда от липса на думи и затова ще сложа този опит тук.

Сохнет на камне соль.
Море о берег бьёт.
В сердце такая боль,
будто уходит флот.

Парусный, молодой,
яростный, как тоска,
выпростав над водой
белые облака.

Просто глядеть вперёд
с лёгкого корабля.
Он — ещё весь полёт,
мы — уже все земля.

Нами уже стократ
вычерпаны до дна
суть и цена утрат.
Только теперь догнал

юный несмертный грех —
все мы в урочный час
недолюбили тех,
что провожали нас.

_________

Бие в брега морето.
Камък и сол остава.
Остро боли сърцето –
флотът си заминава.

Нетърпелив за вятър,
яростен като болка,
носи се над водата
чист и по-бял от облак.

Гледаме ненаситни
трепета на платната.
Той всеки миг ще литне.
Врастваме се в земята.

Сто пъти сме платили
загубите насъщни,
и ни души безсилие,
и честно ни се връща

онзи грях, млад, разглезен –
пътя като сме хващали
не бяхме нежни с онези,
които са ни изпращали.