Със теб не сме се разделяли,
откакто се разделихме.
Аз пак те мисля в неделите,
които не споделихме.
Аз пак те чакам по празници,
ти все така си далече.
И нищо в теб не ме дразни,
и нищо в теб не ми пречи.
Очакване непрекъснато,
и радост – даже по-силна.
Спокойно, плътно отсъствие,
което да ме закриля.
Една снимка
в портмонето.
Другата седмица в петък, на 7 февруари, ще бъда в Бургас заради две събития. В първото имам периферно участие, второто е, че ще казвам стихотворения, или накратко казано – Черешите в Бургас.
На 7.02 от 17 часа в подлеза до Механотехникума в Бургас е откриването на изложбата „БезЦЕНнИ графики и думи“ на Мирослав Моновски. Изложбата ще включва разнообразни теми – красиви жени, натюрморти, природа, а особеното е, че всеки посетител ще може да си избере принт и да го вземе безплатно.
Мирослав е щедра душа, на мен това отдавна ми е известно – миналата година той приготви и отпечата огромен винил за сцената на театъра в психоболницата и ни го подари, ей така, без да се познаваме, от сърце.
сцена от „Благородният испанец“ на Съмърсет Моам
В „БезЦЕНнИ графики и думи“ думите са от мен – Мирослав Моновски направи няколко колажа, в които събра стихотворения и играчки, които съм шила. Резултатът е развеселяващ. Като ги гледам, си казвам – ей, светът не е чак толкова сериозен, и ти не си чак толкова важна. Едно нещо е важно, и то е, че дишаш и гледаш, живей си свободно и не му мисли.
Изглеждат например така:
Ще има много за гледане, а после ще можете да отнесете със себе си не само хубавото настроение и приятния спомен, а и истинска картина. Заповядайте!
А после, от 18 часа в зала „Петя Дубарова“ в Морското казино ще представя „Шепа лъскави череши“.
Ще трябва да се придвижа доста бързо, за да успея да си облека новата рокля, за да съм красива на това представяне. Тъй съм намислила.
Ще се видим в Бургас! 🙂
стрехите със бели шалове
започват да се топят,
и котките се търкалят
в любов на самия път.
А ти си вървиш с потропване
за щастие на леда,
и шиите си изопват
и с погледи те следят
дърветата, светофарите,
прозорците с нежен скреж,
и твоите стъпки парят,
когато прелиташ пеш.
Разсънен, градът наднича
и чуди ти се, какво,
какво си дете, момиче,
сънувано същество…
This gallery contains 4 photos.
Безразсъдно и безотговорно
самотата си всеки раздава,
суети се, без смисъл говори…
Тя изглежда човешка направа,
като съд, който пълним с умора,
със трептене, сладкиши и вещи.
А докато шумим и се борим,
самотата подсказва ни нещо.
Тя е сън и вода, и лекарство,
и дори да не ни е любима,
дава знак, че във земното царство
още съвестни ангели има.
Първи опит
Дълбока снежна тишина.
Дървета с клони натежали.
И не ухае на храна.
И никой никого не гали.
Над къщите трепти воал.
Не се отронва нито нотка.
В нощта назрява ритуал,
любовен ритуал на котки.
Край лампите – рояк звезди.
Светът – оранжев, бял и черен.
Снегът – нашарен със следи,
и котките ще се намерят.
Църковна тишина. Почти.
Звезди и сняг. А кой се моли?
И град. И глад. И кой крещи?
Вън котките зачеват пролет.
Само след седмица, нямам търпение вече!, ще имаме премиера.
Ето няколко снимки от репетиция, за да направим сравнение със следващите снимки с костюми, злато и диаманти.
❤
И да ме загубиш –
времето не спира.
Бързо се разлюбва,
бавно се умира.
Ще се сещаш смътно,
че те е боляло.
Времето ще глътне
щастието цяло –
с гънките небрежни,
с крехката черупка.
Във захапка нежна
ядката ще тупка.
Във доволство нямо
ще въздъхнеш вещо.
И ще помниш само,
че забравяш нещо.
Небето осиромаша,
потисна се и спря да свети.
Не мога да го утеша.
Продаде роклите с пайети,
изгуби – или подари? –
лазурните прозрачни дрешки.
Богатствата си изгори,
и безразлично, по човешки,
се сгуши в някакъв балтон,
огромен, груб, като харизан.
Небето натежа цял тон
и все по-ниско взе да слиза.
И взе да пада. Причерня,
на моите ръце увисна.
Подаде ми една луна,
и тя – нахапана и кисела.
Небето зъзне в страх и в прах.
и чака нещо да направя.
Не смея да го прибера.
Не мога да го изоставя.
В театъра в болницата репетираме с увлечение и много скоро, вероятно на 4.02, ще имаме премиера!
Скоро – снимки!
Плакат – Мирослав Моновски
Пролет – по косвени белези.
Топло и гузно. Безлистно.
Раждат сезоните мелези,
смесват се, без да му мислят.
Втора ръка стари щъркели
ходят из локвите скромно –
сигурно са се объркали.
Сигурно нищо не помнят.
Облаци кални довличат се,
бършат праха от небето.
И малолетни кокичета
с кърпички във деколтето.
По разкопчаните улици –
радост една нескопосана.
Пролет – по косвени улики,
мърлява и недоносена.
Толкова са бели, че ги гледам и усещам как се успокоявам. Нищо специално не привлича погледа ми. Гледам само фигурките им. Отношенията, които изразяват едно спрямо друго с помръдване на рамо, вирнат пискюл на шапката или лекичко извръщане на главата.
Не зная дали да довърша личицата им, или да ги оставя така.
Чисти.
Аз съм галеник на съдбата.
Хората са добри и мили с мен. Дори хора, които не познавам. Дори хора, които не съм виждала и може би никога няма да срещна реално.
Заради стихотворенията.
Удивително е – това са просто една шепа букви, сложени в определен ред.
Сега по-конкретно.
Влизам в Хеликон – Стара Загора, и що да видя – рафта с книжките ми украсен с череши.
Книжарницата винаги е пълна с хора и работата никога не свършва.
А някой – и това е моята адашка Мария! – някой е отделил време, намерил червено и зелено, а червеното – на точки, и изрязал той черешки, и предизвикал този някой прилив на щастие и благодарност в моето сърце.
Ако някой те накара да вървиш с него една миля, ти извърви две. Ако служебното ти задължение е да продаваш книги, ти изрежи черешки.
Благодаря!
Мария Донева 