Как да посрещна лятото и да го прегърна с радост, как да му покажа обичта си. Неговото топло и твърдо тяло, чисто, чувствително и тънко, зачервено от първото слънце като преграбната от фурната курабийка.

Как да вдигна лице към дъжда, как да си позволя да го поема до връхчетата на дробовете си и по небцето ми да остане усещането за хладък липов чай, нещо сребристо, нещо сладко кафяво и жълто.

Как да им позволя да ме излекуват от потреса, страха, скръбта. Как да оставя водата и вятъра да ги смелят, и от скалистия остров на нещастието да остане само ситен пясък тъга.

Как да допусна мисълта, че това ще стане, а то ще стане, но нямам сили да чакам и нямам сърце да се примиря.

Здравей, лято.

Дано ми носиш удивителни и въпросителни, и сила да ги забия в пясъка и за малко да си построя от тях дом.

Животът ни ще мине след няколко цъфтежа
и няколко безкрайни непоносими зими.
Когато си отиваш, дали ще забележа?
Дали ще те оставя, когато си заминеш?

Щом дюни от минути сърцето ми затрупат,
когато се отдръпна и любовта е в отлив,
ти как ще се сбогуваш с каквото ти е скъпо?
Дали ще бъдем мъдри? Смирени? Жалки? Кротки?

Един във друг сглобени и пак сами-самички,
в предателство и вярност, в безмълвие и в крясък…
И който се бунтува, и който свиква с всичко,
накрая ще потъне като вода във пясък.

Зора без утро, труд без цел
и чувство без посока.
Опитваш се да бъдеш смел
в тревогата дълбока.

Опитваш да останеш прав,
съвсем да не потънеш
във залез розов и лилав,
задушен и бездънен.

Боли от всичко наведнъж,
а някак без причина.
Вали студен и лигав дъжд
върху очи от глина.

В небе от пръст чертаеш знак.
Наказан си сурово –
дълбаеш в думи, пълни с мрак,
и не откриваш слово.

Даже и ако ме няма,
няма времето да спре.
Няма да си с мен. И няма
да отидем на море.

Няма да напишем книга.
Няма да я прочетем.
Ако нещо не достига –
няма и да разберем.

Както е обикновено,
наболява и горчи.
И че беше част от мене,
днес почти не си личи.

Гальовни пламенни покои
във дълбините на съня.
Разцъфналото тук е мое
и мога да го променя.

Подводно кадифе. Коприна.
Пленителна дълбочина.
Рисувана с любов картина,
целувка като след война.

Разгъват се пространства тайни,
щом мисълта ги назове
във изобилие безкрайно
от форми, звук и цветове.

И са прекрасни, и ги има,
залежи от любов огромни
във сънища неуловими,
които след това не помним.

Като дебела балерина,
която тръгва с бавна крачка,
ръба на тенджерата мина,
без пяната си да омачка,

надигна се на меки дипли,
и без да мисли, без да чака,
с горещ и нежен шепот кипна
забравеното прясно мляко.

Т Р А Д И Ц И О Н Н И   М А Й С К И   П Р А З Н И Ц И

30 Май 2014 г.

ХLІI МАЙСКИ ФЕСТИВАЛ НА ТЕРАПЕВТИЧНИТЕ ОБЩЕСТВА

ТЕАТРАЛНО ПРЕДСТАВЛЕНИЕ
от 10 часа в залата за културтерапия

“Господа, другари, пичове и дами”

от Виктор Ляпин

Режисьор – Ивелин Керанов

Текст на песните – Мария Донева
Културтерапевти: Роса Динчева, Евгения Иванова
Танци – Тодор Йорданов

Изпълнители – Юрий Митевич, Атанас Витларов, Катя Колева, Мария Янчева, Михаил Виходцевски, Койчо Петров, Венета Генова, Страхил Драганов, Недка Маргаритова, Мариана Заркова, Недялка Маринова, Антон Радков, Николай Деянов

ХУДОЖЕСТВЕНА ИЗЛОЖБА  (11. 30 – 12. 15)  –  Спортна зала

Произведения на художници от ДПБ “д-р Георги Кисьов” – Раднево

Георги Димов, Кънчо Панайотов, Мариана Бориславова, Васил Николов, Денка Господинова, Юлия Христова, Недка Узунова, Теньо Тенев

Уредник: Миглена Петкова

Като кестен – кестеняв,
лъскав и загладен.
Той не знае що е гняв.
Постоянно гладен,

любопитен и влюбчив,
крайно симпатичен.
той се чувства най-щастлив,
хукне ли да тича.

Циркаджия, хубавец,
свикнал да се глези.
Рицар, стража и ловец –
щом навън излезе.

А на пакостите – цар –
сто бели в минута!
Куче – чудо! Куче – звяр
с поглед на кошута!

Взимаш букви. Правиш думи.
Нека място помежду им
има – после там се слага
топла светлина и влага.
Между буквите поникват
живи стръкчета. Надникват.
Всяка дума е саксия.
После се пресаждат тия
думи в редове – направо
вътре в почвата корава
на учудената мисъл.
И ако добре си писал,
думите се вкореняват.
Храбро се раззеленяват.
От филизите наболи
във ума настъпва пролет.
Тръгват сокове потайни.
Пламват цветове незнайни.
И на краските в пожара,
и на ласките в нектара,
като нарове се пукват
думи със зърна от букви.

Когато се подписваш.
Дори нечетливо. Дори само с една буква.
Тя ляга на листа, отделя се от връхчето на химикалката, откъсва се с последна недоловима въздишка от конеца на мастилото и се превръща в теб. Тя е твоята воля.
Буквата е твоята дума и гарантира, че ти държиш на нея.
Буквата е силна, колкото твоята честност.
Вярна колкото твоята вярност.
Обвързва те толкова здраво, колкото здрав си ти.
На документите долу тя обещава, че ти ще бъдеш добър съпруг, почтен партньор, че коректно ще изпълниш всяко задължение, което си поел.
Буквата е знак, че знаеш за двойките и за шестиците на детето си. Че си бил на това място. Че ти си написал тази книга, която подписваш.
Докато държиш на думите си, буквата е равна на теб.
Когато излъжеш, ти вече не си равен на себе си.
Колко би било хубаво, ако имахме силата да сме равни на своите букви и да сме достойни за тях.

Шипката е разпростряла
розова, зелена, бяла
циганска пола с волани.
Ще посегне да те хване,
ще разтърси ситни клони
и цветът й ще се рони,
ще е дива и небрежна,
а на теб ще ти е нежно,
ще настръхнеш, щом те галне
с нокти ситни и нахални,
ти – до кръв докоснат лично,
тя – засмяна безразлично.