Любимите ми маси в кафенето са до прозореца. Первазът му е широк, тапициран със златиста изкуствена кожа. В къщата на мечтите ми прозорците ще имат точно такива первази, там ще си седя и ще чета. Ще виждам дървета и цветя. Без съседи. Ще има ъглова стая с прозорци на изток и на юг, за да се крия, когато слънцето е силно, и да му се наслаждавам, когато е слабо.
Жена, момиче, буболечка, отворила книга, по-голяма от целия й ум, коя си ти, че ще се наслаждаваш на слабостта на слънцето?
Днес любимата ми маса в ъгъла е свободна. Ако седна с лице към заведението, ще виждам всички. Ако избера стола отсреща, ще виждам лицето си в огледалото в ъгъла. То е сложено върху широкия перваз и сбъдва мечтата ми, но не чете книги, а хора. Отразява масата и мен, а зад гърба ми светят лампи, преминават мъже и жени – тук идват предимно възрастни хора – минават като букви пред очите на читател.
Хората, които огледалото чете, приличат на стихотворения. Кратки са – отминават за миг. Вървят изправени, загърнати в дрехите си като в метафори на собствената им представа за себе си. Без да кажат и дума, създават пейзажи и времена. Днес повечето са тежко облечени, черни като мокри клони, а пронизително цикламеният шал на онази госпожа разцепва унилата сутрин като вик за помощ. Огледалото разбира: зима. То чете хора с весели дрехи и уморени чела. Бръчките върху челото на този мъж приличат на празни редове. Баба ми казваше – ако ти е драснато на челото да се обесиш, няма да се удавиш.
Днес вали дъжд, но не е много студено. Отвън, точно пред прозореца, има тясна ивица пръст, но в нея нищо не е посадено. Върху пръстта са подредени саксии. Две сребристозелени иглолистни – кипариси ли ще станете, когато пораснете? – отрупани с дъждовни капки. Вятърът е лек, колкото да разлюлее вейките, и ту една, ту друга капчица вода проблясва. Приискват ми се такива обици.
Между малките кипариси има четири саксии, от които стърчат неопределени пръчки с почернели листа. Само по върховете има по две-три листенца, запазили някакъв цвят – избледняло жълто, поръбено с кафяво. Дъждът подчертава цветовете. В края на една пречупена клонка виси лилаво-кафяво цветче. Приисква ми се да нарисувам тези окаяни и некрасиви бивши цветя. Вместо това ги гледам с широко отворени очи, после бързо се обръщам към огледалото, за да му ги покажа, преди отпечатъкът им да се е изличил от очите ми.
Минувачите отвън са редки. Дрехите им са си просто дрехи, превръщат се в метафори само ако има кой да ги прочете и да ги разгадае.
Вятърът се е засилил, отпивам от забравения си чай – изстинал е.
Вятърът се засили,
чаят ми вече е студен.
Минава момиче с оранжев чорапогащник, оранжева мълния от коленете до ръба на късата й пола, все едно ярка птица ще се излюпи между черните ботуши и черните дрехи.
Една кола прави завой и фаровете й ме посочват с дебелите си жълти показалци.
Обзело ме е силно, особено чувство, че виждам всичко наоколо за първи път, че за първи път виждам дъжд, пръст, прозорец, чаена чаша, ръцете си, купчинка монети – кога съм ги извадила? – подредени по големина, най-горната е бяла, с фигурка на конник. Побутвам купчинката и монетите падат със съскащ звън.
Изправям се внимателно, без да накланям глава, старая се да не мигам – мигнах! – примигвам бързо няколко пъти, обличам палтото си, слагам шапката, заставам права пред огледалото – виж ме – излизам в дъжда, като се опитвам да закрепя това настроение за още няколко мига.
Мария Донева 