Какво каза калинката, ура

Тежките периоди се преживяват по-леко, ако знаеш кога ще свършат, или поне ако очакваш нещо хубаво.
Първото не ми е известно. Хубавите неща, за които копнея, са все лични, но има и едно, което искам да споделя с цял свят.
Нова книга на Джулия Доналдсън на български език!
Нашето заглавие е „Какво каза калинката“.
Илюстрациите са чиста прелест. Не са от любимия ни Аксел Шефлър, а от друга художничка, която също работи много с Джулия Доналдсън – Лидия Монкс. Леки, цветни, вдъхновяващо весели, нямам търпение да ги видите.
Книгата е за малки деца. Криминална е. В нея има приятелство, герои с различни характери. Има и поука! А тя е, че понякога най-мълчаливият може да каже една дума, но тя да е от значение за всички, и не е важно само да се изказваш по всеки повод, ами и да чуваш какво се говори.
За превода да ви кажа. Аз я преведох по моя начин, с помощта на чудо. Ей така: щрак! Имаше пасажи с различен ритъм и на мен това ми харесваше, обаче Манол Пейков ми вика – не. Било му бъркало в мозъка с ръждив пирон, вика.
А аз: не знам, не мога, така ще стои. И после, на третия ден, го поправих.
И измисляхме по нощите варианти, смяхме се и се трогвахме, и накрая стана книжка като песен на славей.
По страниците я нареди и накичи и направи българските буквички Венета Атанасова.
Живот и здраве, ще излезе от печат през този юни или след юни.
Показвам корицата:

Както казах в заглавието, ура.

 

Седем признака, че се занимаватe със СВОЯТА работа

Смирявам се с реалността. Встъпвам в мир с нея. Прекалено е голяма, за да я овладея, прекалено тежка – за да се примиря и да приема да я нося на раменете си. Аз себе си не мога да понасям понякога, остава и цялата реалност да помъкна.
Затова й признавам правото да бъде такава, каквато е, и внимавам сблъсъците по границите ни да не стават твърде кървави.
Понякога я надхитрявам за малко. Друг път върша, каквото тя настоява, и се старая да го върша добре, за да имам право да изисквам уважение.
Най-хубаво е, когато успея да направя нещо на ръба между реалното и въображаемото.
Дълбок, засищащ, удовлетворителен мир. Спечелено парче земя от територията на тревогата. Вкусна хапка, щастлив час. Удоволствие. И никак не е трудно!

Нужно е само да правя, каквото обичам.

То няма нужда от много разсъждения. Пиша това, за да въведа няколко реда, които прочетох в един сайт за ръкоделие и си преведох от руски, за да си ги имам.
Този текст е цитиран на много места и не зная къде е била оригиналната публикация, аз го видях първо тук.
Отнася се както за шиенето на парцалени урунгели, така и за лекуването на хора, приготвянето на храна, шофирането – за всяко нещо, което обичаш да правиш, със съответните нюанси. Аз например се сещам за няколко учителки, за които важи изцяло.

Седем признака, че се занимавата със СВОЯТА работа

Евгений Иванов

  1. Можете да се занимавате с работата на своя живот по всяко време, при всякакви обстоятелства и независимо от това, как се чувствате.
  2. Потапяте се в процеса на работа мигновено и за дълго. Съсредоточеността в любимото занимание прилича на дълбока медитация. Времето и всичко, което става наоколо, престават да имат значение.
    3. Изпитвате непрекъсната потребност и стремеж към професионално израстване и получаване на нови знания. Участвате в разговори, свързани с любимата ви работа.
    4. Безвъзмездно споделяте получения опит с други хора. Трупате знанията си с лекота и затова с лекота сте готови да ги споделите. Изобщо не ви тревожи мисълта, че някой ще стане по-добър от вас с помощта на това, на което сте го научили.
    5. Открити сте към всичко ново. Любимата работа ви дава голям заряд от енергия, който искате и можете да вложите в интересни неща. Открити сте към нови запознанства, пътешествия и експерименти.
    6. Парите изобщо не са определящ фактор за вас. Ако изцяло сте отдаден на делото на живота си, с лекота харчите за него значителна част от парите си. И с течение на времето любимото занимание започва да ви се отплаща, и то със същата лекота.
    7. Забелязвате, че това, което искате да се случи, започва да се случва спонтанно, а за вас остава само да наблюдавате щастливото стечение на обстоятелствата. Новите запознанства и творческите идеи все едно сами идват във вашия живот.

Съчко вече е тук!

Живееше Съчко, добро същество,
във своето старо фамилно дърво.
Щастлива бе Съчка – съпруга любима.
Отглеждаха в мир синовете си трима.

Обичаше той сутрин рано да става,
да скача, да тича, да се упражнява.
Обаче един ден какво му се случи…

Ето, виждате ли го, как тича на корицата?
Отпечатали са го в Китай, и той от там тича до Пловдив, от Пловдив – до книжарниците и дори на Алея на книгата, където ще го представим най-официално в събота от 12 часа.

Това е една от най-популярните книги на Джулия Доналдсън, преведена на много езици, а вече и на български. Илюстрациите са на Аксел Шефлър.

Съчко е много мил и аз го обичам. Това е една от съвсем малкото приказки, в които герой е таткото. Обикновено вниманието е върху малките – деца, внучета, (царски или бедняшки) синове и дъщери, ако е за животни – седем козленца, три прасенца… Все са дребосъчета, за да може дечицата да се поставят по-лесно на тяхно място, да преживеят във въображението си всички приключения и да победят.
Съчко е татко.
Една сутрин както обикновено той излиза от къщи – и после му се случват какви ли не неща, които му пречат да се прибере при децата си. Той пътува, участва в какво ли не…. накрая спасява… няма да ви кажа кого! Съчко е като Одисей за малки деца.
Приказна, човечна, мила история, а това, че е в стихове, според мен я прави още по-хубава за четене.
Да си гушнеш детенцето и заедно да разглеждате, да си показвате разни интересни неща по картинките, да повтаряте приказката чак до Коледа, а после да продължите наизуст.
Ако искате, заповядайте в събота в 12 часа на Алея на книгата, да ви я прочета. Елате с децата!

Тази аналогия ясно обяснява защо не можеш „просто да преодолееш скръбта“

Прочетох тази статия преди доста време и много пъти се връщах в мислите си към нея. Преведох я, колкото можах, защото мисля, че е много хубава.
Взех я от тук: https://themighty.com/2018/12/ball-box-analogy-grief/ (М.Д.)

Скръбта трудно се поддава на обяснение. Всеки скърби по различен начин и определено никой не може да ви каже как би трябвало да се чувствате. За да покаже това, Лорън Хършел споделя в Туитър аналогия, която обяснява как скръбта се променя с времето и защо избухва отново в произволни моменти. Нейната аналогия и картинките, които рисува, са споделени хиляди пъти.

Хършел рисува кутия (квадрат) с топка (кръгче) в него. От лявата страна на кутията има червен бутон.

Когато скръбта е прясна и нова – обяснява тя, – топката заема почти цялата кутия и натиска отново и отново бутона, който отключва болката. Болката е непрестанна.

С времето топката се смалява, но дори и по-малка, тя продължава да удря бутона. Може да срещнеш някого, който ти напомня за твоя любим. Може да чуеш някоя песен по радиото. Може да дойде просто от нищото.

След като прекарах изненадващо спокойна Коледа, нещо се случи в СуперСтор. Видях една дама, която ми напомни за 92-годишната ми баба, която въпреки че беше в ранен стадий на деменция, напълно осъзнаваше, че майка ми почина.
Помислих си, че трябва да споделя аналогията за топката и кутията, която моят лекар ми каза. 

В началото топката е огромна – казва Хършел в своя туит. – Не можете да помръднете кутията, без топката да удари бутона. Дори да не помръдвате, тя се търкаля сама и не спира да блъска този бутон. Не можете да го контролирате – болката никога не спира. Понякога е просто непоносимо.

Постепенно топката се смалява. Тя удря бутона по-рядко и по-рядко, но когато го удари, болката е все така силна. От една страна това е добре, защото вече можете да се справяте с живота по-лесно от ден  на ден. Но лошото е, че топката блъсва онзи бутон в произволни мигове, когато най-малко го очаквате.

За повечето хора топката никога не изчезва напълно. – казва тя в друг туит. – Тя може да удря по-малко и по-малко и да ви оставя повече време, за да се възстановите между ударите, отколкото когато е била гигантска. Това е най-доброто описание на скръбта, което съм чувала от много време насам.  

Хършел казва, че аналогията й помогнала да разбере защо продължава да скърби и да страда за баща си, който е починал преди повече от 20 години.

Заливаха ме вълни от тъга за всички неща, които пропускам да преживея заедно с него. Мислех си, че в мен има нещо сбъркано, щом продължавам да страдам заради нещо, което отдавна би трябвало да съм преодоляла и да е приключило.

След смъртта на майка й, лекарят на Хършел й обяснил тази аналогия. Това й помогнало да разбере непреодолимата скръб, която я обзела след загубата, но също и да си обясни защо продължава да се измъчва за смъртта на баща си.
Като цяло чувствата, особено тежките чувства, са трудни за описване и изразяване. – казва тя.

Хършел споделя, че според нея хората не разговарят достатъчно за смъртта, за скръбта и за тяхното отражение върху менталното здраве. Решава да сподели аналогията, защото вярва, че тя може да помогне и на други, които се борят и страдат, да постигнат яснота, да си изяснят нещата – така, както е станало с нея самата.

Може да мине доста време, докато топката във вашата кутия се смали. Не трябва да се чувствате притиснати бързо да преодолеете своята мъка. И никой няма право да ви съди затова, че страдате, независимо колко дълго може да продължи това.

 

Съчкооооо!

Картинка

Ето го „Съчко“ и на български език! Автор – Джулия Доналдсън, илюстрациите са на Аксел Шефлър, в мой превод.
Реално е нова книжка за обичане, за четене заедно, за посочване на картинките с мънички пръстчета, за знаене наизуст и за съпреживяване, но в момента я чувствам като още една звездичка върху етикета ми. 🙂
Ще излезе през лятото, хайде да очакваме заедно!

Alfonsina y el mar

 

Тя достигна късно, съвсем сама
брегове далечни, покрити с мрак
и донесе своята тайна горчива тъга
до морето дълбоко.
И остави сълзите си да се стопят
в чистата пяна.

Само бог знае колко самотен път
води тук. И как го измина тя,
за да стъпи боса на пустия пясъчен плаж
с раковините остри.
Да потъне в най-тихото
тъмно море
и в свободата.

Тук си, Алфонсина, и във самота
но поеми нови ли търсиш пак?
Древни думи, пропити с болка и сол
те тревожат пак и вълните идват
тук за теб.
Ти заспи и сънувай, заспи, Алфонсина,
във гроб от вода.

Пет русалки теб ще те поведат
в лабиринти алени от корал,
морски кончета, риби и морски звезди
пътя ти ще огряват.
Ще забравиш за тежката черна тъга
там, във морето.

Приглушено слънце и тих прибой.
Отдъхни. Заспи, отпътувай в мир.
Ако пита детето – кажете:
безкрайно далеч,
Алфонсина отиде.
С нея нямаше никой, замина сама,
няма я вече.

Тук си, Алфонсина, и във самота
но поеми нови ли търсиш пак?
Древни думи, пропити с болка и сол
те тревожат пак и вълните идват
тук за теб.
Ти заспи и сънувай, заспи, Алфонсина,
във гроб от вода.

„Разбойникът плъх“ – ще си имаме нова книга от Джулия Доналдсън!

Картинка

 

Да знаете само каква е хубава!
Аз я преведох. Представям си колко много ще се смеят децата, и ми става щастливо.
Скоро, скоро, скоро! Кога точно? Като стане, ще разберем. Ама скоро.