Я не ме преценявай ти!
Уж си умен, а пък не знаеш:
работа е да се цъфти.
Работа е да се ухае.

Без усилие, с лекота.
Гледам слънцето и се смея.
Най-любимите си неща
по рождение ги умея.

Милион и едно листа –
всяка есен с различни шарки.
Аз по дланите им чета,
че обичат да бъдат ярки.

Не пътувам. Не ме боли.
Без амбиции, без тревога.
Раждам круши. Роя пчели.
Нищо повече. Но го мога.

*

Скромни малки дървета,
добре сте дошли
на годишния бал,
по-прочут като пролет.
Всичко диша и свети.
Кадифени пчели
цветовете ви галят,
и шептят, и ви молят.

Скромни малки дървета,
колко празничен шум
и какво непривично
и щастливо внимание
Тананика небето
тиха песен наум,
и пръстта се облича
със зелено старание.

Цветовете се ронят.
Кората тупти.
Като гости смутени
пеперуди се мяркат,
а по нежните клони
шумоли и трепти
светлината, скроена
по вашата мярка.

Мъчи ме една мисъл напоследък… Мисълта за стандарта.

За нормата.

Преди време Веселина Седларска каза нещо, което много ме впечатли. (Всичко, което казва тя, ме впечатлява силно, но това дойде при мен в точен ден и в точен час.)
Беше нещо в смисъл, че писател да се хвали, че чете книги, е все едно хирург да се хвали, че си мие ръцете преди операция.

Обаче някак така стана, че да четеш книги е гордост велика и познавам вече доста хора, които трупат прочетените книги като купчина вършини в селски двор, качват се на купчината и кукуригат от изгрев до залез.
Може би вече съм много, много стара, но помня времето, когато беше нормално да четеш. Нищо необичайно.

То е същото като да пишеш правилно.
Не е повод за гордост да пишеш правилно. Повод за срам е, когато грешиш правописа. Да пишеш правилно е кота 0 и това е нормалното.

Да си ученик и да прочетеш книгата, която учите, е кота 0. Така беше. Сега има училища, в които се пише отличен за прочетена книга. Или дори ако е прочетен поне откъсът, който ще учите.
Има и училища, в които се пише отличен само за присъствие в клас.
То е височайше присъствие – и го казвам без ирония, всяко дете е величество.
И толкова по-жалко, ако не се държи като величество – с цялата благородна естественост и с цялата отговорност, които произтичат от това, и които се проявяват във всяка възраст. Или не се.

И като се започне от запетайката… Тя по форма прилича на зародиш, и аз мисля, че тя е зародишът на културата – в поведение, в отношение към света и хората, зародиш на цивилизацията.

И какво за стандарта? Като не можем да го постигнем, започваме да правим жалки опити да го заобиколим. Ако преди „нестандартно” означаваше нещо свежо и смело, надхвърлящо очакванията и нормата, сега, уви, означава – мъчим се да подскочим, даже ей виж, надскочихме се, ама…
И хайде, народе, на нестандартните представления не от Шекспир, а „по Шекспир”. Осъвременено, та чак засрано. Не ни стига ресурс да направим нещата автентични, затова ги модернизираме.
Авангардно вече значи не водещо, а претенциозно. За по-сигурно – неразбираемо, за да си мисли публиката, че тя е проста.

Нестандартно… Колкото да се тътриш вместо да бягаш е нестандартно бягане, да пееш фалшиво е нестандартно пеене, да пишеш неправилно е нестандартна граматика.
Ами не, благодаря. Не искам.

И много ми е жал.

🙂