Бог в бара

 

Значи, първо си избира тяло.
Знае от какво е изморен
и решава: може да е бяло,
с остри зъби и чудесен тен.

Може да е негърка без вежди,
може да е дърт алкохолик,
без илюзии и без надежни,
но с табела „Господ е велик”.

Може да е барман, да налива
и да черпи щедро и без мярка.
Може да е вещица красива
или уволнена секретарка.

Някой път отива със Сина си –
да си поприказва със момчето.
След това внезапно става късно
и не им се връща на небето.

Уморително е да си вечен,
а да знаеш всичко е ужасно.
Всемогъществото често пречи.
Сам си търсиш седмиците страстни.

И за да изпита нова милост,
за да зареди Духа си с благост,
той оставя страшната си сила
и чело на масата обляга,

и оставя хората да смятат,
че е слаб. Пропаднал. Че го няма.
Господ пие. Пада на земята.
Плаче като луд на чуждо рамо.

Влюбва се и ревност го ужилва.
И не помни как е стигнал вкъщи.
Господ е добър. Ще ни помилва.
Господ много има да ни връща.

 

 

Страхувам се от грешките си

 

„Малко сантиментално пътешествие.”
Как ги мразя тези!
Във Федерацията на светлината много добре знаят, че не понасям лиготии. Има задача – дават цел, подробности и срок. После отиват да разчистят труповете.

Обаче не. Любезности и лиготии. Дали бих могла – знаят, че мога и че няма друг освен мен, който може – да отделя от ценното си време – ценно е, като се има предвид колко ми плащат, разходите отделно…
Да посетя Долината на мъртвите в квадрант 8 и да проверя защо са спрели доставките на марсиански нефт. Да открия проблема и да го реша. Срок за изпълнение – вчера.
Вече бях станала – времето е оскъдно, теренът – тежък, а пътуването до квадрант 8 – особено противно – и изведнъж Генералът добави:
– Ваяна?
– Да?
– За всеки друг тази задача би била последна в живота му. Ако случайно не загине, бихме го пенсионирали с почести и със солидна сума в сметката.
– Но понеже съм аз?
– Като се имат предвид историята и опитът ти, за теб това ще бъде само едно малко сантиментално пътешествие.
И се засмя. Мазно и гузно се засмя.
Ако не беше този малък гаден коментар, вероятно замислен като комплимент, нещата щяха да се развият различно.
Допуснах Генералът да ме вбеси и това беше началото на такава поредица от грешки, че за нея на Марс биха съчинили епична сага. Ако беше останал поне един жив на Марс и ако Марс не беше разбит на 6 гигантски и още няколко квадрилиона по-дребни буци боклуци.
Ще поясня.
Първо, какво е марсиански нефт. Ами не е нефт, във всеки случай. Това са – бяха – едни мазни зелени топчета синузитна гадост, открити още по време на първата колонизация. Топчетата с размер от песъчинка до към кубичен километър имаха чудесното свойство да са по-калорични от всеки друг вид гориво, познато до сега. Имаха също неочакваната особеност да са мислеща небиологична материя с памет, емоции, морал, гаден нрав и способност да се самообучава изключително бързо и потайно.
При първата колонизация никой не би могъл да знае това, а също и че взимането на проби от материята е било разтълкувано като отвличане. И че физическите опити и последвалото откритие как хубаво гори марсианският нефт са били приети като обявяване на война.
И натоварването на космическата совалка с материал… И създаването на редовна безпилотна линия за експлоатация на находището… и реакторите, които работят с марсиански нефт… и верижната реакция…
Те са били в постоянна телепатична връзка, докато ние захранвахме електроцентралите и совалките се връщаха за още и още и още.
Това, което Генералът не знаеше, бе, че марсианският нефт се свърза с мен.
Явно само аз от цялото човечество, разпръснато из Галактиката, имах способността да вляза в контакт. А посланието беше… Брутално. Много красноречиво. Вече знам – о, колко добре знам! – какво е чувството частиците ти да бъдат ускорени, ядрото на всеки твой атом да се разпадне и грам от теб да гори в адски мъки, на практика безкрайно.
Нефтът питаше. Призоваваше. Страдаше, скърбеше и проклинаше.
Нефтът искаше възмездие.
Чрез енергията, в която насилствено го превръщахме, той проникваше във всеки дом, машина, завод, овладяваше институциите, комуникациите, пътищата, хората.
Нефтът тътнеше и пищеше в главата ми. Изпращаше чрез мен ултиматуми към човечеството и аз трябваше да ги предам на Федерацията.
Аз мълчах. Приех задачата. Преглътнах подмазването на Генерала. Ако му бях казала истината, нефтът щеше да ме чуе.
А това, което нефтът не знаеше, е че човекът, който пръв кацна на Марс и пръв откри зелените топчета, и пръв по невнимание взриви няколко декара от тях, и натовари първата совалка, този човек бях аз.

 

 

Сухо листо

 

Какво значи „самотен родител”? Това не се прави така. Не става. Никой не те подготвя. Ако си излюпен в обикновено семейство и първият ти спомен е за едра капка кръв, още топла, която капва в разтворената ти човка и я усещаш как ти се разлива по гърлото, облива те отвътре и ти почти веднага заспиваш, не си задаваш въпроси кой е донесъл месото, защото мама и татко са едно и всичко.
Два чифта криле – най-широките. Още преди да прогледна, познавах кой лети насам – мама или татко. Два клюна, твърди и остри като скала. Всяка минута от деня им беше запълнена с това, да се грижат за нас. Да уловят месо и съвсем нежно да го положат късче по късче в нашите меки човки. Ама как зяпахме! Състезавахме се кой ще зяпне по-широко, чак писукахме и гълтахме зяпнали.
Когато си отгледан от родители като моите, няма друга възможност, освен да направиш точно същото. Друг начин просто не съществува.
Семейство. Деца. Небе.
Аз я познах още преди да я видя. Нещо в перата й звънтеше особено. Колкото по-бързо летеше, по-звънлив ставаше звукът. Все едно сред перата й имаше сухо листо, което трепка. Не знам по какво ме позна тя.
Няма значение.
Тя не се върна. Някое семейство е нахранило с тялото й малките си, всичките й пера са станали на листа, аз никога повече няма да я чуя как идва.
Децата се поопериха и не ме е страх, че ще премръзнат, докато съм на лов. По-скоро може някой да се опита да литне сам, затова казах, че майка им всеки момент ще се върне и трябва да я чакат в гнездото, три дни това ги задържа на място. Мисля, че вече се досещат.
Не съм излюпен, за да бъда самотен родител. Това не се прави така.
Все едно черупката, която ни събираше и ни закриляше, се строши. Не ми стигат силите, перата ми се сгърчват, клюнът ми се топи, ноктите изпускат. Летя с двойно усилие, а два пъти по-бавно.
Никога повече няма да бъдем семейство.
Вдигнах едно коте от полето до селото. Търся по-лесно месо. Донесох го живо, да се учат. Кожата му е пробита от ноктите ми, ще подушат кръвта. Ще им го оставя и ще се дръпна настрани.
Чакам.
Борбата на котето и децата е съвсем кратка.
После ще полетим малко. Вече са доста смели. Вслушвам се – дали в перата на някое от тях ще се чуе сухо листо.
Никога вече няма да я чуя.

 

 

Джазът пее на български като за последно

 

Имам приятели, които от години се канят да дойдат на наш концерт в Чайната.
Приятели мои, вие си знаете кои сте, вашият час дойде. Сега или никога.
Чайната затваря и за последен път ще имаме концерт на „Бенковски“ 11. Романтичен, поетичен, любовен концерт на 15 февруари. Другаде да, но точно в тази Чайна най-любима – nevermore.
А сега, официалната покана:

Джазът пее на български
като за последно!

На 15 февруари от 20 часа
за последен път в Чайната на „Бенковски” 11 в София
джазът ще пее на български:

Марина Господинова – вокал
Антони Дончев – пиано
Венци Благоев – тромпет
и Мария Донева в ролята на „текста четоха”

Ден след празника на любовта и на виното,
опиянени от любов – както всеки ден,

ще направим концерт в Чайната като за последно –
както всеки път.

Резервации на телефон: +359 887 051080
Вход – 10 лева
ДжаП.Бг – https://www.facebook.com/groups/318368831534421/Събитието във Фейсбук: тук

Стихотворение и поезия

 

Днес говорих надълго и нашироко с децата за разликата между стихотворение и поезия.
Много е интересно да разгръщаш с думи някоя идея, която за теб е очевидна, а се оказва, че за друг не е.
За римуваните стихотворения говорих, и по-пламенно от нужното. По едно време сравнявах стихотворения и дограма, и как поезията е светлината, която минава през новия прозорец, а пък всичките пълнежи и тромави натаманени думи са като огромно количество грозна силиконова пяна.
И за диаманти говорих, за смрадливи тунели, вагонетки, руда, нешлифовани камъни и бляскави брилянти.
Накратко (а то не беше накратко), изнервих всички, особено с отказа си да кажа коя дума точно е грешна и как е правилният начин.
Аз си блъскам главата над тези неща от 30 години, че и повече.
После влязох във фейсбук и първото, което видях, беше снимка на този опал, който прозира през камъка, както поезията прозира през някои стихотворения.

 

Кафене

Любимите ми маси в кафенето са до прозореца. Первазът му е широк, тапициран със златиста изкуствена кожа. В къщата на мечтите ми прозорците ще имат точно такива первази, там ще си седя и ще чета. Ще виждам дървета и цветя. Без съседи. Ще има ъглова стая с прозорци на изток и на юг, за да се крия, когато слънцето е силно, и да му се наслаждавам, когато е слабо.
Жена, момиче, буболечка, отворила книга, по-голяма от целия й ум, коя си ти, че ще се наслаждаваш на слабостта на слънцето?

Днес любимата ми маса в ъгъла е свободна. Ако седна с лице към заведението, ще виждам всички. Ако избера стола отсреща, ще виждам лицето си в огледалото в ъгъла. То е сложено върху широкия перваз и сбъдва мечтата ми, но не чете книги, а хора. Отразява масата и мен, а зад гърба ми светят лампи, преминават мъже и жени – тук идват предимно възрастни хора – минават като букви пред очите на читател.
Хората, които огледалото чете, приличат на стихотворения. Кратки са – отминават за миг. Вървят изправени, загърнати в дрехите си като в метафори на собствената им представа за себе си. Без да кажат и дума, създават пейзажи и времена. Днес повечето са тежко облечени, черни като мокри клони, а пронизително цикламеният шал на онази госпожа разцепва унилата сутрин като вик за помощ. Огледалото разбира: зима. То чете хора с весели дрехи и уморени чела. Бръчките върху челото на този мъж приличат на празни редове. Баба ми казваше – ако ти е драснато на челото да се обесиш, няма да се удавиш.

Днес вали дъжд, но не е много студено. Отвън, точно пред прозореца, има тясна ивица пръст, но в нея нищо не е посадено. Върху пръстта са подредени саксии. Две сребристозелени иглолистни – кипариси ли ще станете, когато пораснете? – отрупани с дъждовни капки. Вятърът е лек, колкото да разлюлее вейките, и ту една, ту друга капчица вода проблясва. Приискват ми се такива обици.
Между малките кипариси има четири саксии, от които стърчат неопределени пръчки с почернели листа. Само по върховете има по две-три листенца, запазили някакъв цвят – избледняло жълто, поръбено с кафяво. Дъждът подчертава цветовете. В края на една пречупена клонка виси лилаво-кафяво цветче. Приисква ми се да нарисувам тези окаяни и некрасиви бивши цветя. Вместо това ги гледам с широко отворени очи, после бързо се обръщам към огледалото, за да му ги покажа, преди отпечатъкът им да се е изличил от очите ми.

Минувачите отвън са редки. Дрехите им са си просто дрехи, превръщат се в метафори само ако има кой да ги прочете и да ги разгадае.
Вятърът се е засилил, отпивам от забравения си чай – изстинал е.
Вятърът се засили,
чаят ми вече е студен.
Минава момиче с оранжев чорапогащник, оранжева мълния от коленете до ръба на късата й пола, все едно ярка птица ще се излюпи между черните ботуши и черните дрехи.
Една кола прави завой и фаровете й ме посочват с дебелите си жълти показалци.
Обзело ме е силно, особено чувство, че виждам всичко наоколо за първи път, че за първи път виждам дъжд, пръст, прозорец, чаена чаша, ръцете си, купчинка монети – кога съм ги извадила? – подредени по големина, най-горната е бяла, с фигурка на конник. Побутвам купчинката и монетите падат със съскащ звън.
Изправям се внимателно, без да накланям глава, старая се да не мигам – мигнах! – примигвам бързо няколко пъти, обличам палтото си, слагам шапката, заставам права пред огледалото – виж ме – излизам в дъжда, като се опитвам да закрепя това настроение за още няколко мига.

Заекът Зюмбюл

 

Тихо е да живееш сам.
Заекът Зюмбюл имаше 11 братя и сестри, и майка, и баща, и цялото му детство беше преминало с настъпани уши, нагризана храна и сън поне под пет-шест други спящи зайчета. Голям купон. Пухкаво, вечно заето детство.
Не че беше нещо лошо. Зюмбюл не би се оплакал, не, но да се отдели и да заживее сам беше добро решение.
При това беше първото му решение изобщо!
Една сутрин се събуди рано, стана, излезе от дупката, небето беше яркосиньо, въздухът остър и ароматен като борова игла, и Зюмбюл последва носа си, прекоси цялата поляна, мина под храстите отсреща – това беше границата, нататък не се ходи – но той не спря, после имаше още храсти, полянка, храсти, полянка, храсти, и след това – дървета без брой и без край.
Зюмбюл се спря до една рошава леска. Копна малко пръст – беше рохкава и поддаваше, все едно само това беше чакала. Чудесна пръст, ароматна. Зюмбюл почувства… нещо като… Не знаеше как се казва това чувство: да не си плътно обграден от зайчета и ушите ти да могат да се протегнат в която посока си поискаш, а като погледнеш нагоре, листата на лешника да пропускат тънки слънчеви лъчи.
– Не я знам тази дума – каза на глас Зюмбюл, – но ако намеря думата, чувството ще влезе в нея, и ще остане по-малко от него вътре в мен.
Той легна по гръб и се загледа в трепкащите листа, като се опитваше да отгатне къде ще се промуши следващият слънчев лъч.
И тогава реши да не се връща вкъщи.
Направи си хубава голяма дупка, излишно голяма може би, но не можеше да се насити на широтата. Спеше ту надлъжно, ту напреки, с разперени уши и лапи. Примъкваше вкусотии вътре и си лягаше рано, ядеше в леглото. Наблюдаваше как светлината помръква и тъмнината се сгъстява, и размишляваше за думите, които не знае. Например:
– дума за хрупкането, което се чува, когато дъждовен червей похапва пясък в топъл ден от другата страна на пръстта
– дума за нетърпението, което те обзема, когато видиш на сутринта, че тревата е пораснала с ей толкова от снощи
– дума за малинка, която е зелена, но има и две-три червени топченца от слънчевата страна.
Той знаеше малки прости думи, а чувстваше, че му трябват други, които да съдържат всичко за нещата – уханието и топлината им, която се променя в различните часове на деня, и какво си помисля заек, който ги е зърнал и си е набелязал да се върне пак, за да ги доразгледа в по-спокойно време. Не можеше да няма такива пъстри и многослойни думи, защото нещата бяха такива, а всеки знае, че нещата копнеят да бъдат назовавани точно и цялостно. Беше толкова пренебрежително да кажеш, че изгревът е бил червен. Червен, моля ви се! Все едно да кажеш, че той самият се нарича само З. Или Зю. Или Зюм. Или Зюмб.
Или Юмбюл.
Трънки!
Понякога, най-често следобед, се свиваше на шарена сянка и си мислеше за своето семейство. Изброяваше имената им: Здравка, Златка, Роза, Лайка, Кукуряк, Шипка, Теменужка, Детелин, Подбел, Равнец и Синчец. Питаше се дали се сещат за него. Понякога му се искаше да хукне през храстите и полянките, да ги намери и всичко да им разкаже.
Но си спомняше, че няма думите, които му трябват, затова оставаше на мястото си.
Помръдваше с нос, мачкаше си мека пръст в шепата, ветрецът рошеше опашката му, а думите прелитаха наоколо и кацаха все по-близко.