Смесен брак.
Бебето гука на всички езици едновременно.

Представи си: Бог да се роди!
В кръв и болка, както всяко бебе. 
И светът – по-светъл от преди. 
И доброто е дошло от тебе. 

Представи си: Бог ти е дете. 
Даден ти е, за да го отглеждаш. 
Да го пазиш, докато расте
заедно със твоята надежда.

Представи си: той преди това
в този образ друг път не е слизал. 
Гледаш го със сведена глава,
съзерцаваш го съвсем отблизо.

Твоето дете. Невинен бог.
И да няма ангели пазители,
ще го пазиш ти, докато можеш,
както тебе – твоите родители.

Някои неща са обратими,
а пък аз се счупих безвъзвратно.
Бях едва ли не неповторима,
а сега, с примижване, приятна.

Сприхава съм. Без да искам груба,
мрачна, иронична, заядлива.
Да го кажем тъй: ако съм гъба,
не разчитай, че ще съм ядлива.

Възраст, стрес и нерви, преумора.
Бях, каквото бях, сега не съм.
Но това е временно, и скоро
ще еволюирам в таласъм.

Всеки, който пише, пише
най-красивото възможно.
Някой – просто както диша,
друг – изискано и сложно.

Всеки пише както знае,
с мисъл и въображение.
Вложиш ли душа, това е
пост, молитва и служение.

После с други странни хора
се събираш да четеш,
дишаш със гърди разтворени,
правиш нещо както щеш.

Даже да не се получи
точно както е мечтано,
да излезе, че е скучно
и родено твърде рано,

хрумването да зяносаш
и профукаш, или пък
толкова да го преносиш,
че да стане запъртък,

даже и да те разнищят,
имаш своята победа:
отвоювани от нищото
четири красиви реда.

Светата църква си е за света,
но църквичката в нашия квартал
за мен е сред най-чудните места
със двора си зелен и разцъфтял,

с чешмата със пиринчения кран
и котките, които се прозяват,
и попа, благодушен и разбран,
и бабите, които му подпяват.

Иконите са ми като рода́,
познават ми и грешките, и хала,
изслушват ме, когато съм в беда…
Най-силно вярвам в църквата в квартала.

Усещам, майка не иска
да й подръпвам ръкава.
Все още е тук, наблизко,
но някак спря да внимава.

Гранитни, смътни години
стоим без нея самички.
Тя гледа все да намине
и да помогне на всички.

Макар че вече я няма,
от сън на сън пак надниква.
Но с тази мъка голяма
полека-лека се свиква.

Все още ясно се чува
и ва́жи нейната дума,
но нови случки и снимки
запълват вече албума.

Животът влиза в различни
посоки и коловози.
Тя спи под две поетични
и бели каменни рози.

Сънувай слънчице меко
и сладки сънища само.
Пристъпвам тихо и леко.
Спи-спи. Обичам те, мамо.

Избеля искрящата боя.
Зверовете се опитомиха.
Акробатката надебеля
и фургоните се вкорениха.

Запиля се някъде камилата.
Фокусникът си издаде трика.
В куфар се превърна крокодилът.
Клоунът отиде в политиката.

Лъвовете никого не плашат
и не смайва никого факирът.
Мишките шушукат из талаша:
циркът заседи ли се, умира.

Имам къща и рамка. Вече съм се прибрала.
И воалът ми кротко тлее в здрачната зала.
Аз съм вкъщи и вече съм далече от всичко.
И сърцето ми пърха, неизменно самичко.
В свят, потънал във багри, то мълчи и замира.
То самò се прегръща. И понякога спира.
Тишината е плаха, светлината – прозирна,
а земята е щедра, ароматна и мирна.
И зелена, и черна. Аз оплаквам не нея,
а тревожните хора, за които живея.
Тези топли човеци, те ми идват на гости
и са тихи, вглъбени и самотни до кости.
Аз не съм ги поканила. Те сами ме намират.
В моя поглед, най-после, като в дом се прибират.

*

Снощи бях на гости у Ахинора, ама наистина. Беше толкова хубаво, уютно, сред приятели. Гергана Атанасова, е намислила вълшебен формат, събира съмишленици и сътворява празник. Благодаря!

Стените са ми неудобни и таванът ми е неудобен.
А леглото как смее изобщо да се нарича легло.
Подът скърца, насреща ми се хили гардеробът,
и нищо, ама нищичко в такава нощ не е добре дошло.
Няма добри идеи. И сънища, очевидно. И надежда няма,
че ще заспя в следващия един век.
Нощта  се е тръшнала, безполезно голяма,
и не си спомням защо ми трябваше да се раждам човек.
И защо ти трябваше и на тебе да отиваш, където си отишъл,
и какво правиш, какво толкова има там.
И добре, ето, пиша ти, ама какво да ти пиша,
като не мога да мисля, да виждам, да дишам, и само ям.
Поне да имаше едно копче, да го натисна,
и докато се върнеш, светът да спре.
Няма без тебе къща, няма без тебе вечер и сутрин,
няма нищо и няма всичко…

Иначе съм добре.

Очакваме я този септември.

Илюстрации Елена Панайотова, оформление Христо Гочев, редактор Здравко Дечев, коректор Слава Петрова, издателство Жанет 45!

Ето мостра:

Ето я и на сайта на издателството: ТУК

Август, пълноценно летен –
пълноводен, пълноцветен,
пълнозърнест, с пълна чаша…
Аз се крия и се плаша,
тясно ми е и горчиво,
ледено студено, сиво,
а пък и по-зле ще става…
Август ми се подиграва.
Вирнал е зелени клони,
със звезди като с пагони
небесата маршируват,
и смокините издуват
захаросани кореми.
Като планини големи
се притурват страховете.
Вързани на възел двете –
слънчевият ден с бедата,
лятото и самотата,
тайният копнеж и краят…
Билки и цветя ухаят,
облаците се разпухват
и глухарчета избухват,
и сред всичко, плътно, слято –
август, чернота и лято.

Той си отиде от себе си.
Вече го няма.
Може душата му да е на топло
при мама.
А пък във тялото,
като с навита пружина,
скърца и вие
почупена, гнила машина.
Мрачна промяна,
мъчителна и непонятна.
Малка душица,
ръчица гальовна и златна.
Шумен натрапник,
без право заграбил баща ми.
Болка в очите,
прорязване през съвестта ми.
Хайде, легни, отдъхни си,
поспи си, прости си.
Вкъщи си. Тук си.
Спокойно. Да, аз съм. Да, ти си.