Ще ви кажа.
Щастливите времена са, когато има кой да дойде да те прегърне, кой да те извика, кой да те посрещне, когато има кой да поплаче и да се посмее с тебе, когато има кой да ти попее и когато има кого да обичаш.
Например Русе и аз.

Никога няма да забравя как, след всичко, след всички сладки часове, накрая, Михаела и Василена ми попяха.

Красив град е Русе.

Била съм там, в дома на хората и книгите при Ваня Хинкова, вече много пъти през тези 8-9 години. Виждам как растат децата на приятелите ми, защото аз имам приятели там. Радвам се на новите лица. Прегръщам си букетите, рисувам котки, трепя комари, вечерям в „Кралска закуска“, казваме си тайни със Събка и си говорим за офталмологичните проблеми на чорапените зайци с Нели, докато Йоанна е на море, а Ива също липсва, защото е заета да подстригва кучета… Имам си живот в Русе, имам повече живот с всяка нова среща.

Вече ми липсвате ужасно. Такива сте!
Слава Богу, вие сте точно такива. ❤

да си жив.

Пиша сега и знам, че този миг няма да се повтори. И знам, че утре ще прочета какво съм написала (не го трий!!!) и не, няма да го изтрия.

Любовен ден.

Защото беше горещо, но в един момент седях на една зелена пейка, гледах ружите, подухваше ветрец и настръхнах.

Защото пих кафе с майка и с нашата приятелка другарката Благоева в пълно разбирателство.

Защото имам повече любов, отколкото сърцето ми побира.

Защото.

И защото се прибрах далеч след полунощ от стадион Берое, от генералната репетиция на „Набуко“, защото Верди, защото Миленка и Яничка, защото Петя, защото бях между избраните;
и нямаше комари, а изтичах за бялото вино от хладилника – стадионът е точно до нашия блок, и от терасата светнах на Яничка с фенерчето, а тя беше сама на бяла седалка, насред Б от „БЕРОЕ“, защото режисьорът тичаше като луд по сцената, а Набуко е божествен в тази постановка,

защото в моето сърце има място за всичко това

Благодаря.

Ето ви малко снимки от репетицията, представлението е на 8 юли, неделя, отидете, този живот не ви е даден само за глупости, направете още нещо красиво с него.

Професия – чудо.
Чертаеш си едни неща на компютъра, а после отиваш и виждаш, че са се превърнали в сграда. Сигурно е страхотно чувството, че имаш принос за такова нещо.
Иво до Диаманта.