Изгледаха ми се очите от гледане,
но щъркел не видях.
Полетата се зеленееха,
а между боровете смело
заравяше ръце небето
и ги приглаждаше на път.
Огромни щъркови гнезда
като изсъхнали сладкиши се ронеха,
а край реката
по-ярко слънцето блестеше.
И аз се носех по водите
на придошлата ранна пролет,
макар че щъркелите бяха
на среща с някой друг, не с мен.

Отново си далеч от пролетта.
И нямаш ни една любовна мисъл.
Какво да си прикриват със листа
дърветата? И както ходиш кисел,

по миглите снежинки се лепят,
а къщите са бели като булки.
Не хора, а кокичета вървят –
със преспи върху шапки и качулки.

Палта дебели – топличко под тях.
Примижват замъглени очилата.
И вместо яд, на теб ти идва смях
от капката, полазила в яката.

И вместо в лед, снегът минава в кал –
кафява, сочна и мекосърдечна.
О, явно ти не си добре разбрал,
и пролетта не е съвсем далечна.

Гинко – новодомец!

🙂

Бадемовият цвят моржува –
със сняг си мие личицето.
Сега ще видим колко струва
желанието, със което

напираше да се излюпи
и на света да се покаже.
Бадемовият цвят се къпе
с вода от пресен сняг. И даже

се радва и поруменява,
и бухва като морска пяна.
И пролетта внезапно става
хиляда пъти по-желана.

Чаровен слънчев предиобед.
За мъничко поне, до двора,
излизат вън, за да походят
забравените стари хора.

Висок и тежък е бастунът.
От всичко им сълзят очите.
По устните ще ги целунат
сега на слънцето лъчите.

И котките ще ги погалят.
И светлинката ще ги зърне.
Земята те наобикалят,
а скоро тя ще ги прегърне.

Със криви пръсти пипат нежно
листата, храстите наболи
и тези стръкчета надежда,
които се броят напролет.

Тревата иска да расте
по свои вътрешни причини.
По песъчинките чете,
че скоро зимата ще мине,

и ето я, подава нос
и въздуха студен опитва,
и с тънък крак, зелен и бос,
изгнилите листа разритва.

и си расте, и си мълчи,
и под зелен мустак се смее,
и отдалече си личи,
че е заета да живее.

Когато трябваше да се полее пролетта,
не бяха останали снегове за топене.
Никой не се трогваше от кокичетата –
нямаше лед,
за да го разбият с глупавите си зелени главици.
Дърветата цъфтяха старателно,
кокалести барбита в сиво и розово.
Вятърът влачеше найлонови торбички,
залепнали за подметките му.
Топлото време се промъкна гузно,
като някой, който се измъква от магазина за климати,
без да си плати.
Но пролетта все пак трябваше да се полее.
Затова се събрахме
и зачакахме нещо да ни зарадва.

Мартенички – защото наближава първи март. Но мисля, че на фибички могат да цъфтят целогодишно, и ще стоят добре. Синьото също е леко компромисно, но пролетта е ларж, няма да се заяжда за подробности я 🙂

Между прогизнали селца
шосето кротко лъкатуши.
Гугутки с гащички с перца
и сиви щъркели с ботуши.

И чапла, глътнала бастун.
И омърлушени соколи.
Криле и хвъркане, и шум.
А даже още не е пролет.

Купих две кила мартеници, и като се успокоих, че не е нужно да правя, изведнъж ми се доправиха.

🙂

Колко интересно! Гледай:
разораното дими.
Някаква мъглица бледа
над кафявите земи

се издига на къдели
и за миг се застоява,
после бавно – накъде ли? –
се запътва, проредява,

сякаш почвата въздиша
и за малко в равнината
са излезли да подишат
сенките на семената.

Трийсет и девета пролет
скоро ще посрещам.
Ще ми се да я помоля
да не е гореща.
Да не е студена също.
Да не е проливна.
Да се прибере във къщи
кротко и приспивно.
Да е мека. Да е трайна.
Бавна и красива.
И да продължи безкрайно,
без да си отива.

1.

Във тревата покарала
и върбите засмени
аз за щъркели гледам
през стъклото на рейса.

И очите ми стават
интензивно зелени –
щъркелите къде са,
щъркелите къде са?

2.
Найлонови торбички
и пътни знаци, крави –
на щъркели приличат,
на щъркели се правят.

Очаквам и се взирам
край гьолове разплискани,
но щъркел не намирам,
а щъркел ми се иска!

3.
Тази пролет те не щат
да ми се покажат.
Скрити в храстите стоят.
И приклякват даже!

И хихикат под мустак,
като ги отмина.
Щъркел шарен дългокрак
няма таз година…

1.

Рапица! Възторжени полета!
Племена от прелетни глухарчета!
През разперен облак нежно свети
бялата луна, едва нагарча,
течна като на зелена слива
млечната костилка. И
див, червен, внезапно се разсмива
летен мак със пламнали очи.

2.
Самичка съм като чорап,
случайно отървал въжето.

3.
Не ми е мъчно, че дърветата
свалиха булчинските рокли.
Зелените работни дрехи,
с които тихо шумолят,
разхлаждат денем, нощем топлят,
и птици в пазвите им спят.

От птичи завръщания шуми тополата.
Но тя е къща – без право на полет.

Тя има нежни ръце зелени.
Прегръща птиците уморени.

От нея песен добра звучи
и всички птици са й очи.

 
.
1984 г. Ихааа! 🙂