Ох, колко обичам да съм права!
Ох, колко ми харесва нещата да стават, както съм си знаела, че ще бъде!
Особено хубавите неща!
Например романът, който Христо Карастоянов написа СЛЕД „Паякът“.
Какво казах аз тогава? Долу, там, в края на текста? А?
Е?

„Името“ е роман – спомен.

Звучи като епическа песен, с тези омагьосващи повторения на цели абзаци.
В античния и в средновековния епос така се повтарят описания на битки, описания на хора, на победи, на поражения, на кораби и на богове.
Учили сме, че тези повтарящи се формули са се използвали за по-лесно запомняне на безкрайно дългия и никъде незаписан текст.
А може би е било точно обратното – това са били най-ярко запомнените отрязъци от някогашен ярък, жив, истински живот, който с времето започва да избледнява, да изглежда като мит, като сън. Както младостта, когато се отдалечава, се превръща в нещо измислено и очевидно невъзможно.
Романът „Името“ е израснал върху разказа на Христо за княгиня Анастасия.  Докато четях, потъвах в историята и по лицето ми преминаваха сенките от няколко филма, които се прожектираха в ума ми… нещо от Булгаков, Алов, „Бяг“, нещо от Маркес, може би „Есента на патриарха“… черно-бели филми за принцеси, пристигнали инкогнито… в Париж? или другаде?
На мен ми харесват приказките. Харесва ми да ги усещам възможни. Омагьосаният замък на Анастасия е на два ката, с два прозореца, отвъд десния е долината, а зад левия – планината, онази същата, на чието име бяха наречени всичките земи наоколо…
Книгата е увлекателна, малко тъмна, малко кратка.
Много се гордея, че я имам, защото Христо е избрал малко хора да я имат.
Аз бих казала – засега.
А пък аз като кажа нещо… знаете. 🙂

Ябълка на тротоара.
Кожата й е златиста.
Тя е гладка и с лунички,
смее се от прахоляка.
Под езика си усещаш
тръпка от вкуса на сока.
Ала вече си отминал,
а и хората ви гледат…
*
Днес ще се опитам да ушия една ябълка, и сега се надъхвам 🙂 

Както си разглеждах вестник „Септември“, що да видя – аз на младини 🙂

: )

Намерих у дома снимка на Орлин Дянков и това ме върна години назад. Облъхна ме едно настроение, което се задържа наоколо с дни и ето, ще го споделя, не е много, но може би е важно за някого.
Ето я снимката.

Искам да разкажа за Орлин, но спомените ми са откъслечни и малки.
Единият спомен е тържествен и смешен.

Има още →

Хайде, помогни ми, моля те.
Стига си ми се опъвало.
По коляното ти виждам
колко пъти си се спъвало.

Колко свят си пропътувало,
търсило си ми адреса.
От умора си тъгувало.
Чудило си се къде са

тия, дето те очакват.
По поляните си спало.
Днес дойде при мен – заякнало,
весело и подивяло.

Искаш вън! И ми се мръщиш,
до прозореца въздишаш.
Чакай, остани си вкъщи,
колкото да те напиша.

Римите ти ми се галят
и подскачат от вълнение,
мое хубаво, засмяно
бъдещо стихотворение.

🙂

На глас звучи ето така.

В сряда падна се неделята.
Свърши се и таз задачка.
Все едно са ти отнели
най-любимата играчка.

И назад облегнат в стола,
гледаш – ето го, добро е.
Но съгласно протокола,
вече не е само твое.

И почивката е сладка,
а отвътре нещо дращи.
Беше хубаво, но кратко.
Нова работа подхващай!

„Как се боледува най-добре“ не е лошо стихотворение, но съвсем друго казва, когато го чуеш, измяукано от авторката:

За целта, кликни тук

🙂

Колко е хубаво времето вкъщи!
Беля си ябълка. Книжка разгръщам.
Тихичка музика кротко бълбука.
Слънце ли?! Аз пък не мърдам от тука!

Доротея Табакова: „…Но варих парче портокалова коричка в сиропа за баклавата и тя стана като стихотворение на Мария Донева!“

критически отзив (1)