Постоянен терапевтичен театър

при Държавна психиатрична болница „Доктор Георги Кисьов” – Раднево

представя

ДЕНЯТ НА ТАЛАНТА

по Георги Крумов

В ролите:
Катя Колева
Атанас Витларов, Страхил Драганов
Антон Радков, Костадинка Панева, Недка Маргаритова
Мария Янчева, Михаил Виходцевски

Културтерапевти: Роса Динчева, Димитрина Мирчева

Режисьор: Мария Донева

В един Дом на културата е обявен конкурс за нови кадри.
На обявата се отзовават интересни кандидати.
Един търси слава, друг – признание, трети – пари,
четвърти – топло местенце, където да дочака жадуваната пенсия.
Необходим ли е дом за културата,
искат ли хората да пеят и какво върти света?

Ще разберем на 20 февруари от 10,00
в залата за културтерапия в ДПБ „Доктор Георги Кисьов” – Раднево

Всяка прилика с действителни лица и събития не е случайна.

ВХОД СВОБОДЕН

Снимки – от репетиция.

*

Защо тъгата се изостря и продължава да боли?
Къде, по дяволите, ходи проклетото лечебно време?
Не помня откога е зима. Димят замаяни мъгли.
Надеждите мълчат студено като съкровища подземни.
И тази тежка самота във вечерите се стоварва,
премазва тънката мечта, която някакси покарва,
и бледо, стръкчето пълзи и по зелен корем се влачи,
и времето едва сълзи, и нищо силата не значи.
И сякаш вечно ще остане, инертна и непоклатима,
отпусната, във лед скована,
огромна неуютна зима.

Между прогизнали селца
шосето кротко лъкатуши.
Гугутки с гащички с перца
и сиви щъркели с ботуши.

И чапла, глътнала бастун.
И омърлушени соколи.
Криле и хвъркане, и шум.
А даже още не е пролет.

Купих две кила мартеници, и като се успокоих, че не е нужно да правя, изведнъж ми се доправиха.

🙂

Искам да се сгъна на осем
и съвсем да изчезна.
Любовта? Тя се поизноси.
Явно е безполезно

да съм мила, да се усмихвам
и да не се натрапвам.
Като дете радостта притихна.
Като кокиче капна

капката нежност. Избра си мигла,
мигна и просто скочи.
Ще се обадиш, щом си пристигнеш.
Всичко е ясно. Точно.

Времето дъвче изгнила сламка.
Няма кой да ме гали.
Тлеем отчаяно, в скромни рамки,
както сме се разбрали.

Колко интересно! Гледай:
разораното дими.
Някаква мъглица бледа
над кафявите земи

се издига на къдели
и за миг се застоява,
после бавно – накъде ли? –
се запътва, проредява,

сякаш почвата въздиша
и за малко в равнината
са излезли да подишат
сенките на семената.

Най-бавно се топи снегът,
където имаше пътека.
Покрай отъпкания път
почти не стъпва с крак човекът,

а в рохкавото като пух
на утринната си разходка
врабци със героичен дух
разказват вицове за котки.

Там в първия по-топъл ден
снегът въздъхна и потече,
и до следобед – разтопен,
и даже локви няма вече,

и твърда, стегната стои
една изпъкнала пътека.
Ледът е истински стоик,
а слънцето го гледа меко,

и само го побутва с пръст.
А той, от стъпките пресован,
отвсякъде околовръст
в по-топъл въздух опакован,

не се предава и мълчи,
когато някой го прегази.
Но ето, вече си личи,
че стъпките, които пази,

се стапят, стават на вода,
на тънка ледена дантела,
и вече се прокъсва, да,
и после от пътека смела

превръща се в следа от път,
от охлюв диря треперлива…
И от пътеката снегът,
стопен последен, си отива.