Вграждане

 

Обича всичко в него.
Обича…
Откъде да започне?
От събуждането? От кое събуждане?
Онова, още по тъмно, когато се обръща насън и несъзнателно намира къде е, прилепя се отново към него с гръб, с ребра, с ходила, и без да си казват нищо, тялото му отговаря на нейното.
Или другото събуждане, на дневна светлина, когато се усмихват по друг начин, защото той вече може да види усмивката й, а тя знае, че неговата е съвсем близо и понякога я оставя да се крие, друг път прави смешки, за да я извика.
Обича колко е сериозен, когато бърза.
Обича, когато не е страшен.

Понякога той е страшен. Тогава изглежда, че си тръгва завинаги. Събира делово всички любовни подаръци, с които е била отрупана. Всички възможни целувки една по една от лицето и тялото й – както се свалят украшенията от коледна елха. На елхата й остава само да рони съжаления и извинения по целия път до коша. И на света няма достатъчно голям кош, който да побере самотата й, когато е страшен.

Обича, когато по очите му познае, че може да изтича при него. Готова е да се хвърли като в басейн с топла вода, като върху горска поляна, покрита с дебел дюшек от мека трева и борови иглички. Безопасно и плътно, леко, с въздух за дишане, звезди за гледане, вода за пиене.

Страшно е, когато го няма. Понякога не се разбира от пръв поглед. Изглежда тук, но на прегръщане се оказва, че горската поляна се е превърнала в подземие, в гарнизонно стрелбище, басейнът е пълен с мокър цимент. Понякога тя потъва в цимента и го оставя да се втвърди над лицето й.

Обича всичко в него. Най-малко обича в него себе си, когато остава безпомощно циментирана някъде там вътре.

Но обича и това, защото няма никакво значение, че той все някога ще реши да се разделят.

 

В приятната компания на себе си

Картинка

 

– Ами тогава кой ти казва вечер кога да си лягаш и изобщо какво да правиш? – попита Аника.
– Аз сама – обясни Пипи. – Първо си го казвам много любезно, ако не послушам, го повтарям рязко и ако пак не слушам, следва тупа-лупа, разбирате ли?

Абе уж и аз така, ама тези мишки са като слънчоглед, като шоколадови бонбони, като малки уискита. Започнеш ли, не можеш да спреш, и става все по-приятно, грижите изчезват, настроението се повишава, мечтите изглеждат реални, времето минава неусетно… В приятната компания на себе си намирам мир.

Спирка

 

Тя носи старо розово палто,
което с времето е посивяло.
Той има сиво яке – а пък то
на розово избива тук-там. Цялото.

В една пералня явно ги върти
животът и еднакво ги облича.
Прозират през протритите черти
лицата на момче и на момиче.

Печално стар е новият им кат
и като нова – любовта им стара.
Вървят, а стъпките им не личат
по сивкавия сняг на тротоара.

Чупливи старци, свикнали така:
каквото дойде – заедно да чакат.
И той придържа с трепкаща ръка
въздишката и острия й лакът.

 

 

Рядък модел, Том Ханкс

 

Съдбата е много щедра към някои хора. Засипва ги с блага, поднася им радостни изненади. Сигурно ги обича.
Например мен.

 

 

Един от най-любимите ми актьори, Том Ханкс, се оказа и писател. Надя Баева е превела цяла книга с негови разкази, а издателство Колибри не само че я е издало, ами и уцелих един ден, в който имаше 40% отстъпка, така че си я купих по-евтино.
А разказите са чудесни.
Разнообразни са – има за пътуване във времето, има за пътуване по суша, въздух и вода и в космическото пространство, има три разказа с едни и същи герои, има за деца, за юноши, за млади и за възрастни хора.
Историите текат точно както ми харесва най-много – спокойно и последователно, с подробности и с чувство, което се натрупва постепенно, без някакви ужасно силни изрази, а с общата атмосфера, в която си въвлечен неусетно и я носиш около себе си още известно време, след като разказът е свършил.
Първо малко ме подразни това, че на корицата пише „няколко разказа”. Еми няколко ще са, и лесно може да се провери колко точно. Видя ми се някак подценяващо. Даже отворих съдържанието, за да преброя заглавията, и там попаднах на „Това са съзерцанията на сърцето ми” – и до там със съпротивата.
Непринудено е. Естествено и леко, все едно някой приятел ми разказва истории, които е чул от друг свой приятел.
Героите са чаровни, мечтатели, някои работливи, други – никак („Аз съм от онези лениви самотници, които могат да прозяпат деня и да останат с чувството, че нито секунда не е била пропиляна.”) Още от първите изречения ми се искаше да разбера какво ще стане с тях. В почти всички разкази (съблазнявам се да кажа – във всички) финалът обръща перспективата. Нещо важно, най-важното, се случва в последното изречение. Краят на историята в почти всички случаи е начало на нещо ново за героя. Добре де, един от тях се разпада на молекули по болезнен и страшен начин, но преди това преживява съвършения ден. Ще издребняваме ли?
Чудех се какво е изобразено на корицата. Първо мислех, че това са капаци на метални кутии с боя и недоумявах защо са сложени там. Чак на третия или четвъртия разказ забелязах, че навсякъде се появява пишеща машина и осъзнах, че тези кръгчета са клавиши на машина. Сега, дали снимката на автора в този ситен размер също трябва да бъде изтипосана на клавиш, не съм сигурна. Книгата е преведена на доста езици и на всички корици има пишещи машини. От кориците разбрах и че цялото заглавие е „Рядък модел: няколко разказа”. Ами да, българската корица би могла да е по-хубава, определено има накъде.
Любимата ми машина е от разказа за съзерцанията на сърцето. Прииска ми се точно този разказ да е за мен.
Харесва ми добродушният хумор, с който разказвачът се отнася към героите си, когато са в беда, а също и когато са щастливи. Приятен ми е самият говор, начинът, по който поднася образите и ситуациите. „Франзелата в Манхатън е достойна за анализиране от теолози…
Харесва ми, че в „Рядък модел” хората са добри. Понякога имаме нужда да ни се припомня. Хората са добри.
И така. Да не пропуснете този хубав сборник с разкази, струва си четенето.