Да, зимата си има минуси, но нека да са й простени.
Как иначе човек ще вкуси снежинките зашеметени,
които кацат по езика, със аромат на студ и вятър?
Как иначе ще го извикат да се пързаля със децата?

Как иначе? Че то без зима и без под нулата да слезем,
кога ще разберем, че има бял сняг – и ще му се изплезим?
И даже да ни се присмеят, че си играем и че мръзнем,
приятно си е, щом умеем годините си да подхлъзнем.

Понякога хващам лицето си, че обмисля самоубийство.
Когато мисли, че никой не го гледа, лицето ми се опитва да обърне гръб на света.
Отстъпва, оттегля се.

Виждам го за част от секундата върху лака на някой гардероб, на стъклото на таксито, което се поколебава дали да спре на пешеходната пътека и накрая компромисно минава преди мен, но бавно.

Лицето ми не е щастливо. То кой ли е щастлив в наши дни, но то има вид, сякаш се гнуси от утехите.

Веднъж видях устата ми да се усмихва, но бързо осъзнах, че ъгълчетата й са повдигнати нагоре, защото отражението е във вдлъбнатината на чаената лъжичка. Образът е обърнат, но действителен, това съм го учила и го помня.

Лицето ми се изменя, цялото е на бразди и вдлъбнатини.
В някои дни се опитва да се свлече от лицевите кости. В други дни виждам, че му е писнало да се прикрива и е готово да скочи.

Лицето ми обмисля да скочи от лицето ми.
Не е бунт, просто е изтощено, не вижда смисъла.

Очите ми угасват. Все по-малко неща ги привличат. Чувствам се като пазач на фар. Понякога забравям да запаля фара.

Лицето ми сутрин е восъчно. Прозрачно и жълтеникаво. Не знам, ако се усмихна, няма ли да се напука. Размазвам лицето си и за миг то остава така, после неохотно се връща на място.

Лицето ми планира бягство. Променя се малко по малко всеки ден. Друго лице ще го замени и никой няма да забележи.

Непрекъснато го дебна. Затварям го в кутийки с огледала от вътрешната страна на капака. В плоския нож, широк като длан. Лопатка за торта. Стъкла, вази, огледала.

Сетих се. Лицето ми ме тласка към чупливи и режещи предмети. Лицето ми е хладно като оръжие. Подготвя ми капани, докато си мисля, че го издебвам.

Без огледалните повърхности никога не мога да бъда сигурна какво прави.
Дали не гримасничи от глупавите фрази на началството. Дали не се е изчервило заради погледа на онова глупаво момче. Дали не се е размазало от блаженство от вкусна хапка храна.

Лицето ми се напива първо.
Лицето ми изтрезнява бавно и после развява махмурлука като бяло знаме, с което някой снощи е избърсал масата.

Лицето ми не е, каквото беше. Дезертира безсрамно, говори прекалено много, хвали се.
Изнизва се от снимките и безчинства.

Не е това моето лице.
Не сме се разбирали така.

Лицето си има таен говор с езика ми. Умилква се на дланите ми. Но това е, което мога да видя.

Не ми е по силите да проследя цялата кореспонденция, сигнали с почуквания от сърцето, скърцането на дървоядите в костите, потрепвания на мускулни влакна, настръхване, докосване, импулс.

Тялото си крои планове за спасение, наивна завера, изтънчени малки предателства.

Лицето ми е лице на революция, потушена преди да избухне.

Във вторник, когато човек е карък,
е кисел и крив, много смотан, а пък
така му се ще да се чувства безгрижен,
от хубави светли подбуди е движен,
но всичко се скапва – събужда се късно,
жена му го гледа накриво и мръсно,
не знае къде си е хвърлил чорапите,
пръдливото куче го спъва със лапите,
във рейса естествено е без билет,
а пътниците го избутват напред
пред хищния поглед на мазна контрола.
Едно грозно бебе си дъвче сопола,
а майка му вика: Какво си ми сладко!
Пък бебето виква на нашия – Татко,
и той се замисля! На спирката слиза,
с кафе си полива най-новата риза,
на работа мъчи се няколко часа,
каръшка е трудовата му нагласа,
в издънка го хваща не знам кой началник,
нахалства и после му вика „Нахалник!”,
човекът, сговнясан, предъвкан, изплют,
след дълъг безсмислен безрадостен труд
отново се връща – и пак при жена си,
целува я вяло, вечерят пластмаси,
пръдливото куче в краката му дреме
и газове пуска от време на време,
човекът задрямва пред български филм,
със чувството грозно, че грешка е бил,
че даже не е трябвало да се ражда…
По някое време се буди от жажда,
но – странно – без явна причина усеща,
че нещо прекрасно му иде насреща,
човекът усеща неясна надежда,
почесва ухо и помръдва със вежда,
уж той си е, същият си е, а пък
е сигурен, че вече не е карък,
12 е минало, и за награда
отминал е вторникът, вече е сряда!

Снежинките черния свят ще замрежат.
Затрупват ме, без даже да забележат.
И стъпките вече не помнят адресите,
не знаят, не знаят, не знаят къде си те.
Денят ти се влачи с краката си къси.
Не сняг, а объркване ситно се ръси.
На гости си ходят, клюкарстват етажите,
къде си се питат и чудят се даже те.
На мен ми е мъчно и сиво, размътено –
да тръгвам? Да чакам? Бих хванала пътя, но
едничкото общо, което си имаме,
е моят прозорец сред цялата зима. Не,
никак не знам защо, но ще остана.
Тук жълта е лампата, син е диванът,
карето оранжево на одеялото,
зеленото, яркото розово, бялото,
са същите, същите са като вчера.
Трохите от нашата обща вечеря
бодат под дланта ми. Без памет, без звук,
снегът ме затрупва. Но аз ще съм тук.

Водното конче Крум се тръшна върху най-големия цвят на магарешкия бодил, отпусна се и затвори очи.
Лилавите мъхчета го гъделичкаха приятно. Както винаги, ароматът им го успокои.
Вятърът не беше силен. Магарешкият бодил се люлееше бавно.
Крум погледна нагоре. Виждаше само върховете на дърветата, масленозелени на фона на тъмнолилавото небе.
Черно, зелено, лилаво и розово.
Крум живееше за цветовете. В езика на водните кончета няма дума за цвят. Всичко е в позицията на тялото спрямо хоризонта, в скростта на потрепването с крила и в дискретните жестове на краката. Но крилата са четири, краката са шест, а цветовете са неописуемо безбройни и безкрайни.
И към всичко това да добавим водата. Бърза, бавна, застояла, течаща и подскачаща. Хоризонтална и вертикална. Бистра или размътена. Разнежена от изпарения. Плитка, дълбока. Денем, нощем, под слънце, в дъжд или на сенка.
Изведнъж Крум си спомни за дъгата и от вълнение подхвръкна. Направи кръгче около магарешкия бодил и пак се пльосна върху цвета му.
Цветове и вода е умопомрачителна комбинация.
На Крум не му беше останало време да яде – цял ден гледа, гледа, гледа. Цветовете се запечатваха в паметта му. Отпиваше глътка огледална вода и отразените цветове се вливаха в гърлото му.
Погледна нагоре – най-после черни дървета под черно небе.
Какво облекчение.
С широко отворени очи, с поглед в лековития хладен мрак, Крум лежеше и не мислеше за нищо. След малко щеше да заспи и да се втурне в поредния цветен сън. Само в тези мигове на блажена чернота между будуването и съня той можеше за мъничко да си почине.