Имало едно време два крокодила, които много се обичали.
Единият бил мъжки, а другият женски.
Те били необикновено привързани един към друг. Били заедно от съвсем малки и не можели да си представят, че някога ще се разделят.
Живеели в малка рекичка, която правела завой точно там, където те се срещнали за пръв път. Мястото толкова много им харесало, че те решили никога да не го напускат. Било спокойно и красиво, имало достатъчно храна и животът им бил прекрасен.
„При закрити врати“
Жан Пол Сартр
Животът има странно чувство за хумор.
Той ни събира с хора, които не можем да понасяме, и дори ни принуждава да ги обичаме. Съдбите ни се преплитат, преживяваме катастрофи и провали, заспиваме прегърнати и се събуждаме в леглото със смъртните си врагове. Любовта ферментира и се превръща в омраза, утаява се в отровно безразличие, ври, кипи, разяжда. Обвързани, отдадени, с общи спомени и общи грехове, не знаем кой е жертвата и кой – палачът. Ясно е само едно – това е нашата съдба и ще бъдем заедно, докато смъртта ни раздели.
В предаването на Соня по ТВ Стара Загора, моля ви се, има около 20-минутен репортаж! Гот! Аз всъщност не си спомням какво беше :)))
Ето какво.
Между 25 и 45 минута някъде.
…беше много весело.
Читалище „Зора“ е боядисано в бяло отвътре и стените му направо светят.
Домакините са дружелюбни и организирани, и пълни с новини, и имат неща за разказване и събития за обсъждане, клюки за обменяне и книги за надписване, и все едно си станал 5 сантиметра висок в гнездо на лястовички.
Идва време да започваме. Влизам аз в залата, готова да привлека вниманието на публиката.
Нищо подобно!
Залата пълна до ръба, предимно с най-красивите млади хора, които съм виждала изобщо, напълно концентрирани и готови да гледат и да слушат.
Четох стихотворения и те се усмихваха и бяха чудесно-мили.
Мисля, че продължих с около три стихотворения повече от идеалното, но просто не исках да се махам от там.
Модераторът модерираше, фотографът фотографираше, поетесета четеше, читателите слушаха.
Уф, хубаво беше.
Увяхнала сянка на репей,
листа, като карти размесени.
От мъка по мене се цепи
бодливата кожа на кестена.
И локвите бавно се пълнят
със чай от отровни растения.
В очите ми кратко покълва
щастливо и зло настроение.
Това е стихче от „Сбогом на читателя“. Аууу, от 1995… Разглеждам си я сега, и мисля тия дни да сканирам хубавите рисунки на моя скъп приятел арх. Петър Бакърджиев и да ви се похваля с тях.
Тихи пуканки в небето.
Меко слънце от масло.
Аз съм точно там, където
вятърът е свил крило.
Във трева приятно гладка,
с брошка от копринен мак,
времето подремва кратко,
после, бавно, тръгва пак.
Идеята за тази книга възникна преди година, като на шега.
Краси каза:
– Никога не е правено подобно нещо, дали изобщо е възможно да се получи?
– В никакъв случай – отговорих й аз, и всички заедно са заехме да го осъществим.
Мария Донева 