Имам приятели, които от години се канят да дойдат на наш концерт в Чайната.
Приятели мои, вие си знаете кои сте, вашият час дойде. Сега или никога.
Чайната затваря и за последен път ще имаме концерт на „Бенковски“ 11. Романтичен, поетичен, любовен концерт на 15 февруари. Другаде да, но точно в тази Чайна най-любима – nevermore.
А сега, официалната покана:

Джазът пее на български
като за последно!

На 15 февруари от 20 часа
за последен път в Чайната на „Бенковски” 11 в София
джазът ще пее на български:

Марина Господинова – вокал
Антони Дончев – пиано
Венци Благоев – тромпет
и Мария Донева в ролята на „текста четоха”

Ден след празника на любовта и на виното,
опиянени от любов – както всеки ден,

ще направим концерт в Чайната като за последно –
както всеки път.

Резервации на телефон: +359 887 051080
Вход – 10 лева
ДжаП.Бг – https://www.facebook.com/groups/318368831534421/Събитието във Фейсбук: тук

Любимите ми маси в кафенето са до прозореца. Первазът му е широк, тапициран със златиста изкуствена кожа. В къщата на мечтите ми прозорците ще имат точно такива первази, там ще си седя и ще чета. Ще виждам дървета и цветя. Без съседи. Ще има ъглова стая с прозорци на изток и на юг, за да се крия, когато слънцето е силно, и да му се наслаждавам, когато е слабо.
Жена, момиче, буболечка, отворила книга, по-голяма от целия й ум, коя си ти, че ще се наслаждаваш на слабостта на слънцето?

Днес любимата ми маса в ъгъла е свободна. Ако седна с лице към заведението, ще виждам всички. Ако избера стола отсреща, ще виждам лицето си в огледалото в ъгъла. То е сложено върху широкия перваз и сбъдва мечтата ми, но не чете книги, а хора. Отразява масата и мен, а зад гърба ми светят лампи, преминават мъже и жени – тук идват предимно възрастни хора – минават като букви пред очите на читател.
Хората, които огледалото чете, приличат на стихотворения. Кратки са – отминават за миг. Вървят изправени, загърнати в дрехите си като в метафори на собствената им представа за себе си. Без да кажат и дума, създават пейзажи и времена. Днес повечето са тежко облечени, черни като мокри клони, а пронизително цикламеният шал на онази госпожа разцепва унилата сутрин като вик за помощ. Огледалото разбира: зима. То чете хора с весели дрехи и уморени чела. Бръчките върху челото на този мъж приличат на празни редове. Баба ми казваше – ако ти е драснато на челото да се обесиш, няма да се удавиш.

Днес вали дъжд, но не е много студено. Отвън, точно пред прозореца, има тясна ивица пръст, но в нея нищо не е посадено. Върху пръстта са подредени саксии. Две сребристозелени иглолистни – кипариси ли ще станете, когато пораснете? – отрупани с дъждовни капки. Вятърът е лек, колкото да разлюлее вейките, и ту една, ту друга капчица вода проблясва. Приискват ми се такива обици.
Между малките кипариси има четири саксии, от които стърчат неопределени пръчки с почернели листа. Само по върховете има по две-три листенца, запазили някакъв цвят – избледняло жълто, поръбено с кафяво. Дъждът подчертава цветовете. В края на една пречупена клонка виси лилаво-кафяво цветче. Приисква ми се да нарисувам тези окаяни и некрасиви бивши цветя. Вместо това ги гледам с широко отворени очи, после бързо се обръщам към огледалото, за да му ги покажа, преди отпечатъкът им да се е изличил от очите ми.

Минувачите отвън са редки. Дрехите им са си просто дрехи, превръщат се в метафори само ако има кой да ги прочете и да ги разгадае.
Вятърът се е засилил, отпивам от забравения си чай – изстинал е.
Вятърът се засили,
чаят ми вече е студен.
Минава момиче с оранжев чорапогащник, оранжева мълния от коленете до ръба на късата й пола, все едно ярка птица ще се излюпи между черните ботуши и черните дрехи.
Една кола прави завой и фаровете й ме посочват с дебелите си жълти показалци.
Обзело ме е силно, особено чувство, че виждам всичко наоколо за първи път, че за първи път виждам дъжд, пръст, прозорец, чаена чаша, ръцете си, купчинка монети – кога съм ги извадила? – подредени по големина, най-горната е бяла, с фигурка на конник. Побутвам купчинката и монетите падат със съскащ звън.
Изправям се внимателно, без да накланям глава, старая се да не мигам – мигнах! – примигвам бързо няколко пъти, обличам палтото си, слагам шапката, заставам права пред огледалото – виж ме – излизам в дъжда, като се опитвам да закрепя това настроение за още няколко мига.

Тихо е да живееш сам.
Заекът Зюмбюл имаше 11 братя и сестри, и майка, и баща, и цялото му детство беше преминало с настъпани уши, нагризана храна и сън поне под пет-шест други спящи зайчета. Голям купон. Пухкаво, вечно заето детство.
Не че беше нещо лошо. Зюмбюл не би се оплакал, не, но да се отдели и да заживее сам беше добро решение.
При това беше първото му решение изобщо!
Една сутрин се събуди рано, стана, излезе от дупката, небето беше яркосиньо, въздухът остър и ароматен като борова игла, и Зюмбюл последва носа си, прекоси цялата поляна, мина под храстите отсреща – това беше границата, нататък не се ходи – но той не спря, после имаше още храсти, полянка, храсти, полянка, храсти, и след това – дървета без брой и без край.
Зюмбюл се спря до една рошава леска. Копна малко пръст – беше рохкава и поддаваше, все едно само това беше чакала. Чудесна пръст, ароматна. Зюмбюл почувства… нещо като… Не знаеше как се казва това чувство: да не си плътно обграден от зайчета и ушите ти да могат да се протегнат в която посока си поискаш, а като погледнеш нагоре, листата на лешника да пропускат тънки слънчеви лъчи.
– Не я знам тази дума – каза на глас Зюмбюл, – но ако намеря думата, чувството ще влезе в нея, и ще остане по-малко от него вътре в мен.
Той легна по гръб и се загледа в трепкащите листа, като се опитваше да отгатне къде ще се промуши следващият слънчев лъч.
И тогава реши да не се връща вкъщи.
Направи си хубава голяма дупка, излишно голяма може би, но не можеше да се насити на широтата. Спеше ту надлъжно, ту напреки, с разперени уши и лапи. Примъкваше вкусотии вътре и си лягаше рано, ядеше в леглото. Наблюдаваше как светлината помръква и тъмнината се сгъстява, и размишляваше за думите, които не знае. Например:
– дума за хрупкането, което се чува, когато дъждовен червей похапва пясък в топъл ден от другата страна на пръстта
– дума за нетърпението, което те обзема, когато видиш на сутринта, че тревата е пораснала с ей толкова от снощи
– дума за малинка, която е зелена, но има и две-три червени топченца от слънчевата страна.
Той знаеше малки прости думи, а чувстваше, че му трябват други, които да съдържат всичко за нещата – уханието и топлината им, която се променя в различните часове на деня, и какво си помисля заек, който ги е зърнал и си е набелязал да се върне пак, за да ги доразгледа в по-спокойно време. Не можеше да няма такива пъстри и многослойни думи, защото нещата бяха такива, а всеки знае, че нещата копнеят да бъдат назовавани точно и цялостно. Беше толкова пренебрежително да кажеш, че изгревът е бил червен. Червен, моля ви се! Все едно да кажеш, че той самият се нарича само З. Или Зю. Или Зюм. Или Зюмб.
Или Юмбюл.
Трънки!
Понякога, най-често следобед, се свиваше на шарена сянка и си мислеше за своето семейство. Изброяваше имената им: Здравка, Златка, Роза, Лайка, Кукуряк, Шипка, Теменужка, Детелин, Подбел, Равнец и Синчец. Питаше се дали се сещат за него. Понякога му се искаше да хукне през храстите и полянките, да ги намери и всичко да им разкаже.
Но си спомняше, че няма думите, които му трябват, затова оставаше на мястото си.
Помръдваше с нос, мачкаше си мека пръст в шепата, ветрецът рошеше опашката му, а думите прелитаха наоколо и кацаха все по-близко.

– Мммм… – притисна по-плътно към себе си топлото тяло, вдиша сладкия аромат и за по-сигурно преметна отгоре крака си. Нежна мечешка прегръдка с всички лапи, стегната точно колкото трябва, за да се почувстваш на сигурно място.
Заради това удоволствие си струва да се събудиш.
Усети лекичък гъдел по носа. Реши да го изтърпи, толкова му беше хубаво на всичко, че не искаше да помръдва. Дори дясното му рамо се наслаждаваше на тежестта. Лека тежест, от която на цялото ти тяло му олеква.
Само да не беше сърбежът по носа, все едно някаква перушинка се опитва да влезе вътре при всяко вдишване.
Той помръдна връхчето на носа си, но това не помогна. Кихна…
И се събуди.
Когато един мечок се събуди, и то преждевременно, настроението му е толкова лошо, че минава цяла седмица, преди за първи път леко да се позасмее.
Но този път имаше нещо странно.
Мечокът седна, почака малко и чак тогава предпазливо отвори очи.
Хралупата беше обляна от мека светлина.
Стените и таванът си бяха на мястото, но въздухът беше сладък и свеж, а светлината
Светлината идваше
Не дразнеше очите, а той беше заспал преди много време
и идваше
Мечокът се огледа.
До него спеше някой.
Нещо свито на кълбо и покрито с листа. И светеше. Пухкави бели крила се надигаха и се спускаха леко при всяко вдишване и издишване.
Мечокът погледна към входа – хралупата си стоеше запечатана, точно както той си имаше ред да затваря. Всичко беше, както го е оставил преди да заспи… с изключение на странната птица на леглото до него.
Само че не беше птица. Две нежни лапи допираха ходила до неговия крак и същото неописуемо чувство на лекота попиваше от тях през козината му и го изпълваше целия.
Внимателно махна листата от дългото крило и светлината се усили – преливаща в бледи цветове като седеф. Понаведе се да види муцуната. Беше странна, без козина, с големи затворени очи.
Мечокът се зачуди какво да прави. Не беше гладен. Заслуша се в себе си – имаше още сънища за сънуване. Отвън не долиташе нито звук, хралупата беше затрупана с дебела мека тишина. Зима си беше.
Ами това тука? Съществото нямаше нито остри нокти, нито едри дълги зъби в тази малка муцуна, нито козина да го топли и защитава. Дългите му тънки крайници изглеждаха чупливи – а при мисълта, че съществото може да изпита болка, мечока го заболя и той стисна зъби… И с тази светлина… ами то си е жива плячка. Поне има крила. Бяло, беличко…
Мечокът прокара тежката си лапа над дългото доверчиво крило, без да го докосва.
– Добре, че си дошло при мене. Добре, че си се скрило.
Той внимателно легна с лице към него и приглади перушинките, които докосваха муцуната му.
Подпъхна дясната си лапа под леката светеща глава с дълга светла козина отзад. Затвори очи, а светлината го изпълни със замайващо, спокойно щастие. Унесе се. Сърцето му туптеше, а през крилата усещаше как меко пърха сърцето на съществото.
Мечокът се усмихна и отново заспа, а тежката му лява лапа не спираше несъзнателно да милва спящия ангел.

Беше наблизо и чу, че мечтая за теб,
само че нямаше много какво да направи.
Може да чупи звезди като орехи в шепата,
рибите къпе и дрямка на котките дава,

обли земята, търкаля я, гребва си пръст,
прави човечета, смесва ги и ги разделя,
времето връща, чертае в дърветата пръстени
и ги венчава за въздуха, и си измисля недели…

А покрай нас се обърка, отпусна крила,
гледа безсилно и някак не може да вникне,
ангел всеможещ, смутен, в самота и мъгла:
как няма как
поне мъничко
да ме обикнеш?