Джанката изсъхна в началото на септември. Листата й така си останаха да висят по клоните. Намаше кой да им каже – пожълтейте и падайте, и те се съсухриха зелени, вкопчени във вече мъртвото дърво. Едно по едно другите дървета пожълтяха и за няколко дни изсъхналата слива единствена изглеждаше млада и зелена.
Дойдоха студените дъждове. Обливаха я хладно и безразлично като балсаматори, обгрижващи божество, което не уважават.
После се показваше слънце и изсушаваше сухите листа. Те свиваха продълговатите си анорексични шепи. Ставаха ронливи, разпадаха се, а не знаеха как да се откъснат. Жилките им стърчаха като восъчни фитили за свещи.
Минавах всеки ден покрай това дърво и наблюдавах бавните неестествени промени, през които то си пробиваше път.
Дори дрипавите листа на смокинята опадаха като прогизнали одеяла, оставени без щипки на простора. Брезите се изрусиха, после оплешивяха. По най-високите клони на ябълката останаха оголени няколко ситни криви ябълчици. Хоризонтът се отдръпна, гледката просветна.
Само джанката, която изсъхна точно пред ръба на есента, остави листата си ни живи, ни умрели, преждевременно остарели, закъсняло зелени.
Когато минавам край нея, вече се старая да не я поглеждам, но погледът ми все се плъзва натам. Тя прилича на спяща красавица, починала в съня си. Листата й се трошат като стари пластмасови обици. Вятърът стъпва по нея с неуважение. Корените й безсмислено стискат пръстта, както се стисва ръката на враг, на безразличен, на приятел, но бивш.