За „Защо да Ви наемем“

Ако Уди Алън беше HR

За „Чакалнята“

Какво е да си придружител на близък, който си отива

Станаха 14 години, откакто започнах да пиша тук разни неща. През това време епохата на блоговете поотмина, социалните мрежи ги изядоха, но аз все още съм тук.

През последната година много неща се случиха и много неща се промениха за мен и в мен. То си личи по блога. Пиша по-малко, а част от написаното се отнася за конкретни хора и изобщо не стига до тук. Преводите също най-напред трябва да бъдат публикувани в книга и чак след това може нещичко да споделя. Спрях да шия играчки, така че шарените снимки на мишоци и мушмороци също изчезнаха. Скоро не сме имали концерти с „Джазът пее на български“. Имаме куп концерти „В света на операта“, но за тях няма нужда да пиша покани – предназначени са за ученици и билетите сами се продават. Същото важи и за срещите с читатели – този месец от 20 срещи само за три ще споделя плакат и ще поканя публика – на 8 април в Самоков, на 16 в Стара Загора и на 17 в Шумен; другите са в градинки и училища.

И какво остана? Линкове към статиите в „Сега“ и към епизодите от подкаста. По някое стихотворение. По нещо за новите книги.

И пак, милото блогче си има верни приятели.
Още колко неща има да стават, и всичко да се променя.
Нямам търпение.

Ето една снимка от днес, от ДГ „Българче“. Няма да коментираме коса, хрема, температура и т.н.
Аз обичам надписа ПРИЯТЕЛ.

Ние не умеем да говорим за смъртта. Все едно като не казваме нищо, тя ще се обиди и ще изчезне.
Когато очакваме дете, наивно си мислим, че трудните и неудобни разговори, които ни предстоят, ще се отнасят за секса.
Ние се местим. Спираме да се обичаме. Боледуваме. Умираме. Как се обяснява това на дете?

Книгата „Празнината с форма на зайче“ е за приятелството, за обичта и за смъртта. Толкова разбираемо и красиво е написана, с толкова вълшебни рисунки, че аз просто съм влюбена в нея. И не въпреки темата, а включително и заради нея.

Това не е приказка за четене преди сън. Боя се, че е за четене вместо сън. Аз я получих от издателство „Фют“ и я преведох същата нощ, като не спирах да плача, и не заспах изобщо. Майка ми вече беше много болна, оставаха й месеци (а редактирахме превода с Катя Латева в последните дни на мама). По-актуално нямаше как да бъде за мен, и този превод го изплаках. Аз имам празнина с форма на майка.

Но книгата не е сантиментална. И е ведра. И откровена.

Хъртъл и Бъртъл са зайче и костенурче. Те са най-добри приятели и откакто се помнят, винаги играят заедно. И си казват – ще бъдем приятели до края! Но един ден краят идва и зайчето изчезва, а на нейно място остава една празнина с форма на зайче. Костенурчето търси приятелката си, но не може да я намери никъде; умолява празнината да се махне, разгневява се и крещи, но празнината си остава там, тъмна и страшна. Тогава то започва да плаче и така го намира мечката Герда. Тя го оставя да се нареве, а после му казва, че единственото, което може да се направи, е да запълни тази празнина с хубавите спомени за времето, прекарано с Хъртъл. И когато костенурчето си спомня и разказва, тъмната празнина се изпълва със звезди.

Приказката е в стихове, много нежна и хубава.
Мисля, че всеки трябва да я има в дома си, за да я чете в най-черните си дни и постепенно да даде път на звездите в мрака. Тази книга е съкратено ръководство за преодоляване на скръбта. Тя не е за деца, не само. Тя е за всички нас, които сме осиротeли и оголeли.
Мисля, че е една от най-важните книги, които съм имала щастието да преведа.

На 8 април от 17,30 часа в библиотеката.
Ето ТУК е връзката към събитието във Фейсбук.
Миналия път, когато бях в Самоков, не усетих кога са минали цели два часа. И беше толкова хубаво, че имах чувство, че съм сънувала. Нямам търпение пак да се видим!

За „През август ще се видим„

Маркес, истинският, единственият, безсмъртният

И в подкаста – ТУК

За „Никога не ме лъжи“

Мистерии, скрити в тайните помещения на… роман

За „Стоунър“

Дон Кихот от Средния запад

За „Жената, която пишеше писма“

Кога за последно написахте писмо на някого?

В красивия Пловдив, и то само след 5 дни!

Събитие от Литературен Салон „Spirt & Spirit“ Пловдив
В Петното на Роршах • Petnoto na Rorschach от 19 часа

Мария Донева ще застане под светлината на прожекторите в клуб Петното на Роршах, за да чете свои стихотворения и да сподели няколко грижливо подбрани тайни за себе си и света.
Очи в очи с публиката. Звънко, каквото е присъствието ѝ. Честно. Иронично. Деликатно.
Както само поезията ни разкрива.
Заповядайте!
Входът е свободен.

За „Оформландия, или разходка в Зоната“

Неудържимата привлекателност на катастрофата

За „На лов за дребна щука“

Как да надвием проклятие посредством риболов

За „Уроци по химия“

В Сега: Химията като инструмент за овластяване на жените

И в подкаста

За „Тук живее Йожи“

21 истории, слепени със златния прах на детството

Всяка пролет някой се съмнява
в компетентността на цветовете.
„Подраняват!“ или „Закъсняват!“
Или едновременно и двете?

„Ами ако падне сняг?“ „Или
ако вихър някакъв се вдигне?“
„А ако изобщо не вали!“
Ами ако пролет не пристигне?

„Ама че година!“ Всеки път.
Дъжд, поледица, вихрушки, суша…
А пък цветовете си цъфтят,
нашето мърморене не слушат.

Всеки цвят гайлето си бере,
но не се отказва и успява.
Аз работя друго, но добре
ще е също като тях да правя.

Миналата седмица бях на път и не си взех компютъра, затова ми се събраха статиите от миналата и от тази седмица, сега ще сложа линкове към тях.

За „Извън обхват“, дългоочакваната втора книга на Евгени Черепов.

Каталог от разговорите ни на маса в последните 30 години

За „Жената, която обичаше насекоми“

Четири века живот сред насекомите

За „Кратка история на операта. От Монтеверди до Моцарт – I том“

(Не)кратка история на операта през вековете
+ епизод от подкаста за Селя Ахава

За „А като Антарктида. Поглед от другата страна“

Да можеше и учебниците да бъдат такива!

+ епизод от подкаста за енциклопедията за Антарктида

От самото начало, още докато тръгвах на път, се чувствах добре. Нула напрежение. Бих искала да се чувствам винаги така.
Срещите бяха приказни. Уютни и открити. Говорихме за различни неща, общо беше само чувството за разбирателство. Надя Жечева в Стралджа; Яна Кършийска и Антон Димитров в Бургас, и всеки човек, един по един и всички заедно, с които заедно малко си поревахме и повече се посмяхме…
Нямам чувство, че съм си тръгнала от там.

Добавям по няколко снимки, взети от Фейсбук и от БТА.

Благодаря!

Имам нова книга. На 19 февруари ще излезе от печат любовната поема „Писмото на мравката“ с нечувано красиви илюстрации от Елена Панайотова, със знака на ИК „Жанет 45“ и с нещо важно за казване на хората, които искат да се влюбят и на хората, които вече са се срещнали и ще се обичат цял живот.

Ето:

По този повод ми дойде на ум нещо. Проверих и да, вярно е. Гледайте сега какво съвпадение се случи при мен.
Първата ми книга в Жанет 45 „Има страшно“ излезе през 2005 – преди 19 години.
От тогава до сега, заедно с мравката, съм написала 19 книги, издадени там.
А също станаха и 19 книги на Джулия Доналдсън, които съм превела и са излезли в Жанет 45.
19 – 19 – 19! Чудо!

Обаждам се мигом на Гери да й кажа за съвпадението и да я питам кога да очакваме новата книга, а тя ми вика: Преди малко проверихме. Ще излезе на 19 февруари!

Едно голямо и празнично чувство ме е обзело и съм толкова благодарна. Искам да кажа на Божана Апостолова и на Манол Пейков колко важно е за мен, че толкова години работим заедно, точно с тези колеги и приятели.
Хайде, още пет пъти по толкова, и после ще видим 🙂