Аз съм идеална за приказки. Точно съм.
Във всеки случай, не съм прекалено голяма за тях и не мисля, че някога ще бъда.
Прекарах твърде много юлски часове в леглото си, в тих безразличен унес, слушах Ленард Коен, от почивка нямах сили за нищо, работата ми стоеше недовършена, дни, прекарани в тлеене, и юли щеше да изтлее целият. Но тогава си измислих пилетата и те ме върнаха към живота, последната седмица се разкудкудяка, напълни се с цветове и перушина, и като се събудих най-после, ми се дочете.
Книгата ме избра в книжарницата, събрах си всичките левчета и стотинки от джобовете и те се оказаха точно колкото ми трябваха за „Den stora verklighetsflykten”.

Авторът се казва Ларш Васа Юхансон, швед е човекът, преводът е на Росица Цветанова и от тук нататък ще наричаме книгата, както е на български, „Внезапното бягство от действителността и други мизерии”.
Защо са добавили мизериите в това заглавие, аз не знам, но не ми пречи. Книгата е забавна, но не прекалено. Искам да кажа, всичко в нея може да ти се стори смешно, ако си във весело настроение и гледаш  думите любопитно, без да ги насилваш. Например героите и отсам, и отвъд линията от сол са чудни образи. Гледай:
„Вратата на къщата се отвори на второто почукване и ме посрещнаха две озадачени лица. Жена и мъж на около седемдесет години. Дядо и баба ще да е по-точното определение. И двамата бяха малко кокалести, жилести и загрубели,ала сините им очи бяха свежи и будни. Дядото беше сресан на среден път. Гъста, права и избеляла сякаш от слънцето коса, която му стигаше малко под ушите. Косата на бабата беше рядка, сплъстена и сива. Наподобяваше барета от одимен захарен памук. Едва ли не ми се стори, че дядото и бабата са си разменили прическите. И двамата носеха работнически гащеризони. Неговата риза бе червена, нейната – зелена.”
Това са Гунар и Грета и те са само двама от шареното население на гората, в която попада окаяният фокусник Антон. Аз много ги харесвам от първия поглед до последния, но няма да цитирам как изчезват от погледа, за да не издам края.

Макар че, защо да се лъжем, краят си е съвсем предвидим. Това е приказка по всички правила, буквално човек може да открие една по една всички функции на Проп – забрана, нарушаване, дамгосване, преследване, завръщане, намиране на магически помощник – точно както си трябва, чак до срещата с любовта на финала.
Героите са шарени, цялостни, малко плоски, като на плакат. Някои са разтапящо симпатични, други зли, още по-други – безумно дразнещи, чак ми беше смешно как се хващам – ядосам се и после усетя, че точно това се очаква от мене, а всъщност е смешка и половина.

Тогава защо толкова много ми хареса тази история? Сигурно защото се привързах към шосейния бродник Антон, гледах го как се самозаблуждава, как се мъчи като грешен дявол, както се казва, и ми беше приятно да съм така уверена, че нещата ще се подредят за него. Радвам се, че той успя да разчупи ужасния модел, в който сам се беше забил, и да започне да си лекува душата. Някак се обнадеждих и за себе си. Не че аз съм мрънкащ двуметров фокусник с низходяща кариера… къде ти, далеч съм от двата метра аз…
Харесва ми как е разказана приказката, интересно, забавно и спокойно. Харесаха ми фантастичните същества и имената им. Моля ви се, може ли да има на света Горска кралица с неприлично секси телепатичен глас на име Говнянката (на галено – Говни)!
Има още преждени свинчета, Среднощен хлопач, Серен момък, Кюфтак, Сръдливец, Безумен вресливец, Лентяй, Щуроскръц, има и прасъщества като Разридателя. Предполагам, че преводачката е прекарала прекрасни часове в измисляне на смешни имена.

А, да, сетих се за още едно нещо, което ми допадна. Горкият Антон е ужасно завистлив.
Аз не си позволявам да съм завистлива и ревнива и да падам духом, а за това понякога се изисква страхотна дисциплина и въздържание. А пък той най-волно и свободно джапа в езерца от самосъжаление, завист и разочарование.
Може би няма да е лошо понякога и аз да си давам воля на лошите чувства. Лоши, хубави – мои са си. Без прекаляване, нали.
Харесва ми колко добре е подредена историята. Всичко си идва на мястото в точния момент и нищо не остава неизползвано. Харесва ми ритъмът, в който нещата се повтарят (Себастиян закача пердетата на Шарлота и това е началото на края, Антон ще закачи пердетата на Сага).

Харесва ми да ми разказват приказки, повече сладко, отколкото иронично, и да виждам как хората се справят с проблемите във и извън себе си.
Така че „Внезапното бягство от действителността” не е книга, която ме е разтърсила или е променила живота ми, но промени няколко от дните в края на юли, разсъни ме, забавлява ме и сега много ми се иска да си намеря друга, подобна на нея, защото чувството, докато четях, беше чудесно.
Аз я препоръчвам усмихнато и убедено.