Икар махна с лапа и барманът сякаш изникна от нищото.
– Да?
– Да… – тежко въздъхна Икар. – Роднини…
– Още една водка?
– Разбира се…
Икар сведе глава и носът му почти опря лъскавия дървен плот.  Дъхът му замъгли лакировката и огледалното отражение се размъти. Едрата бяла муцуна с умни черни очи се разми и загуби очертанията си.
Водката се плъзна и се закова на милиметър от носа му. Икар деликатно взе чашата и я помириса с отвращение. Преди да каже дума, барманът услужливо цъфна с ледарка за шампанско.
Икар кимна, плисна водката в кофичката, загреба леда и го изхруска. После изръмжа:
– Ех… Роднини…
– Водка?
– Разбира се…
– Ще може ли първо да оправим сметката до тук?
Икар погледна лошо, но не възрази. Извади от джобчето на елека си малка кожена торбичка, а от нея – късче злато колкото лешник. Пусна го в празната чаша и я подаде.
– Водкаа!… – усмивката на бармана се разля по цялото му лице, усмихнаха се дори раменете му и влажните пръсти с розови връхчета.
Икар поклати глава. Водката не му дeйстваше, беше прекалено топло, оставаха повече от 5 часа до полета…. Нямаше багаж. В джобовете на елека беше всичко – документи, бордна карта, фотоапарат,  четка за зъби… една стара снимка, скъсана и после залепена с тиксо. И цялото разочарование на света.
Как ли е оцелял тук баща му през всичките години? Бяла мечка по пътищата. И защо?
Икар не беше наследил нито капка от авантюристичната кръв на баща си. Когато реши да тръгне по следите му, причината беше пределно домашна, скромна, носталгична… Да събере семейството. Да си обясни ярките сънища, които взривяваха спокойствието му и отекваха дълго. И още – ако баща му е в беда, да го спаси.
Едър и адски силен, дори като за бяла мечка, Икар беше добряк, а най-голямото му желание – да бъде полезен.
Когато намери онази снимка на баща си, не се замисли и за миг. Тръгна за Европа. И за какво…
Баща му. Ранен. Отвлечен от ловци. Пленник. Обект на изследвания в лаборатория. След това – в развъдник – Икар не можа да сдържи усмивката си, като си представи стария, полегнал като султан, докато му водят хубавици… После лицето му се изопна, когато си помисли за братята и сестрите, пръснати по света. И никога няма да ги види. Когато научи за този епизод от живота на баща си, се закле, че никога няма да пипне жена.
– Роднини… – въздъхна пак и поредната кофа с лед и водка се тресна в бара пред муцуната му.
След развъдника – в цирк. После – собствено шоу по националната телевизия. От САЩ – през Япония – в Англия… и бавният залез на кариерата му – цирк, зоопарк…
И защо!
Защо не се върна при нас? Нищо ли не значехме за тебе? Не ти ли липсвахме?
Икар удари с юмрук по плота и всички чаши и чинийки подскочиха.
Следите на стария стигаха до една призрачна бензиностанция в Норвегия и там изчезваха окончателно.
Икар се прибираше без нищо.
Защо изобщо тръгна? На какво се надяваше? И къде е проклетият…
– Тук съм! – барманът наистина беше тук.
– И какво от това? – погледна го Икар право в очите, смъкна се от високия стол и с бавна, безсмислена стъпка се отправи към изхода.

Ако трябва да бъда съвсем откровена (а то не трябва), често щях да водя такива разговори:
– Здравей! Какво правиш?
– Ами какво – чета и не харесвам книги.
А също и:
– Здравей! Какво правиш?
– Трупам книги вкъщи и не ги чета.

Любовта и харесването не винаги вървят заедно. Обичаме дразнещи хора и харесваме неща, от които малко или много ни е срам. Човешко е.
Аз поне гъмжа от долни страсти. Ето това с притежаването на книги например.
Откакто Иво е студент, спрях да харча пари за удоволствия. Не си купувам пръстенчета и гривнички. Една жена ме спира преди време на улицата и ми вика: „Защо не се отбивате вече при нас в магазина? Откакто не идвате, няма кой да прегръща стоката.” И аз стоя, взирам се в нея и се чудя какво ли продава… Дрехи? Плюшени играчки? Одеяла? Скъпи обувки? Всичко може да е.
Но аз съм аскет. Аз съм човек с железен дух и стоманена воля.
Аз не харча пари за глезотии. Не и не!

Обаче за книги… Те не са каприз, те са необходимост.
Хубаво е да се имат книги.
Лошо е да не ги четеш.
Но и по-лошо има – ти да ги четеш, а те да не стават за четене.
И това се случва.

Затова попадна ли на книга, която ми харесва и ме трогва и ме очарова и ме въвлича в себе си, а после, след като изляза от нея, тя остава с мен, в ума ми, попадна ли на щедра книга, която ми подарява и знания, и преживявания
Как да не споделя?!?
Как да не подскачам, как да не пея песни за нея, как да не я тикам в ръцете на хората, които харесвам?

Какво печеля от това? Какво мислите, че искам, когато се радвам на някоя книга?

Аз губя от книгите – губя време, губя сън, губя пространство, губя пари. Все работи, дето ги нямам много-много. Ама на, страст.

Имам приятели, които пишат книги. Ние можем да си говорим лично, така че обикновено точно за тях се случва нищо да не напиша и да не кажа публично.

Понякога приятели ми подаряват книгите, които са написали (ако не съм смогнала преди това аз да си ги купя – щом са ми приятели, значи ценя труда им, независимо дали става дума за книги, круши или да речем, автомобили. Не е нужно да ми ги подаряват.)

Уви, приятелите ми не произвеждат автомобили. (Но ако някой произвежда и има в повече…) (Бе не ти ща колата, аз не мога да карам.) (Но благодаря де.)

Пак се отплеснах. Искам да кажа, че не, не пиша реклами. Аз споделям. Не рекламирам. Каквото напиша, излиза само блога ми и във фейсбук. Само когато искам и ако искам.
Ако някой се дразни от това… Сега, като се замисля, дори ще ми бъде още по-приятно.

В една и съща стаичка отсядали
тракийски богове, Аллах и Господ.
Тогава те били все още млади,
все бързали – разминали се просто.

Легенди и войни така се раждат –
приличали си като родни братя.
И правели мастилото от сажди –
отпадъчен продукт от светлината.

И някой на стената се подписал,
а друг резбовал слънце на тавана –
със неуверената тайна мисъл,
че пак ще дойдат тук и ще останат.

Няма убежище за радостта ни.
Няма за нея „Зелени Балкани”.
Щом е ранена – от всеки страни,
но не си търси по-топли страни.
Хората казват си: „Тая изкука!
Бури, виелици – тя все е тука!”
Плашат я, пъдят я – тя не отлита.
Гледай я – мъничка, пък упорита.

Но напоследък тук каца за кратко.
Куца, проскубана, среща се рядко.
В някои случаи – явно нетрезва.
Има съмнения чак, че изчезва.
Тия съмнения мътят ума ти.
Щом не се вижда – тя някъде мъти.
Или се крие – в уютно гнезденце,
в топлата шепа на спящо детенце.
Сили събира. По-шарена става
и от тъгата сама се спасява.

Не е изчезнала. Как ще замине?!?
И да умре дори – пак ще й мине.

Напоследък умът ми,
претоварен, издиша.
Имам мисли, но мътни.
Тях защо да ги пиша?

И мълча, и очаквам,
и трептя, и копнея
за една съвсем кратка,
но кристална идея.