Почина Нели Жекова.
Тя беше актриса в Терапевтичния театър в ДПБ „Доктор Георги Кисьов“ – Раднево.
Тя беше примадона и звезда.
Хич не беше лесна.
Аз даже малко се страхувах от нея понякога.
Тя беше театрално откритие на доктор Толев, почти случайно я пратили да пробва в театъра, а се оказа, че в нея има енергия и талант.
В последната си роля в „Благородният испанец“ Нели имаше такава реплика: „Аз имам фаталната способност мъжете да се влюбват в мен на рояци!“
Много бързо си научаваше думите.
Тя ми казваше: „Госпожа режисьорката Мария Донева!“
Или пък: „Сладурче!“
Днес си поговорихме за нея на репетицията. Другите актьори я помнят още от 1979 – 1980 в болницата, по-голямата част от живота й е минала там. Животът на дъщерите й – също. Един път Нели мимоходом спомена: „Дъщеря ми си дойде, прибра се, вече си е пак в Първо женско.“
Тя от време на време нещо ми се разсърдваше и спираше да ми говори.
Един път ми позволи да й помогна да си пренесе покупките от пазара, занесох ги до портала, после поговорихме малко, докато изпуши една цигара.
Нели имаше дребни зъби и като се усмихне, приличаше на момиченце, което бързешком се е наклепало с червилото на майка си. Изрусяваше се като шведка.
Казваше: „Госпожа Донева, такава комедия ще направим, че публиката ще трябва да идва с памперси, да не се напикаят от смях.“
Също и: „Петък е, пуснете ни по-рано от репетиция днес, за да отидем на пазара! То не може само театър, ние имаме нужда и от духовен живот!“
А най-любим ми е случаят с Ивелин Керанов, обичан от актьорите дългогодишен режисьор в Раднево. Нели един път му рекла: „Господин Керанов, с нетърпение чакаме да умрете!“ „Защо бе, Нели?“ „Ами за да кръстим театъра на Ваше име!“
Ивелин ми е разказвал, че като дошла да играе за пръв път, била много нежно, много обичливо момиче.
Нели беше обичливо момиче и истинска звезда.
Отдъхни си, Нели.
Поклон.

Една малка любов във леглото се сгушила,
лавандула цъфтяла и тя я подушила,

едно крайче от слънце като зъб се подавало,
ромоляли щурци и почти се смрачавало.

Любовта била радост, смях и жестове мили,
непризната все още от великите сили,

а денят й бил кратък. Тя мълчала. Притихнала.
Нещо се замечтала, нещо се поусмихнала.

Кръг от чаша разлята – нейната територия.
Тя си нямала още нито път, ни история,

даже ясни желания не била си избрала.
Тя била като капка, съвършена и цяла.

Една малка любов, кротка, с пръсти изстинали.
Ще остане ли тук? Ще боли ли? Ще мине ли?

=

Под липите прецъфтели
плочките са пожълтели.
Въздухът е като чай.
Чувство за тъга и край.
Топло, сладко и протяжно.
Под езика ми е влажно,
и солено, и горещо.
Искам да си спомня нещо,
да завяхна като рана,
нещо сигурно да хвана,
някак нещо да направя,
да се спра, да се избавя,
да забравя всеки страх.
Под липите – цвят и прах.

Докато се усетим – и кестен ще изтропа,
и орех ще извае горчивата си ядка.
Във гроздето прозрачно ще се свари сиропът,
оси ще се замаят – лютиви, сухи, сладки.

Докато се усетим, ще се търкулне – обло,
безценно, тънко, златно, със звън – като монета,
като бисквитка – слънце – във пяната на облак,
и ще сме пак без лято – докато се усетим…

Пустош плодородна. Жегата души.
Стръкче кой ще бодне – да я утеши?

Стълбовете гледат вяло настрани.
Под небето бледо мараня звъни.

Въздухът е мазен и възпламенен.
През полето гази дълъг празен ден,

през трева бодлива, в спечени земи,
и прахта горчива пари и дими.

Под небето свети щъркел тъмно-бял.
Той е бил свидетел. И е оцелял.

Има ли по-неприятно нещо от това да дадеш на някого за прочит чисто нова, току-що купена от тебе книга, и той да я забави месец, два, три, че и отгоре? А после, моля ти се, да ти каже, че не ти я връща, защото кучето му я било надъвкало!

Няма нищо, няма нищо, казваш ти, книга е, не е… нещо друго. Станалото – станало.

И виждате се вие, и той ти връща „Изстъпления. Приключения с руските книги и хората, които ги четат“ .

По-хубава от преди! Поправена и дорисувана! И придружена с извинителна картичка, собственолапно подписана от виновника!

Направо ми иде да дам и другите си книги на Петър Бакърджиев и на Моли, за да ги довършат 🙂

А книгата е очарователна и забавна, и със сигурност ще достави специално удоволствие на всеки филолог! Препоръчвам я 🙂

Изгоряло, наранено,
смазано и наводнено
свито, костеливо, болно,
сгърчено и недоволно,
жарко, хванато на тясно,
беззащитно и опасно,
вяло, със ръце примрели,
разсъблечено до скелет,
тъжно, изтощено, грешно,
безпросветно-безутешно,
стиснало във зъби мрака –
лято. А така го чаках…

Слънчогледите свалиха
жълтите си ореоли
и лицата си откриха –
кръгли, потъмнели, голи;

прави, сухи, уморени,
без перца, без огърлици,
във очакване вглъбени
недоспали лунатици.

Кой живее в това тяло?
Кой казва на ръцете кога да удрят и кога да галят?
Кой заповядва на краката да продължат да вървят, дълго след като силите им са свършили?
Жена е.
Добре е избрала тялото. Харесва го.
Понякога го напуска.
Понякога обръща гръб, за да не гледа какво прави то.
Изоставя го болно, после се връща и го лекува, докато се изправи.
Като всички, които са близки, случва се взаимно да се засрамят.
Когато с тялото станат едно, това е любов.
Кой живее в това тяло?
Кой кого ще надживее?