Пак видях една светулка, мило.
Беше много малка и туптеше.
Тя си мислеше, че се е скрила,
и че се вълнува си личеше.

Беше ярка нощ със мрак и блясък
в черно, ясно синьо и зелено.
Нежно се преструваха, че гаснат
няколко звезди опитомени.

И луната, пълна чак догоре,
правеше света да е вълшебен.
Ти разбираш за какво говоря.
Затова споделям само с тебе.

В очакване кога ще те целуна,
прелиствам часовете като книга.
Светулките си вдигнаха катуна
и вече няма кой да ми намига.

През юни на човек му се обича.
Дали ще дойдеш скоро, аз не зная,
а трябва да получа – спешно, лично –
една целувка сладка най-накрая!

Във леопардовия мрак
на улиците летни
един любовен котарак
зеници ще присветне.

Една светулчица любов
над него ще прелитне.
Сърцето – липово листо –
ще трепне беззащитно.

То иска да се предаде
съвсем без бой, самичко.
Луната да го отведе.
Довиждане на всичко.

Дано, дано не се спаси
и пътя му да мине
луна със сребърни коси,
луна със дрехи сини.