Това е второ и последно мече от този вид, защото шалът свърши.

Има думи, понявга излишни за нас,
има думи, в сърцата ни скрити.
За какво ли да казваме всичко на глас,
щом са казали всичко очите?!

Замълчи, замълчи,
нима в наште очи
всички чакани думи ги няма?
Замълчи, замълчи,
виж в очите звучи
туй, което с теб чувстваме двама!

Чувството е, все едно несъзнателно си рисувам нещо, ей така, унесено, мечтателно и безгрижно.
После всеки път когато погледна нещото, си спомням чувството. Влизам в чувството като в стая. Ако мога да го пренасям и да го дам на друг човек…
Ей, това ми прилича на много хубава свръхсила!

Зайче като зайче – очите му като очи, ушите му като уши, подскоците му като подскоци.
Понякога скоквало малко по-високо, друг път без да ще си топвало опашката в локвите.
И ушите му били малко по-дълги от средното, но то всяко зайче си е за себе си, нормата е само ориентировъчна, а ушите – всеки си има индивидуален комплект, нали.
Обаче като влязло в пубертета, зайчето Траянчо взело да се притеснява. Ушаците му наистина се възвишавали над него като Гордастарапланина, запрятали се всеки път като минело през врата, щръквали неуправляемо всеки път, когато… абе безпричинно и ненадейно.
Един ден Траянчо… извинявай, знам, че вече не си бебе!
Един ден Траян си казал – ще отида да ми ги коригират. Искам да съм без особени белези, да е по-ненапрягащо, а и аз съм добър и честен млад заек с чувство за хумор, не ми трябват екстремни уши, за да ме разпознават.
Но като си представил, че операцията сигурно ще боли; и като си спомнил как мило му се усмихват всички, когато видят ушите му, решил да си живее все така.
И така си живее Траянчо.

От жилетката остана поне за още двама от същия сорт.