Бухалът завъртя отегчено очи нагоре, после дочете списъка:
– Лак за нокти № 95, пиличка за нокти, гланц, шампоан за блясък, талк, антистатик за пух.
– Чакай малко, имам чувство, че нещо липсва.
– Миличко, не вярвам в магазина да има още стоки. Като ти накупя всичко, ще опразня рафтовете.
– Да бе. Моля ти се, прочети ми го пак отначалото.
– За четвърти път? Вече го научих наизуст.
– Да, защото ти си много умен. Аз съм глупава, добре.
– Недей. Ето, чета. Балсам. Масажно масло. Спрей против слънчево изгаряне… Не, ти сериозно ли?
– Да. То ми е много важно.
– Ние сме бухали! Не излизаме на слънце. А дори и да излизахме, имаме перушина. Ето виж – пера! Не можем да изгорим! И да искаме – не можем!
– Точно затова го искам – никога не съм си имала спрей против изгаряне. И ако някой път случайно…
– Ама, мило, ти не можеш да излезеш случайно. Особено сега…
– Знам. Знам, знам, знам! Ама тебе много те дразни, че си мечтая, нали?
– За слънчево изгаряне?
– Мечтая си всичко да бъде, както беше преди.
– Чакай. Ще ти купя спрей против слънчево изгаряне. Фактор 50. Даже фактор 100. Искаш ли?
– Искам…
– Ще ти купя плажно масло. Ще ти купя кремче. Искаш ли кремче?
– Искам… Прочети ми пак покупките, а? Там, към края на списъка.
– Лак за нокти № 95, пиличка за нокти, гланц, шампоан за блясък, талк, антистатик за пух.
– Мило?
– Да?
– Всъщност нищо не искам.
– Разбира се, че искаш. Щом слънцето залезе, ще прехвръкна до денонощния и ще ти донеса всичко.
– Няма смисъл.
– Как да няма? Ще ти купя много хубави неща, ще ти направя масаж, сестрата каза, че масажът е много важен. Ще ти измия перушината, ще подредим всяко перце, ще напудрим човката…
– И пак ще съм грозна.
– Какво говориш? Ти си най-красивата птица на света!
– Бях. Сега съм само с едно крило. Не мога да летя. И белегът ми е отвратителен.
Бухалът обгърна жена си с криле, притисна я към себе си и я затопли като яйце. Не я пусна дори когато тя спря да плаче, хлъцна още няколко пъти и заспа. И макар че не го чуваше, тихичко й зашепна:
– Балсам. Масажно масло. Спрей против слънчево изгаряне фактор 50. Лак за нокти. Пиличка за нокти. Гланц. Шампоан за блясък. Талк. Антистатик за пух. Балсам. Масажно масло…

Един оранжев тигър див
живеел все самотно.
Със нрав трагично срамежлив,
горкичкото животно

не можело да се реши
дори да заговори
тигрица. Трепкал със уши,
пелтечел и мърморел,

гризял си ноктите, дори
мустаците си хапел.
– От срам носът ми чак гори!
Огъват ми се лапите!

Ще си намеря ли жена?
Деца дали ще имам?
А уж съм тигър – планина,
във бой – свиреп за трима,

разкъсвам бивол на шега,
за лъвове ловувам…
Но чувствам по жена тъга.
Защо ли съществувам?

Да можеше тъй, изведнъж,
отдавна да съм женен,
да стана зрял, улегнал мъж,
не прошляк и ергенин…

Но как да стане? Любовта е
от крокодил по-страшна.
Тъгува тигърът омаян,
самин в пустиня прашна.

Жабата Стоянка обичаше красивите неща, но ръцете й бяха вечно мокри и красивите неща се изплъзваха и се чупеха.

– Нетрайна е красотата и не е дадено на жабите да се насладят до край на нищо в дивната природа – въздишаше често Стоянка.
Очите й блещукаха като зрънца хематит и галеха с поглед отблясъците на залеза по малките вълнички – но как да задържиш дори за две секунди отражение, носено от разсеяна и невнимателна вълничка?

Отронено листо от върбата се плъзваше по повърхността на водата, изписваше една или две елегантни линии, а после спираше и те се изтриваха дори от паметта на жабата. Тя диреше следите от лекото движение, но те се топяха и тя не знаеше дали си спомня или си измисля…  а собствените й фантазии бяха груби и еднообразни, толкова тромави… толкова… жабешки.

Насън Стоянка плуваше под озарената от слънчеви лъчи вода, без желание да излиза и без нужда да диша. От време на време, на игра, оформяше с тънките си синкави устни мехурче въздух и с целувка го пускаше на свобода.
Призори, в полусън, жабата повтаряше отново и отново картината в ума си. Оформяше въздухчетата и правеше колелца, играчки за елха, висулки за огромни оперни полилеи, пускаше червени рибки от въздух в сини кубчета от въздух и ги наблюдаваше как се носят из меката блатиста вода.
Наслаждаваше се на гъделичкащото изкушение да хване въздушните мехурчета с лапичките си, успяваше да се въздържи.
Самото докосване щеше да направи нещата несъвършени и представата за кристалните въздушни топчета, помътнели от пръстите й, помрачаваше лазурния сън.

Тя го подхващаше отначало. Водата, шарките от слънце по пясъчното дъно, съвършената жаба от стъкло и светлина – тя самата, Стоянка, мехурчета, искри, колекцията й от недокосван въздух, който по нейна воля не се издига веднага към повърхността, а криволичи, потъва, омайва я, вие се около лицето й, примигва около пръстите й, предизвиква я, бяга…
Приискваше й се да няма ръце, да стане пак капковидна, с тънка слаба опашчица, да се върне дори по-назад, да се превърне в съвършено зрънце хайвер, да не се е излюпвала, да не са я снасяли, да стане пак неотделима част от върховното съвършенство, от идеалната красота.

За която вече можеше само да копнее – неутолимо, жадно и безнадеждно – защото жабата Стоянка обичаше красивите неща.

Защо все трябва да е трудно?
Сред яснота и лекота,
наспани сладко, се събуждат
необходимите неща.

С ръка посягат да докоснат
лицето ти. Те идват тук
съвсем естествено и просто,
с честит разпознаваем звук,

спокойно въздухът ги диша,
водата се напива с тях.
И сам моливът ти ги пише,
и ги разсмива твоят смях.

А ако още са далече –
почакай. Запомни добре:
Не може нищо да попречи,
не може никой да ги спре.

Когато някой те обича,
а после най-накрая спре
и радостта му се затича
към по-приятелско море,

на тебе първо ти олеква –
не си му искал любовта.
Вниманието му отеква
във църкви, в чашки на цветя,

в камбаните на празни чаши,
с които заедно сте пили.
Замахваш, весело-уплашено,
а споменът жужи и жили.

Небето става по-широко,
но е лишено от уют,
тъгата прави резки скокове
и свободата всява смут.

Но и това ще мине скоро,
ще се разсее като дим,
че ти си бил герой в история,
че някога си бил любим…

В пещерите на сърцето,
издълбани от кръвта,
спи съкровище, което
не е сън или мечта,

то е истинско и само
който храбро се реши
да се гмурне там, той няма
да скърби, ще утеши

самотата си, страха си,
ще е силен и богат,
и дори да бъдат къси
дните му на този свят,

ще изпрати всеки залез
тих и удовлетворен,
от една любов погален,
очарован и спасен.

Нева ме помни! Адреса ми знае!
Явно е, ясно е Нева каква е!

Скита, пътува и картички праща.
Рейса изпуска, но все пак го хваща.

Хвърля се, пали се, взима участие,
всичко за нея е страст и пристрастие –

значи и аз! И от гордост надута,
страшно държа тази вест да е чута:

Пролетес, есенес, зиме, на лято
Нева е, Нева е, Нева е злато!

Без всичко мога на света,
без теб не мога само.
Без прилива на радостта
да ме наричаш „Мамо”.

Без този безпричинен смях,
на който ме научи.
Без чувството, че друга бях,
а после ти се случи.

Каквото ще да сполети,
аз само ще празнувам.
Щом вече съществуваш ти –
защо да се страхувам?
 

Белите ръбчета на листата са много елегантни!