Имаме нова книга, чудно шарена и хубава.
В нея се говори за това, как човек да разпознае чувството, което го вълнува, да прецени силата му и ако е хубаво чувство, как да му се наслади и да го сподели, а ако е неприятно – как да го овладее. Обяснено е като за малки деца, че всяка емоция е естествена и необходима, но ако е прекалено силна или продължи твърде дълго, тя може да повлияе зле на живота ни. Всички тези теми са доста сложни, ако се замислиш, но са показани чрез случаите на един много симпатичен инспектор – детектив Крок от Форествил. Той наблюдава поведението на своите съграждани и от това, как изглеждат, как говорят и как се държат, разбира какви са техните емоции, и им помага да станат по-спокойни и по-щастливи, и по-добри приятели. Има упражнения и съвети, и интересни задачки, изобщо, книга – бонбон.
Прилича на учебник по опознаване и овладяване на емоциите… Направо си е учебник!
Де всички учебници да бяха такива.
Представям ви „Емоци-О!-метъра на инспектор Крок“ от Сузана Исърн, илюстрации – Моника Каретеро, аз я преведох, издателството е „Мармот“.
Хайде, на хубави книги да ни върви ❤

Мина коледният концерт на Джазът пее на български и годината е готова за закриване. В оставащите дни ще чета книги, ще получавам и изпращам картички и подаръчета, ще си готвим вкъщи и ще си хапваме, печката ще гори, и това е. Може един ден да отида да ми сложат бустерната ваксинка, че в плановете ми не е включено боледуване, а няма по-добро лечение от профилактиката.
И като е така, отделих време да си прегледам изтичащата година. Колко плаках и колко се смях, докато си подреждах спомените… а и докато ги правех!

Книгата ми от 2021 е със стихотворенията за деца: „Нетърпение в кутия“. Най-важното за нея е, че я илюстрира Елица Сърбинова. Всеки поглед към тази книга ми създава усещане за празник.

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
През 2021 година превеждах детски книги. Следва хронологичен списък:
„Мог забраваната“ от Джудит Кер, изд. Лист
„Тигърът, който дойде на чай“, Джудит Кер, изд. Лист
„Зог“, Джулия Доналдсън, Жанет 45
„Грозната петорка“, Джулия Доналдсън, Жанет 45
„Добри“, Моника Шанън, фонд „13 века България“
„Рибко“, Джулия Доналдсън, Жанет 45
„Зог и летящите лекари“, Джулия Доналдсън, Жанет 45
„Болничното куче“, Джулия Доналдсън, Жанет 45
„Охлювът и китът“, Джулия Доналдсън, Жанет 45
„Коледата на Мог“, Джудит Кер, Лист
„Имало едно мече“, Джейн Риърдън, Сиела
Браво на детската преводачка! Имам и няколко преведени заглавия, които ще излязат догодина.
Двете книги за Мог са ми любими, защото ги преведох в проза и ги преразказах в стихове; втората версия не е на страниците на изданията, но много ме радва.

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
Като говорим за преводи, имах честта мои неща да бъдат преведени на други езици. През пролетта редовно ми пишат студенти, които са имали за задача да се опитат с някое стихотворение, дано да получават само шестици.
Влязох, заедно с други автори, в сборника с разкази, преведени на персийски през английски от Фарид Гадами.
Един преводач на име Рудра Киншук преведе стихотворения на наши автори на бенгалски. Това е толкова екзотично и занимателно! Понеже той не знае български, а за разлика от Фарид не потърси и превод на някакъв език, който ни е общ, казах „ধন্যবাদ“, но само на вас ще ви призная, че го казах с половин уста.
През ноември пък излезе македонското списание „Житие“, с брой, посветен на бугарските поетеси.

Но има нещо много специално и важно за мен, много радостно.
Мария Ширяева преведе няколко мои стихотворения на руски, и то много хубаво, запази мелодията, подреди думичките. Аз разбирам, че едно стихотворение е хубаво, когато го прочета и се окаже, че вече го знам наизуст. Ето това например го зная:

Волнуется всё море,
что справиться не сможет,
что и весна уплыла,
и лето медлит тоже,

что все поразъезжались,
и вряд ли кто вернётся,
что солнце остывает,
спиною повернётся.

И слезы его мутны.
Медузы обжигают.
Красивые минуты
на лодке уплывают.

И трётся смуглым носом.
Обрывком флага машет.
Ноль по шкале ресурсов,
а, может, ниже даже.

Молчит, бурлит, качается
на дне своей депрессии –
лучистую улыбку
пираты тащат весело.

Что делать? Как быть дальше?
Век вековать придётся.
А может утопиться? Но…
Всё же обойдётся.

Благодаря!

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
Написах текстовете за песните в куклената пиеса „Иссън Боши“ на театър „Такеда“.

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
Имах си и други музикални радости. Марина Господинова записа песента „Юли“ и така общите ни изцяло авторски песни станаха две, първата беше „Без“.

През пролетта преведох една песен на Щраус за Яница Нешева. През ноември пък направих превод на три арии от оперетата „Бал в Савоя“ за
Пловдивската опера.
Много щастливо преживяване за мен бяха двата концерт-спектакъла „Мишките отиват на опера“ заедно с трио Дивертименто и оперните артисти Милена Гюрова и Атанас Младенов. Имаме планове за няколко различни музикално-поетични програми в различни градове в северна и южна България.
След твърде дълго прекъсване направихме коледен концерт на „Джазът пее на български“.

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
Заради пандемията пътуванията и срещите бяха затруднени. Например спектакълът за мишките в Стара Загора беше отменен в последния момент, както и трубадурският ни дуел с Елка Стоянова.
Имах срещи с читатели и читателчета, някои срещи бяха на живо, други – онлайн. Отидох за това в Хрищени, Преславен, Сотиря, Попово, София, Хасково, Велинград, Стара Загора, Ямбол, Ивайловград, Свищов. Онлайн имахме срещи с хора от Прага, Русе, Сиатъл, Стара Загора, Пловдив; онлайн участвах и в детския литературен фестивал.
„Книга за нас“, която излезе от печат на 23 декември 2020, имаше представяния в София, Хасково, Пловдив и Стара Загора, милата ми книга.

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
Най-после се запознах с чудесните хора от Компот Колектив и с Далибор Райнингер, когато се включих в някои от събитията, свързани с проекта за анимационни филми по стихотворения „Щрих и стих“.

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
През април си направих моя си Личен Маратон на четенето, той ми запълни с емоции почти целия месец. Гледали са го само симпатични хора, от време на време го споменават и до сега. Може и догодина да направя.

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
Участвах в Европейската нощ на литературата, четохме заедно със Здравко Георгиев в любимото читателско гнездо в Регионалната библиотека „Захарий Княжески“.
По този повод, удоволствие е да се мечтае, планира, чете и изобщо, всичко е удоволствие да се прави съвместно със също тъй любимата библиотека „Родина“.

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
Участвах и в проекта „Да се чуем“, заради пандемията официално той ще приключи с няколко събития в Пловдив през идната пролет.

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
От юли си имам рубрика в предаването Флашмоб на радио Стара Загора – всяка събота представям по една книга.
От началото на декември пък пиша страницата за книги на вестник „Сега“.
По този повод си възвърнах способността да чета дълго и с наслада. Това е едно от най-хубавите неща, с които мога да се поздравя за изминалата година.

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
В личен план – жива съм. Иво работи това, което му харесва. С майка и татко сме си вкъщи. Сърцето ми е пълно. Имам огромно желание да правя хубави неща, да осъществя най-различни идеи, някои мънички, други по-амбициозни. Имам си моите мечти и колебания, и безизходици, но за тях не пиша тук. По-добре да добавя няколко от тазгодишните играчки, за по-шарено.

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
При всички тези добри неща, 2021 за мен ще остане годината, в която си отиде Марин Бодаков. Загубихме неговия разбиращ, умен, добронамерен поглед, който надграждаше и придаваше смисъл на труда и каузите ни. Отиде си скъп приятел.

Излезе от печат книгата на Джейн Риърдън „Имало едно Мече“.
Щастлива съм, че ми дадоха на мене да я преведа.
Когато ме попитаха, Захари Карабашлиев ме попита по телефона, започнах да дишам плитко и бързо и сърцето ми се разтупа зънн-зънн-зъннн като камбана, и аз казах Да, и после докато пишех превода, не спирах да се чувствам така.
Някои места не бяха точно за превеждане, а бяха измишльотини за преизмишльотване.
Понеже Зайо пита Кристофър Робин – а ти къде беше, преди да дойдеш тук, и откъде дойдохме ние всички – ето я (пред)историята на историята.
В началото Кристофър е бебе и после неусетно пораства, но и той, и играчките все пак са деца и говорят с думите, с които разполагат. Виждат непознати неща и чувстват нови чувства, а трябва да говорят за тях с думите, които знаят, а това са малки детски думи и къси изречения, и много неща се назовават описателно, по най-късия път, с повторения, ту непълно, ту бъбриво, а трябваше да се запази чарът на тези разкази.
Аз си препрочетох „Мечо Пух“ и се оказа, че я помня избирателно и частично. Например си спомних, че песничките, които той си тананика, никога не са ми харесвали, затова ги прескачах и разбира се, не съм ги забравила, защото никога не съм ги запомняла. После Иво като мъничък обичаше да слуша приказката на касета и тези песни, дето се пеят там, си бяха хубави… Абе с две думи, новите песнички ги преведох звън-ко. Дано пък да не сте свикнали със старите и да кажете – ама защо тези тук са такива, а не онакива като онези там.
И в един момент, точно определен, усетих как се Осмелявам, и тогава вече едновременно заорах и хвръкнах.
Стига съм споделяла тайни.
Ето една песничка.

Приятно е да правиш разходки вън от къщи.
Дърво да изкатериш с добър приятел – също.
И заедно да тичате през росната трева.
В потока да пошляпате със него след това.

Обаче всички знаят – и то е всеизвестно,
че след разходка дълга е истински чудесно,
премръзнали и весели, със него най-накрая,
навреме да се върнете за сладкото и чая.

– Сладко и чай? Това е добра идея – каза Кристофър Робин. Имаме и кекс.
И те пиха чай, и заживяха дълго и щастливо. КРАЙ.

Имам си хубави ключове от fans.bg 🙂

Излезе от печат „Коледата на Мог“ от Джудит Кер.
Преведох я максимално близко до оригинала, както изисква договорът.
А после, около час по-късно, защото съм неудържима, я преведох и в стихове, също както направих преди време и с „Мог забраваната“.
Моля, заповядайте, подарък от мен. 

Коледата на Мог

от Джудит Кер
превод в стихове – Мария Донева

Доброто коте Мог един път се събуди,
усети нещо странно и почна да се чуди.

Не я помилва никой. Заети бяха всички.
Рисуваше си Деби с моливи и боички.

Лепеше нещо Ники, облегнат на стената.
Големите пък бяха заети със храната.

Защо не й се радват, а всеки й се мръщи?
Със непознати хора днес беше пълно вкъщи.

Един усмихнат чичко с балонче във ръцете.
Две лелички – на пръсти със шарени пакети.

„Това не ми харесва!” – сърдито Мог си каза.
Излезе във градината и легна на перваза.
Сега какво да прави? С кого да поиграе?
Реши да си подремне, наместо да скучае.

Внезапно се събуди. О, не! Не беше сън!
Видя дърво…
което…
вървеше там, навън!

Мог стресна се: „Дърветата не бива да вървят!
Те трябва неподвижно и мирно да стоят.
Едно дърво проходи ли, не знам какво ще стане!
То може да се спусне и с клони да ме хване!”

Мог хукна и след малко убежище намери –
със нокти се захвана и взе да се катери.
Дървото се развика: – Слез долу! Слизай, Мог!
„На покрива отивам, че той е по-висок.
Това дърво хем ходи, хем вика и говори!
Я аз да си се скрия. Ще ида там, най-горе.”

Дървото долу вика, отгоре Мог се мръщи.
Накрая то прегракна и влезе вътре вкъщи.
А Моги мръзне вън! И даже – що да види! –
по мокрите и ледени червени керемиди
започнаха да падат едни неща мънички,
а също и по Мог, по нейните ушички,
по лапите, опашката… Премръзна й носът.
Снежинки Моги виждаше съвсем за първи път!

”Мяу, взех да огладнявам… а и от студ треперя…”
Дошло бе вече време да хапне за вечеря.
– Мог мрази да е гладна! – тревожно Деби каза. –
Да я нахраним, мамо! Със тебе ще изляза.
Напълниха паничката и викаха Мог двете,
но тя да си остане там, горе, предпочете.

И свита до комина, за цяла нощ навън,
остана Мог, заспа и засънува сън:

Качена бе на облак, високо горе пак,
от облака се ръсеха мишлета като сняг,
Мог радостно ги гонеше и мъркаше с наслада…
Но изведнъж усети, че в бездната пропада!

На сутринта семейството стоеше притеснено,
защото Мог бе гладна, сама и на студено.
Закуската отдавна сервирана им беше,
но всеки се тревожеше и никой не ядеше.
И веселият чичо, и той с тъга я чака,
а пък едната леля направо се разплака.

Внезапно чуха шум да идва от комина.
А после нещо тупна във тяхната камина.

– Това е Дядо Коледа! – едната леля викна.
– Не, той не е с опашка! –  в миг другата възкликна.

А Деби се досети: – Хей, Моги си дойде!
Прегърна я и Мог започна да преде.

А после я изкъпаха, защото беше мръсна.
Това не й хареса изобщо.
Но по-късно…

По-късно, след това, денят прекрасен стана.
И къщата – в украса от пода до тавана.
Дървото беше спряло да ходи и мълчеше,
нагиздено с играчки – и то прекрасно беше.

А Моги бе на топло. Похапна до насита.
Подаръци получи. Почувства се честита.

И всички й се радваха. Вън трупаше снегът.
Така посрещна Коледата Мог за първи път.

Светът се променя, както човек си го промени.
Някои неща зависят от нас, представете си.
Миналата година на Маратона на четенето рецитирах превод от хвърчащ лист, а преди няколко дни „Грозната петорка“ на Джулия Доналдсън пристигна при нас издадена, лъскава, гладичка, истинска красавица!
Ще ви кажа най-хубавата част: какво казват децата на родителите си.

Ние! Ние сме – вашите родни деца!
Ние помним – от бебета и от яйца
как развивате всички наши дарби, умения,
как оправяте тъжните ни настроения,
как грижовно ни храните, къпете, стягате,
как дори и когато сме лоши, не бягате.
Затова ви обичаме от душа и сърце
до последното дребно петънце и перце,
да, обичаме бръчките, всички ваши брадавици,
всички ваши чудатости и особени навици,
миризмата, грухтенето, воя, човките криви,
да, за нас не сте грозни, за нас сте красиви.
Да, да, вие сте мили, добри и любими,
и чудесни, и смели, и незаменими,
всичко ваше обичаме – цвят, осанка и глас,
и дори сме измислили нова песен за вас!

Сега го чета това и се смея на всеки ред, и изведнъж пак ми се дорева. Ей това е то!
Честита книга, честити ние!

ПП Да взема пак да направя един Личен маратон на четенето от 1 до 23 април, а?

Излезе от печат „Мог забраваната“ на Джудит Кер.
Преведох я максимално близко до оригинала, както изисква договорът.
А после, около час по-късно, защото съм неудържима, я преведох и в стихове.
Моля, заповядайте, подарък от мен 🙂

Мог забраваната

от Джудит Кер
превод в стихове – Мария Донева

Семейство Томас имаха чудесна сива котка.
Наричаше се Мог и бе добра и кротка.
Тя бе гальовна, мила, но не блестеше с ум.
Разсейваше се лесно от всеки малък шум.
Забравяше дори какво току-що стана.
С две думи, Мог си беше котана-забравана.

Понякога изяждаше една паница цяла,
а след това забравяше изобщо че е яла.

Друг път, като си миеше изцапаната лапа,
започваше да мисли с какво ли я изцапа,
и ей така оставаше, унесена в мечти..

Веднъж дори забрави, че не може да лети!

Най-често й се случваше така да се разсее,
че просто да забрави вратичката къде е.
Мъничката вратичка, направена специално
да влиза и излиза напълно официално
когато си поиска от кухнята в градината,
свободно – денем, нощем и всеки ден в годината.

В градината на Мог й беше интересно.
Тя тичаше в тревата, катереше се лесно
по плодните дървета, и птиците следеше,
опашката си гонеше и в кръгче се въртеше.

Но после, уморена, щом тръгнеше към къщи,
тя често се объркваше, заставаше намръщена
и всеки път се плашеше, че няма да успее
самичка да намери вратичката къде е.

И като не успяваше горката Мог сама
пролука да намери, да влезе у дома,
седеше до прозореца, в саксията отгоре,
и мяукаше със тъжен глас, докато й отворят.

Цветята вечно бяха с унил, омачкан вид.
И често мистър Томас възкликваше сърдит:
”Каква досадна котка!”. А Деби, чула всичко,
веднага се застъпваше: „Не, Мог си е добричка.”

Един ден Моги имаше ужасно лош късмет.
Денят така започна – накриво. Най-напред,
докато още спеше, тя изведнъж усети,
че някой я е сграбчил и стиска я с ръцете –
прегръщаше я Ники: „Добричка Мог, красива!”
Мог всичко изтърпя, но хич не бе щастлива.

А после, на закуска, забрави Мог, че всяко
добро и мило коте закусва с прясно мляко.
Така й замириса на яйчице варено,
че скочи върху масата, изтича устремено,
и бързо го изяде, преди Ник да го вкуси.
Тогава мистър Томас ужасно се намуси:
”Каква досадна котка!” Добре, че Деби рече:
”О, Ники не е гладен, той се наяде вече.”

Мог тръгна да излиза – обидена им беше.
Погледна през вратичката. В градината валеше.
”На улицата може и слънчице да грее?”
Мог тъкмо се замисли вратичката къде е,
но в този миг млекарят дойде и звънна: Зънн!
Мог шмугна се край него и ето я навън.

На улицата мрачна проливен дъжд валеше.
Едно голямо куче по плочките вървеше.
Мог изведнъж си спомни, че псета не обича,
но кучето огромно към нея се затича.

Тя бяга, то я гони. Щом Мог се изкатери
по бялата ограда и пътя си намери,
в градината се спусна, под мокрите дървета,
подскочи до прозореца със скорост на ракета,
от кучето уплашена, прогизнала от дъжд,
със пълен глас измяука, с все сила, изведнъж.

И мисис Томас стресна се. „Каква ужасна котка!”
”Изплашена е.” – рече Деби. – „Иначе е кротка.”

Мог влезе. Изсуши се. Намери си местенце –
в една удобна шапка направи си гнезденце.
Полегна си. Замърка, както жужи пчела,
и засънува чуден сън – че има си крила.

С крилата си Мог можеше да полети в небето.
От птиците по-бърза, тя ги настига, ето,
сред облаците пухкави, и совата се чуди…
Внезапно Мог почувства как някой я събуди.

И викна мисис Томас: „Каква досадна котка!”
А Деби се застъпи: „Не, мамо, тя е кротка.”

Те дадоха на Мог храна във нейната паничка,
и после по леглата отидоха си всички.

На топличко пак легна Мог и поуспокои се.
Но мистър Томас викна й „Стани от там! Махни се!”

Мог беше много тъжна. „Не ме обича никой.”
Но после й се стори, че Деби май я вика.
Вратата бе отворена, и мекичко леглото.
Тя сгуши се при Деби, замърка, и защото
бе толкова признателна на малкото момиче,
облиза Мог косата й със своето езиче.

А Деби тъкмо беше потънала във сън,
но много лош и страшен – че някъде навън
един огромен тигър, незнайно от къде,
при нея е отишъл, за да я изяде,
подушва й косата, облизва я с език…

И Деби се събуди от своя собствен вик!
И мистър с мисис Томас дотичаха тогава
да видят как е Деби, какво посред нощ става.
”Каква досадна котка!” „Такава е, да, скъпи!”
Дори и Деби този път за Мог не се застъпи.

А Мог не бе виновна! Излезе тя веднага
от стаята на Деби, от къщата избяга,
промъкна се през малката си котешка вратичка
и ето я в градината – сърдита, сам-самичка.
Нощта бе страшно тъмна. Домът – потънал в мрак.
И мрачни черни мисли споходиха я пак:
”Не ме обича никой. И ме обижда всеки.
Самотна и прогизнала ще си стоя навеки.
И никога вратичката си няма да намеря.
И нищо не съм хапвала от вчера на вечеря.”

Внезапно нещо светна. Угасна. Мигна пак.
Във къщата, потънала във тишина и мрак,
май нещо се раздвижи като светулка бледна.
Мог беше любопитна и затова погледна:
един мъж, непознат, претърсва чекмеджето,
във шкафовете рови… Мог се зарадва: „Ето!
Дори не се надявах, че помощ ще намеря!
Той, като ми отвори, ще ми даде вечеря.”

Мог радостно измяука с най-силния си глас.
Мъжът изпусна чантата си. Чу се ТРЯС и ФРАС,
и всички се събудиха, смутени от шума,
и всички лампи светнаха. „Пусни ме у дома!” –
Мог мяукаше по-силно от оперен певец.
Дотича мистър Томас: „Хей! Кой е там? Крадец!”
”Каква досадна котка!” – крадецът се ядоса.
Извикаха полиция. Дотича Деби боса,
прозореца отвори, Мог в стаята се мушна,
а Ники я помилва и на ръце я гушна.

Пристигна полицай. Крадеца арестува.
Разбра какво е станало и се заинтригува:
”Такава смела котка за пръв път виждам, значи.
Да, неведнъж сме чували за кучета-пазачи,
а вас ви пази котка! Да, котка-идеал!
Направо котка-чудо, достойна за медал!”

Медал със хубав надпис: „Мог Смелото сърце”
И всеки ден й даваха варено яйчице.
Разказваха на всички, че тя ги е спасила.
И нейната разсеяност оказа се свръх-сила.
И хранеха я всеки път, щом видят, че е гладна.
И никога не казваха: „Мог, много си досадна!”

Мило дневниче,
Открих средство, което помага срещу тревожност и тъга.
То е микстура от няколко любими съставки: работа, разговор, приказки в рими, смешни животни и огромно нетърпение, което ще бъде удовлетворено в сравнително кратък срок.
В случая: миналата седмица и тази с Манол Пейков редактирахме следващите две книги за деца, които преведох и през декември/януари ще се появят на книжния пазар.
Аз съм ви ги чела, а скоро всеки, който иска, ще може да си ги чете.
„Зог“ – приказка за дракончето, което много се старае – и успява! – да стане дракон за пример, и принцеса Перла, която пък няма защо да се старае, тя си е родена принцеса, но това не й е достатъчно: тя иска – и успява! – да стане лекар и да помага на драконите, изпаднали в беда.
„Грозната петорка“ пък е за най-грозните африкански животни – антилопа гну, брадавичеста свиня, лешояд, марабу и хиена. Що пък да са грозни? Е, добре, дори и да са такива, на тях не им пука, даже им харесва да са такива, каквито са… а има и едни мъничета, който ги намират за неустоимо хубави.
Не издържам, ще ви кажа развръзката. Децата им ги обичат и ги харесват. Много.
Според вестник „Сънди Таймс“ Джулия Доналдсън и Аксел Шефлър са Ленън и Макартни на детското книгоиздаване. Хубаво са го казали вестникарите.
Докато доизпипвахме текстовете, съвсем си забравях тъгите и тревогите. Жалко, че работим доста бързичко, а, Маноле?
Венета Атанасова ги подготви за печат, и сега…
Сега остава да си мечтаем и да чакаме книгите да дойдат.