Милата ми мъничка родина
гледа как децата ѝ се карат.
И не си говорят със години.
Тръгват и сърцата си затварят.

Наблюдава свитите им вежди.
Слуша някой как насън шепти.
Милостиво старците наглежда.
Бавно и старателно цъфти,

не престава да расте, да ражда,
да подава жито, хляб и вино.
Да живее, без да се обажда,
мълчаливо, моята родина.

Как така да нямам майка?
Тя си има име.
Тя си имаше приятелки
и цветя любими,
чувство за достойнство, навици – 
някой път досадни,
тя по принцип не допускаше
да останем гладни,
тя подбираше по цвят
щипки за прането, и
стара снимчица на татко
спеше в портмонето й.
Тя е толкова конкретна,
толкова реална,
че усещам във дланта си
порив да я гална,
и лицето й ми свети,
скрито под клепача,
майка става вир-вода
всеки път, щом плача,
тя със всеки ден ми става
по-необходима.
Друго може и да нямам,
майка имам.

Днес всичко е различно. Къщата
съвсем не се усеща същата.
Различни миризми и вкусове.
Последните вторични трусове
затихват. Уж сме оцелели,
но външно и привидно цели.
Година мина, почна втора.
Когато срещам нови хора,
улавям се, че се старая
да съм добра, защото зная,
че вече майка ми я няма,
че който не познава мама,
ще си представя тя каква е
по мен, като ме опознае.
Най-после с времето разбрах,
по нас ще съдят и за тях.
А после, след не много време,
по моето дете – за мене.

Отлагам, има време!
Сега не ми се страда.
Връстниците ми знаят,
че аз съм още млада.

Да, те са ми свидетели,
че още съм наивна
и капчица внимание
ми стига, за да живна.

Че аз съм даже малка,
едно фъстъче сладко,
и вчера се излюпих –
ако попиташ татко.

Пък имало промени…
Е, нека, за добро е.
Това, което имам,
е съвършено мое.

Синът ми ме съветва
и често ме поправя.
Каквото искам помня,
каквото мога правя.

И хич не ми се страда,
че наближавал краят.
Нали съм още млада –
връстниците ми знаят.