Включено на двайсет, грее
слънцето, пече си сладки.
Хрускави листа канелени.
Кестени приятно гладки.

Малки трепкащи моменти
хвъркат, весело разголени.
Есен е – по документи.
Но на пипане е пролет.

Това е древен шаолински стил на представяне на поезия.

Ето две минути от чудесната вечер в „Куфара“. Благодаря от все сърце на Ваня Могилска и на Биляна Атанасова, че измислиха тоз хубав повод да се видим!

Видеото е тук.

В първия слънчев ден,
първият, който прилича на лято,
да купя много ягоди – първите,
скъпи, ароматни, червени.
Майките лъжат децата си, че не са сладки.
Сладки са.
Докато вървя към спирката ми става горещо –
дрехите ми още не са разбрали за лятото,
не се събличам,
рано е.
През найлоновата торба прокапва червен сок.
В деня, който прилича на лято,
да ги нося за някой, който обича ягоди,
както аз обичам него,
да изцапа лицето си,
да се усмихне,
и с една усмивка,
предназначена за ягодите,
да доведе лятото вкъщи.

Имала съм пълна колекция от месеци. Почувствах се много приятно.

Дева – дай й да си подрежда…

Има още →

Тихи пуканки в небето.
Меко слънце от масло.
Аз съм точно там, където
вятърът е свил крило.

Във трева приятно гладка,
с брошка от копринен мак,
времето подремва кратко,
после, бавно, тръгва пак.

Тъкмо прецъфтяха сливите –
люлякът полилавя.
Щъркелите мерят нивите
с кльощавите си крака.

И подмолно, непрекъснато
нещо диша, шумоли.
И със цели шепи пръснати,
пърхат лакоми пчели.

1.

Във тревата покарала
и върбите засмени
аз за щъркели гледам
през стъклото на рейса.

И очите ми стават
интензивно зелени –
щъркелите къде са,
щъркелите къде са?

2.
Найлонови торбички
и пътни знаци, крави –
на щъркели приличат,
на щъркели се правят.

Очаквам и се взирам
край гьолове разплискани,
но щъркел не намирам,
а щъркел ми се иска!

3.
Тази пролет те не щат
да ми се покажат.
Скрити в храстите стоят.
И приклякват даже!

И хихикат под мустак,
като ги отмина.
Щъркел шарен дългокрак
няма таз година…

:)))