И така, трепетно и официално, мога да ви покажа как ще изглежда новата книга.
Редактор на книгата е София Несторова, а издателството – ИК „Жанет 45“.

Художник на корицата е Иво Рафаилов.

Благодаря от сърце!

През пробойните на паметта
се изсипват спомени и думи.
Нежните и влюбени лета.
Есените пламенни и шумни.

Зими, близки хора, дъждове,
стихове, които друг е писал…
Уморени чужди умове
сграбчват и разграбват твоя смисъл.

Паметта си търси господар,
прави си скривалища нетрайни.
Явно, че си станал груб и стар,
младостта ти щом е вече тайна.

Щом не знаеш, както бе преди,
простия състав на лекотата.
Натежава в твоите гърди
скръб по естеството на нещата.

И се чувстваш тъжен и чудат,
а светът се зъби, зъл и скучен.
Има мир, любов и благодат.
Но на други хора ще се случат.

Тодор Толев

В пожълтелите градинки
почти няма стари хора.
Пейки има, но саминки,
неуютен е декорът.

А въпросните старици
знаят своята пътека.
Стискат в шепичка парици –
все ще има за аптека.

И за обед мъкнат хляба,
вкъщи ще приготвят супа.
В случай, че си имат дядо –
той обича пълна купа.

Верно, трудно се оправят
с дати, дози, снимки, всичко.
Но добре е – ще забравят,
божичко, че са самички.

…

В пожълтелите градинки –
събирачки на листа.
Бабите ще пият гинко
да си върнат паметта.

И какво ли им се губи,
да го връщат пак назад?
Техните мъже са груби,
както всичко в този свят.

И ръцете им са тежки,
точно както старостта.
И животът – пълен с грешки,
както паркът – със листа.

Те се мъчат да измамят
времето и то да спре.
Може би така, без памет,
бабки, ви е по-добре…

В обществото ни има всичко – и богати, и бедни, и поети, и физкултурници, и големи, и малки, и пламенни, и безразлични.

Има обаче една роля, която дълго, прекалено дълго време остана незаета – и това е ролята на значимия човек, който държи на хората. Безкористно. Този, който се отнася с внимание към тъгата и цени колебанието, този, който се вглежда в миналото с отворени очи, който не омаловажава самотата и безсилието, а умее да разкрие тяхната ценност.

И ето, първо бавно – в последните години, а после изведнъж много бързо – в последните месеци, в тази роля се вмести Георги Господинов.

Това стана благодарение на неговите умни и мъдри книги, и в не по-малка степен – заради премереното му, спокойно поведение. Мисля, че хората го приеха така добре, защото той е оценен извън България. Оценен е и в страната, а най-чудното е, че въпреки това го обичат дори в родния му Ямбол. Това вече наистина е сериозно постижение.

В книгата на Тери Пратчет „Шапка, пълна с небе” една стара овчарка, баба Сболки, казва на своята внучка Тифани, която също ще стане овчарка и магьосница: „Ти трябва да говориш заради тези, които нямат глас.”

Трябва да говориш заради овцете, заради агнетата, заради хълмовете, пасищата и заради хората, които нямат глас.

Мисля, че Георги Господинов е един от писателите, които наистина правят това – той говори заради хората, които нямат глас, и получава читателската им вярност.

През годините и книгите Георги Господинов често говори за няколко теми, които са разпознаваеми и са му силни – времето, колебанието, търсенето на смисъла и изчерпването на неговите залежи, тъгата, емпатията, добротата.

Мисля, че е страхотно човек да е силен в добротата.

Аз обичам повече поезията и кратките му разкази, и мога да разпозная като свои и любими романите му, само когато се съсредоточа върху кратките форми, прегърнати в романовата структура, и върху поезията в езика му. Тази поезия се открива в думите му, независимо къде ги чувам или чета. Харесвам начина, по който той заема позиция и как спори – с ясни аргументи (най-тежките му аргументи са книгите му), но в същото време се вижда, че той разбира какво казват опонентите му (това рядко се случва по медиите, а е толкова приятно и освежаващо да се види!) Това поведение събира, ние имаме нужда от примери, които да ни събират, а не да ни разделят.

Мисля, че писателите повече от всички други публични личности е важно да дават добър пример.

Мисля, че срещите на писатели с читатели в градове и села са срещи на съзаклятници. Колкото по-голям апостол е писателят – десетник, стотник, хилядник, и колкото по-буден е градът, толкова повече хора идват на такива срещи. Те се събират, за да разговарят за тайни и важни неща, за добри и красиви неща.

Аз вярвам, че на тези срещи се подготвя една близка революция – революцията на човечността.

След нея няма да бъдем безразлични, няма да бъдем безгласни. Ще направим така, че да не оставяме животът просто да се случва, а ще участваме в него и ще го създаваме, с цялата отговорност за това.

Затова се радвам, че днес вие всички сте тук, и че при нас е този готвач на любовни зайци, този физик-изследовател на агрегатните състояние на човешката душа, и разбира се, председател на журито на Трийстото юбилейно издание на Националния младежки конкурс „Веселин Ханчев” – Георги Господинов.

читателите на срещата

Правоъгълни бали слама.
Светлината е на петна.
Под небето – една голяма
и хранителна тишина.

Хоризонтът, извит в усмивка.
Ароматна прохладна пръст.
Във сърцето – покой. Почивка.
И надежда – околовръст.

От три месеца се каня да напиша с думи защо според мен градът има нужда от литературен музей.
Разбирам как се чувстват учениците, когато им се наложи да пишат съчинение за някое стихотворение. Особено ако стихотворението е хубаво.
Тихият пролетен дъжд звънна над моята стряха.
Какво има да се каже повече?
Защо е тих… хем е тих, хем звъни, как е станало… знам ли и аз какво се случва на моята стряха, аз живея на третия етаж, блокът има 13 етажа… абе ние имаме ли стряха изобщо… дъжд значи…
Аналогичен случай с моето съчинение за литературния музей.

Спомням си Дом „Литературна Стара Загора”. Беше до Църквата с Пингвините. Аз ходех на литературен кръжок при Жеко Христов. Този кръжок беше за големи, от ІХ клас нагоре, а аз бях още в VІІ. Събирахме се в седем и половина вечерта, до девет, и като ми шареха очите навсякъде, татко се принуди да ме чака до пингвините, същински трети пингвин до шадравана, за да ме прибере до вкъщи в пълна безопасност. Жеко Христов ни даваше теми за писане, а на следващата седмица всеки четеше каквото е измислил. Имаше портрети на поети по стените. Имаше месингова дръжка на вратата. Имаше едно такова чувство, че сме специални.

Ходих на кръжока две години, чувствах се там като у дома си, а така и не бях влизала в музейната част. Един ден ни заведоха от училище и аз си вирех носа – абе аз ходя в тоя музей през ден, не може ли да не идвам… Но влязохме през другата врата, към горния етаж, по стълбите, и…
Там наистина имаше музей. Споменът ми е смътен и объркан, бистро и на фокус ми е само една стена, цялата облепена със сиви фотоси, и изписано на нея с почерка на Лилиев: „Светло утро, ти прокуди всяка пара и мъгла. Пеперуди, пеперуди, тънки сребърни крила.” И как бяхме закарани там с целия клас, или може би два класа, много народ, усещането ми е за тълпа, и колко много ми се искаше да отида отново, но съвсем самичка.

Обаче така и не отидох.

Беше нещо като случайно да откриеш в своя собствен град и в своя собствен дом скрита врата към скрита стая, пълна с интересни и красиви неща, в друго време, с други хора, чиито думи ехтяха в ума ми тогава и не спират да ехтят и до сега.

Защо не мога да се върна в тази стая?
Музея го няма.

Искам да кажа – не е чак пък чудо невиждано, има го в други градове, имали сме го и ние, не е като да измисляме топлата вода. Не вярвам да е чак непосилно трудно за голям град като нашия да се подреди и направи по хубав, умен и човешки начин един Дом на писателите от всички времена, които са свързани със Стара Загора.
Когато някой попита – добре де, защо точно Стара Загора е Град на поетите, ние започваме да изреждаме имена на големи творци. Винаги си представям, че това е като молитва, че всеки път, когато ги споменаваме, те се усмихват лекичко. Но големи творци са се раждали във всички градове и села, това не е състезание, защото всеки светъл ум е уникален и несравним.

На нас ни трябва литературен музей за наше собствено добро. Да имаме какво да покажем на гостите на града. Да научим нещо тайно и важно и да го разказваме на децата си.
Когато те отидат да живеят в чужбина, да им е по-лесно да назоват носталгията си.

Любовта ни да има още един адрес с улица и номер, и с огромни вътрешни пространства на по-горния етаж на сърцето.

Дъждът пониква от небето
и пуска тънички филизи.
Прозрачните му клонки, ето,
растат и до земята слизат,

и влага лъскава облива
дърветата изящно голи.
И сокът на дъжда прелива,
разпуква капките наболи,

и те блестят и натежават,
и падат сладки и узрели,
а по земята разцъфтяват
напити, сочни акварели.

Постоянният театър при ДПБ „Доктор Георги Кисьов“ участва в Седмия конкурс за творчески изяви на лица с ментални увреждания.
Ходихме на състезание!
Аз си мислех – най-малкото, ще се разходим, да се поразнообразим.
Участвахме като група с откъс от спектакъла „Денят на таланта“, а индивидуално – с  едно музикално изпълнение на Венета Генчева.
И знаете ли какво?
Спечелихме награди, много награди! Индивидуално, колективно, като институция, за оригиналност, за обща визия, даже не мога да изброя всички неща, които журито оцени… плюс Голямата награда!

Организатор на конкурса е сдружение „Сияйна зора“. През изминалите години те са натрупали много опит, намерили са съмишленици и спонсори, обмислили са какво и как да направят, за да могат десетките, вероятно дори стотици участници да се чувстват възможно най-удобно и уютно и да се изявят в най-добра светлина.

Гледах и слушах. Имаше и възрастни, и съвсем млади хора. Гледах всички тези несъразмерни фигури, нестройни гласове, некоординирани, неритмични танци… и тези открити сърца, радостта от пеенето заради пеенето, от танца заради танца… това, как публиката пееше с цяло гърло заедно с изпълнителите на сцената… и всичко беше толкова естествено, красиво по един тромав и сърцераздирателен начин. Не зная дали някога съм присъствала на по-въздействащи изпълнения. И като си представя какво волско трудолюбие и волска упоритост са били нужни, за да се усвои и най-простата песничка, за да може всеки да се изяви и да получи своите аплодисменти…
Беше наистина страхотно!

А нашето участие… Какво да говоря аз, погледнете какво казах вече за наградите. Гордост и радост, и щастие, това беше. Всички се справиха повече от добре. Катя, Венета, Мария, Недка, Антон, Наско и Михаил, благодаря!

И на теб, Шумен, любими граде!

Сигурно ще се появят снимки от пътуването и участието ни в конкурса, но засега мога да ви покажа например това:

Днес не съм красива. Любовта обаче
е красива даже и когато плаче.
Даже и когато казва думи груби.
И когато удря. И когато губи.
Даже и когато грозно наранява.
Любовта живее, без да остарява.
В камък. В пара. В течност. Лута се. Не спира.
Съществува вечно. След това умира.