Скоро – на сцената на Драматичен театър „Гео Милев“! 🙂

TT
Неделя. Спокойна сребриста мъгла.
Царица на зимните хубости.
А граждани в своите топли легла
сънуват пари. Или глупости… 🙂

Мария
Свита на топло, а с ледени крайници
искам да спя, но не идва сънят.
Гледай ги мечките – мъдри бозайници,
лягат и цели три месеца спят.
Хъркат доволно, сънуват прилежно,
хич не им пука какво е навън.
Виж костенурките! Виж таралежите!
Хайде на бас, че се хилят на сън!

ТТ
Пък мен не ми се ще, Мария,
да тъна в перманентна дрямка.
Не ми е кеф да съм от тия,
що само нанкат, нанкат, нанкат…

Пред мен стоят, и то е вярно –
къде по-смислени задачи:
да пуша, да похапна харно.
Това е кредото ми, значи!

ТТ
А усмивката къде е?
Без усмивка – лошо!
Ама че съм бил завеян!
п: / забраванко тошо
🙂

Мария
Аз три месеца да дремна,
а пък после ще му мисля.
Я си представи: зелено,
облаци – изпрани, чисти,

и листа разлиства паркът,
и черешата – узряла….
Ей такава сутрин чакам.
До тогава бих поспала.

🙂
Този лиричен диалог може да бъде прочетен и тук.

Тя се готви да пътува.
Вече знае накъде.
Но макар че се шегува,
тайна мисъл я яде.

И макар че тя е смела
и е купила билет,
във лъжи се е оплела.
За да продължи напред,

трябва да развърже възел,
трябва да прескочи плет,
да надвие своя мързел,
да изхвърли много смет.

И четирите саксии
на сираческа съдба
да остави. Да изтрие
спомена за веселба.

Да извика студовете.
Да си спомни за дъжда
във леглото, на ръцете –
пръстените със ръжда.

Да не мисли за доброто.
Да не мисли за вина.
Да си навлече палтото.
Без целувка на уста

да потегли, да замине –
вече знае накъде.
Да остави да изстине
окаденото кафе.

Да не мие тези чаши,
да не готви за обяд.
Да се радва, че се плаши,
Да не търси път назад.

Да не спира. Да не чака,
време е да се реши –
който пак я е разплакал,
няма да я утеши.

Тя се готви да пътува,
но да се стопи снега.
Ще избяга, ще отплува,
но не знам кога,
кога…

Няма да е по-различно.
Бирата и „Травиата”
хората ще ги обичат
и без мене на земята.

С мекия прозрачен вятър,
бабичките – със протези,
с нови гуми за колата –
доста този свят ни глези

и благата се разливат,
чудни до непоносимост,
идват и не си отиват.
Само мен не ще ме има.

Три снежинки за заглавие
са едно добро начало.
Щом отгоре ги поставиш,
настроението бяло

леко думите поръсва,
те подскачат от вълнение,
и над тебе клонка тръсва
весело стихотворение.

С уверена и зла походка
при мене идват през нощта
две много неприятни котки –
Безсъние и Самота.

С настойчиви и хладни лапи,
безжалостни и търпеливи,
не ме нападат и не хапят,
но чакат. И не си отиват.

Очакването им ме дразни.
Търпението им ме плаши.
Леглото ми изглежда празно –
ужасно мое, никак наше.

Неясни тръпки от тревога
пробягват леко по гръбнака.
Два ангела четириноги
със мен разсъмването чакат.

Софокъл е един от бащите на древногръцката драма. Неговият принос за развитието й е огромен. Той намалява значението на хора и прави диалога по-жив и по-интересен.

В неговите трагедии гордостта е един от най-големите грехове, които човек може да допусне.
Така е и в трагедията „Антигона”: заради прекалено голямата си гордост и нежеланието си да се вслуша в гласа на разума, Креон е наказан по най-жестокия начин. Неговото наказание не е смърт, а нещо по-лошо – да живее с вината, че заради него всички, който е обичал, са мъртви.
Според „Антигона” да си мъдър означава да си умерен в желанията си, да не си прекалено самоуверен, да умееш понякога да отстъпиш, дори ако мислиш, че ти си прав, а другият греши.

Макар че трагедията е наречена на Антигона, главен герой в нея е Креон, защото точно чрез него Софокъл разкрива тази идея. Антигона до смъртта си остава непроменена, а Креон претърпява развитие и се променя. Трагичното е, че той осъзнава грешката си прекалено късно.
Позицията на Креон  е, че всички трябва да бъдат равни пред законите, че не бива да има привилегии за роднините на владетеля. Макар че Полиник е негов племенник, Креон държи законът да се спази.

Не ще приема за приятел никога
врага на своя град, защото зная аз,
че той, градът, спасява, и че плува ли
щастливо той, намираме приятели.

Буквално до преди няколко дни в Тива е имало война и всички са измъчени от хаоса и нещастията, които тя носи. Креон иска да даде на народа сигурност, ред, спокойствие, справедливост. Затова налагането на закона е толкова важно за него. Той дава лична жертва в името на своя народ – Полиник трябва да понесе цялата тежест на наказанието. Това не е лесно, но Креон го прави заради висша цел – доброто на града.
Антигона също е права за себе си, защото е водена от любов към мъртвия си брат.

Мисли каквото искаш, ала брат си аз
ще погреба и ще загина радостна.

Но ако нарушител беше не Полиник, а някой чужд човек, не знаем дали тя би се застъпила за него. Всъщност тя е егоистка, защото мисли само за брат си и за това, да има чиста съвест, а не се интересува от благото на града. Да си владетел означава в трудни мигове да вземаш трудни решения. Антигона е от царски род, но тя не е готова да понесе царската отговорност – съвестта да те измъчва, но да си се погрижил за общото благо. Тя мисли като жена, като любяща сестра, не като политик и владетел.

Въпреки това обаче, за Софокъл Креон е виновен. По законите на трагедията героят трябва да бъде добър човек, за да може публиката да не е безразлична към бедите му, а да изпитва съчувствие. Така зрителят преживява и надеждите, и страха, и болката му, и разбира по-добре поуката, става по-добър и по-разумен.

Ето защо Креон е изправен срещу Антигона, която също защитава справедлива позиция и има силни аргументи. Публиката трябва да реши на чия страна е правото.

Хорът донякъде помага да се вземе това решение, но и тиванските старци се колебаят. И те виждат логиката и на двамата опоненти, и единият е разумен, и другият. Няма начин спорът да се реши с логика. Решаваща е силата.

Креон е владетел, затова може да издава присъди и да държи на изпълнението им. Макар че с него говори хорът, макар че и Исмена, и Антигона, и Хемон, всеки по свой начин, се опитват да му покажат другата гледна точка, Креон остава глух за думите им.

Тази прекалена самоувереност е неговата вина. Иронично е, че точно Креон казва:

О, много често твърде упоритите
души разбити падат.

Той е заслепен от гнева си, от нараненото си честолюбие, от обида, че заповедта му е нарушена и че вместо гражданите да го обичат, те роптаят срещу него. Затова не усеща, че е стигнал прекалено далеч и не може да се върне назад. Умират любимите му хора. Той сам се ослепява и това е зловещо и ужасно, но пак не е достатъчно наказание за злото, което е причинил, макар и с добри намерения.

Неговата крайност го довежда до трагичен край. Затова поуката на финала е ясна:

За да бъде щастлив този земен живот,
първо мъдри да бъдем. …
…Заплащат с големи беди
горделивците своите дръзки слова
и така те се учат
на старост да бъдат разумни.

Дали Креон доживява до старост, както преди него Едип, сам, ослепен, прогонен от града?
Софокъл не казва нищо за това. Оставя ни сами да мислим кое е добро и кое – зло, кой е прав и има ли победители в този сблъсък на истини и справедливости.

Когато бяхме малки, сестра ми беше много гнуслива.

И последният член на родата знаеше, че съм бременна, плюс/минус една седмица след/преди мен. Свекърва ми ме извика с толкова тържествен полу-шепот, че се уплаших да не е решила да ми обясни от къде идват бебетата, или нещо още по-срамотно и тайно.
– Миме, – каза ми тя.- Миме. До днес – било, каквото било. От сега нататък обаче не трябва да крадеш.

Сънливо мълчаливо замаяно врабче
във къщи си отглежда от вчера януари.
Те заедно закусват. Разделят си парче
оранжев портокал. Бурканче мед отварят.

Врабчето е разумно. Не бърза да лети.
То мисли да остане на топло. Тук ще чака.
Изпраща януари до външните врати,
и после нещо готви, чете, премита мрака.

И този януари си има вече дом,
врабче – да си обича, врати – да си отключва.
Какво като е зима, и е студено, щом
такова чудно нещо решава – и се случва.

Снежинките са най-приятни,
ако се гледат отдалече.
Във кухнята е ароматно,
и курабийките препечени,

и, разпечатани, бонбоните,
блестят със разтопени крайчета.
Отблясъците по лимоните,
медът и слънчевите зайчета,

които скачат по покривката
и се разхождат по витринките,
ми правят весела усмивката
и ме сдобряват със снежинките.