Оставаше само час до сватбата, а аз още бях по потник и долнище на пижама.
Церемонията щеше да бъде на брега на езерото, ей там долу. Не е далеч, но разберете ме и мен: едва тази сутрин се събудих. През две минути се прозявам, очите ми мигат и сълзят след цяла зима сън, а краката ми се огъват. Ох, гладен съм, но и не съм – коремът ми спи още.
Ама здравата съм отънял, а?
Пийнах вода и се огледах. Хубавец!
Поканата за сватбата беше пъхната между дъските на вратата, и то не отскоро – личеше си, че я е валял дъжд и я е духал вятър.
Здравата се бях успал.
Извадих изпод дивана червения куфар, с който дойдох тук миналата година. Бях тръгнал към морето, но навлязох в тази гора, загубих се в нея и в крайна сметка реших да се заселя тук.
В куфара бях оставил официалния си костюм – черен панталон, бяла риза, лилав фрак и лилава папийонка на бели точки – идеален за всякакви тържества. Не бях се показвал с него по тези места – първо строих къщата, после доста обилно похапвах – трупах мас за зимата, и той ми отесня. После спах.
Така елегантен и красив като отида на сватбата, като нищо може и на мен да ми излезе късметът.
Сложих куфара върху масата. Закопчалките не бяха щракнати – поне не се налагаше да търся ключето.
Вдигнах капака и… стаята изведнъж се напълни с катерици. Да! Кафяви, черни, даже имаше и една рижа.
Те взеха да скачат по мебелите, по первазите на прозорците, по лампата. Бяха толкова бързи, че ги виждах размазано и ми се зави свят. После рижата катерица извади от куфара една китара и ме хлопна с нея по главата.
Седнах на пода.
След малко катериците мирясаха и също седнаха на пода срещу мен. Бяха осем. Не, 16. Не, 24.
Явно ги виждах двойно от глад и дори тройно – от удара с китара.
Вдигнах лапа и катериците със скок се скриха в куфара ми.
Пипнах си темето. Там вече бе изникнала голяма цицина.
– Покажете се.
– Няма! Ще ни биеш!
– Няма да ви бия. Излезте.
Показаха се – само ушите, очите и опашките им се подаваха над ръба.
– Какво правите тук?
– Репетираме поздрав за младоженците.
– Но защо тук?
– Ами ти спеше!
– Ние какво ти пречим!
– Искахме поздравът да е изненада!
– Пък и такова.
– Какво такова?
– Мрън-мрън-мрън-такова.
– А?
– Откраднахме тая китара от едни чакали и сега се крием.
– В куфара?
– Аха.
– Само да сте ми оцапали дрехите…
– И те… такова.
– Какво?!
– Ушихме си сценични костюми. Гледай как сме се барнали!
Хлопнаха капака и отвътре се чу шушукане, смях и звук от закопчалки на тиранти. После излязоха със скок. Осем катерици, издокарани в черни панталонки, бели ризки, лилави фракчета и папийонки на точки.
Рижата пристъпи крачка напред.
– Има и за тебе нещо. Подарък! – и ми подаде едно от собствените ми седефени копчета.
Нагризано от катеричи зъби.
Направо ми се счупи и настроение, и празник, и всичко.
Станах, заобиколих масата с куфара и катериците върху нея, легнах си в леглото и се завих през глава.
Гадинките постояха, после се изнизаха на пръсти, като тътреха китарата по пода.
Настана тишина.
Тихи стъпчици.
Някой отви муцуната ми, лепна ми мокра целувка по носа и тънко катериче гласче прошепна:
– Лека нощ!

Виж, облаците се сгъстяват
и тътенът им се усеща,
когато някой закъснява
за най-отлаганата среща.

Тревогата почти се чува.
Не може радостта да смогне.
Наблизо някой боледува,
а няма как да се помогне.

Бледнее смешното ти право
да се осланяш на надежди
и челото ти озарява
светкавица от остра нежност.

А иде нощ и иде буря.
Ти дълго чака и се моли.
Сега светът ще се разтури.
И край на зимата. И пролет.

Тик-так, тик-так! –

настоява капчука.
Пролетта ще е тука
след петнайсет минути!
През виелици люти

вече път си пробива.
Зачервена, красива
пийва чай в кафенето.
Позатоплена, ето,

приближава към къщи.
Ти недей да се мръщиш,
а за ново начало,
озарено и бяло

трябва да си готов. Любов –
без звук, без глас,
без уречено време,
без трамвая да вземе,

без компрес и без хапче,
със изслуто чорапче
с крак игриво ще тропне
и вратата ще хлопне –

пролетта наближава
и светът заслужава
да подскочиш, да кихнеш,
просто да се усмихнеш,

и за ново начало,
озарено и бяло,
ти да бъдеш готов.
Любов, любов! –

настоява капчука.
Пролетта идва тука.
Стига спа, време няма!
Както си по пижама

телефона вдигни си,
на кого – избери си,
и предай новината –
щом измием стъклата,

щом отметнем завивки,
щом си сложим усмивки
пролетта идва вкъщи.
Вече спри да се мръщиш,

а за ново начало,
озарено и бяло,
трябва да си готов!
Любов! Любов –

мека, тънка,
тиха, звънка,
весела и учтива,
безпричинно щастлива,

с обици на ушите
тя на март във водите
с любопитство поглежда,
ах, чудесно изглежда,

и блещука във мрака,
теб единствено чака,
идвай, време е точно
пролетта да започне.

Тайна тя ще ти каже,
нещо хубаво даже
сигурно ще се случи,
първи ти ще научиш,

и за ново начало,
озарено и бяло
трябва да си готов:
лю-бов!

Най-дълбока е зимата в пет сутринта.
На живот или смърт се разкашля съседът.
По тавана избиват криви, страшни петна
от безсилния напор на очите да гледат.
Аз съм будна от век. Още жива съм, щом
хапя въздуха. Вдишвам непрогледното тъмно.
Хем е рано, хем късно, хем е ясно защо
всеки скача в съня и се дави до съмване.
Благодат – да заспиш. Да пропуснеш часа,
в който мъката вече прелива над ръбчето.
Ако можех за миг да ти чуя гласа,
ако можеше да ме помилваш по гръбчето…
 

Напоследък много мисля за книгите и за четенето.
Винаги съм чела, но сега се опитвам да вникна в смисъла на четенето, във връзките, които то създава между мен и света. Винаги съм имала сърце, но и до сега имам само най-обща представа за анатомията и физиологията му. Не е странно, че мисля за книгите – те са мои.
Ето какво мисля днес:
Книгата е огледало.
Разбирам хората, които цял живот четат само една книга. Дали е свещена книга или пък роман като историята за Швейк; дали е томче с поезия, все едно. Те са като хората, които имат само една любов. Това не прави живота им по-беден или по-богат, прави го конкретния и единствен техен живот.
Книгите ги умеят тези работи, да откликват на читател, който е готов за тях.
Връщам се стъпка назад: книгата е огледало.
Можеш от бебе до старец да се оглеждаш в едно и също огледало, и то никога няма да ти покаже един и същи образ. Напротив, показва ту красоти, ту безобразия.
Младо лице и лице с белези, петна и бръчки.
Понякога лицето сякаш се опитва да слезе от лицевите кости. Понякога изглежда, сякаш се топи бавно.
Смело лице.
Покрито с целувки.
Подуто от сълзи.
Бременно тяло; тяло, което се възстановява. Бледо и изнежено; кафяво от слънце; болно.
Голо тяло, обгърнато от голото тяло на друг човек.
Самотно тяло.
А огледалото – все едно и също.
Има книги, които ги могат тези неща. Гледаш тях, а четеш себе си.

Лаген наблюдаваше планетата на монитора. Траекторията на капсулата позволяваше да види релефа в светлина, на каквато не беше случвал до сега. Планинският хребет беше почти отвесен от западната страна и светлината го обливаше щедро до ръба, а после следваше дълбока мастиленолилава сянка.
Лаген си спомни деня, в който тази планина израсна напълно. Беше сговорчива, пластична, израсна равномерно и точно както я беше замислил. Планините рядко показват такова благоразположение и инженерът винаги трябва да бъде готов за изненади, но този път – не. Рами от разсадника наистина му беше подбрал най-рафинирани семена.
С планините Лаген по принцип имаше успех. Харесваше му да се разгръща в по-едър мащаб. А планините винаги са добро начало.

Оставят те на чисто нова планета само с контейнер, пълен със семена. Имаш време – и то винаги изглежда безкрайно, отчайващо дълго в началото – и крайно недостатъчно преди финала.
Имаш светлина и тъмнина, суша и вода. Решаваш в общи линии концепцията и тръгваш. Първо се правят големите форми – планини, вулкани. Лаген не беше по подземната част, затова предпочиташе еднородни, плътни планети, върху чиято повърхност да работи на спокойствие.

След като постави планините, имаше само едно моментно усложнение.
Планини се правят както всяко друго нещо. Избираш мястото, поставяш семената, напръскваш с разтвор. Планината пораства за около два дни до края на първия етап. Тогава тя е висока до метър и половина, широка до два-три квадратни метра и все още може да бъде преместена, завъртяна или моделирана при нужда. После се оставя резервоар със съответното количество разтвор и инженерът се отдалечава. Резервоарът е настроен да се отвори и при разливането на разтвора планината израства, докато стигне до предвидения размер.

Лаген предпочиташе частта с моделирането. С изчисленията се справяше, но с труд и без увереност, дори сега, след цели 39 планети.
Да, с тази имаше един неловък момент – на втория материк планините израснаха рязко и оста на планетата се измести.
Лаген реши да я остави сама да намери равновесие. Беше забелязал (макар че не можеше да го докаже), че семената на планините винаги се стремят към пълния си потенциал и когато ги оставиш да се разгърнат, цялата планета се развива по-благоприятно след това.

Когато планетите са готови, се полагат семената на по-дребните форми, а на празните места се нанася паста, от която повърхнините омекват и стават лесни за вдлъбване.
Лаген понякога сънуваше езера с електриковосиня вода и с дъна, покрити с отпечатъци от пръстите му.

Беше доволен.
Работи тук прекалено дълго. Опита някои решения, за които беше мислил. Решения на ръба на разрешеното, и отвъд ръба – неразрешени решения. С неговия опит проверките бяха съвсем формални.
Донякъде и затова избра отдалечена, сравнително малка планета.

Обичаше моделирането. Всъщност…
Лаген прекъсна мисълта си, за да погледне за последно планетата в реално време.
Сбогом, мила. Съвсем скоро ще изпратят био-инженер и той ще донесе подходящи същества.

Лаген целуна пръстена си. Вместо камък – и това беше немислимо, абсолютно забранено и на практика чудовищно – вместо камък на пръстена му имаше планета.