****

Имам този блог от четири години. 🙂
Направих го заради Ан, по нейно настояване и с нейна помощ.
Аз не го исках, защото не мислех, че имам какво толкова да кажа и не вярвах, че ако кажа нещо, ще има кой да го чуе.

През изминалите 4 години блогът се превърна в уютно и топло място, на което суетата ми пусна корени, израсна, разлисти се и разцъфтя.
Интересувам се от посещенията в блога. Радвам се на вниманието. Вълнувам се от имената на държавите, от където някой е надниквал тук. Представям си – какви ли хора намират нещо за себе си… Сигурно предимно жени… Какви жени ме четат? Какви мъже?
Да бе, какви ли? Познавам лично някои от тях – достойни и възхитителни личности.
За мен е чест, че се отбивате тук.

А дамите? Предполагам, че между вас има майки и баби. Поетеси, с цялата красота на думата, с нейния изправен гръб, вирнат нос, смях и дълбочина. Има библиотекарки, не много учителки. Има дами със строги професии. Може би някоя студентка? Вълчици от една и съща глутница, които никога не са се срещали, но това съвсем не означава, че глутницата няма да се отзове.
Благодаря ви.

Знам, че съм поканена да пия кафе с много от вас всяка сутрин. Нали?
Аз от Нова година насам сутрин не пия кафе, а чаша гореща вода с мед. Ритуалът обаче остава.
Усмивка.

Мисля да си наложа пост, две седмици да не пиша нищо тук. Да не слагам и картинки.
Чувствам се уморена и изприказвана. Прекалено насочена навън, прекалено вслушана в чуждите гласове, отдалечена от своя собствен глас.
Ако имам хубави мисли, ще ги пиша в тетрадка.
Давам си сметка, че много от написаното през последните 4 години е извикано от блога – мястото му го е чакало, затова то е дошло. Стара истина – работата се учи с работа, писането се учи с писане. А когато успея да кажа нещо вярно и точно, веднага получавам награда – вашето внимание.

Не замълчах по-рано, защото исках да отбележа рождения ден на блога. Може да не сдържа думата си за мълчанието – ако не успея, ако изникне нещо спешно за казване или пък ако променя намеренията си. Умният човек е гъвкав, нали така? Ще видим.

Прегръщам ви за чао, ще дойда пак след няколко си там дни, към 18 април.
Честит рожден ден, блогче!

На 22 март от 20 часа

в Чайната на „Бенковски” 11

Антони Дончев, Венцислав Благоев, Марина Господинова и Мария Донева
ви канят на концерт:
световната джаз-класика – с оригинални текстове на български език.

Прочее славяните и преди имаха джаз, но бидейки българи, го изпълняваха на чужди езици.
Но как може всеки да те разбере, ако кажеш на португалски „Бог”, на френски „Очакване”, на английски „Широта”, или „Любов”, или „Младост”, или „Отрова”? И така беше много години.
След това човеколюбецът бог, който урежда всичко и който не оставя човешкия род без разум, ни изпрати идея.

Мария Донева, жена умерено праведна и сравнително истинолюбива, устрои български текстове на много песни. Изпърво написа думи за песента на Жобим „Desafinado” (ще рече „Фалшиво тананикане”, понеже тя сама така си пее). Научи за благата вест Венци Благоев, прочете текста и видя, че беше добро. И поиска Мария да напише още думи, и тя написа. И събраха се с Антони Дончев и Марина Господинова, и ги изпълниха заедно.

Някои казват: „За какво са ни песни на български език? Музиката казва всичко, а думите не са много важни.” Така казват, но те не знаят, че когато думите на една песен се разбират, тя стига и до сърцето, и до ума на човека, и го вълнува повече, и му носи повече радост.

Други пък казват: „Защо са българските песни? Тях нито бог ги е създал, нито ангелите, нито пък са изначално написани от авторите на стандартите.” И не знаят, окаяните, че джазът е интерпретация и лично преживяване, и пресътворяване както на музиката, така и на думите, които я съпътстват.

Ако ли пък някой рече, че не сме ги нагласили добре, понеже и сега още се нагласяват, ще дадем този отговор: Джазът е нещо живо, което се променя при всяко изпълнение, и пламъчето на свещта, полъхнато от дъха на някой от публиката, става част от изпълнението, затова то е различно всеки път.

Ако ли запиташ любителите на джаз-музиката: „Какво ще правите на 22 март от 20 часа и какво ще слушате?”, те всички знаят и ще отговорят: „На 22 март от 20 часа ще отидем в Чайната, за да слушаме Джаз и Поезия, и любимите си песни на български език!”

Вход? 10 лева 🙂

Когато изсипахме всичките тези малки парченца и започнахме да ги разделяме в кутии (крайчетата, парченцата със странна форма, всички останали – с лицето нагоре и малко по малко – по цветове), то изглеждаше отчайващо – от къде да започне човек и кога ли ще приключи.
Камината ми топлеше гърба. Нощем лампите хвърляха отблясъци, но ние не се предадохме.
Подреждахме всеотдайно и ето – за две денонощия без малко картинката светна.
Последното парченце беше паднало на земята, и каква радост, като го намерихме!
Любимо време на любимо място, Коледа при кака 🙂

Баклавата се пече
и ухае надалече.
Спеше си като мече,
но сега си буден вече.

Вечерта блести с очи
и сред аромати плува.
Много сладко си личи –
смееш се и ми хитруваш.

Сънен, бос, си дотърчал
и приличаш на момченце.
Много ли си огладнял?
Ще опиташ ли парченце?

До прозореца стоим.
Вън – луна като тава.
Тънък вятър, лед и дим.
Тихо. Запомни това.

Новата ми книга е толкова нова, че е на минус няколко дни 🙂
Първо ще се появи в София, на Панаира на книгата в НДК, на щанд № 326.
Който я види, да ми разкаже, моля.
Аз сигурно ще си я гушна няколко дни по-късно.

Премиерата на „Шепа лъскави череши“
в София
ще бъде на 12 декември от 19 часа
в + това (ул. Марин Дринов 30)

Имам желание да говоря тихо, да говоря за сериозни и важни неща.
Имам желание да ви видя отблизо.
Сто на сто ще има също смях и гушкане и тананикане и тропот.

Мисля, че в +това ще е  хубаво. Преди няколко дни там беше премиерата на „Улица „Щастие“ на Оля Стоянова, ще ми бъде приятно и аз да празнувам на същото място.
С вас.

Моля, заповядайте!

🙂

Соня, сега над какво ли работите?
Сменяте книгите, с тях и животите.
Мислите, гледате, дълго четете.
Страници кротко Ви галят ръцете.
Листове чисти, с кръвта на мастилото.
Стръмни пътеки по склона към билото,
към върховете на литературата.
Допир красив до плътта на културата.
Белези тежки и удари груби.
В грешка е, който следата Ви губи.
Вие сте, Соня, светулка с фенерче.
Глупав е оня там, който се ерчи,
който съветите Ви не послуша.
А сте, в добавка, по-сладка от круша,
по-апетитна от крем-карамел.
Вие писателя правите смел,
по-съвършен, в себе си по-уверен.
Вие сте блен! И приятел сте верен,
мила и умна, коректор коректен,
грижа безшумна, редактор перфектен!
Вие сте красива! Вий днеска празнувате!
Ний пък щастливи сме, че съществувате!

Рожденият ти ден
пристига без да пита,
честит, разгорещен,
от всичко ще опита.

Ще вдиша весел шум
и чаша ще изпразни,
повтаря си на ум
куп поздравчета разни.

Очите му блестят,
с целувчица те сгрява –
да, дните си летят,
но твоят ден остава!

Честит рожден ден, мила Мария!

тошко  🙂

Рожденият ми ден
потропва със копита.
Оглежда се за мен.
Пръхти, подскача, рита.

Докато нощем спим,
подсеща тайно всички.
Подушва – търси дим
от шарени свещички.

Звънчето му звъни.
С опашка смешно маха.
И всички скучни дни
му дават бучки захар.

Обичам всички букви, но най-много обичам Ер Малък. Когато бях малка, исках аз да съм Ер Малък, сега ми е грижовно и мило, все едно съм му майка.

Толкова е дребен, този изтърсак, леко сополив все, с мръсни ръце, със смола от дърветата, по които се катери, с пръст под ноктите, защото все играе на топчета и все си ги губи. Толкова е малък, че Ото, ако позалитне, може да се търкулне върху него и да го сплеска. Особено в тетрадките на първолаците опасността е много голяма. Аз казвам на Ер Малък да си носи в джобчетата трески и да подпъхва по някоя под Ото за по-стабилно, но познайте дали някой изобщо ме слуша какво говоря.

Мисълта за Ер Малък ме тревожи. Имам потребност да го спасявам. Представям си как го нося под езика си, докато трети ден вървя през пясъчна пустиня без капка вода. Търся го панически дни наред и го намирам в детската градина на мравките, безгрижно заспал следобед. Вадя го за яката от кафето си, слава богу изстинало, и после гледам следите от обувчиците му към ръба на масата.

Не мога без Ер Малък, и без другите не мога, ама без него… Не знам.
Любов, какво да кажа. Това е.

От днес Иво е пълнолетен.
Вече всички вкъщи сме пълнолетни.
Ако на някой му се прииска да се чувства и да се държи като дете – може, но вече по свой избор и за определени неща, а не по силата на закона. Какво по-хубаво от това?
Вече мога да му предлагам да изяде десерта преди супата, и ако се съгласи, няма да съм виновна аз. Можем да гледаме някой филм до много късно, макар че сутринта е на училище. Мога да пропусна натякванията и досадното напомняне и ръчкане – лягай си, ставай, яж, облечи се – и то без грам чувство за вина.
Вече сме двама пълнолетни равноправни граждани на републиката.
Сега, след като стана пълнолетен, той не трябва да ми иска разрешение за това, което е намислил.
Може да чуе мнението ми и да се съобрази с него, ако прецени, че е правилно.
Може да ми разкаже за нещата, които му се случват, и да ме попита какво мисля за тях. И да ме изслуша, ако му казвам интересни работи.
Може да приеме съветите ми – не защото така трябва, а от уважение и обич.
Може да ги отхвърли, когато не му вършат работа.
Ей. Не се страхувай. (Това го казвам на себе си.) И досега си беше така. Нищо няма да се промени. Това е Иво. Просто днес има рожден ден. Какво си ревнала.

Честит рожден ден, мое мило детенце Иво!

Пътят крачи и накрая стига
в селото. Нататък е небето.
Като от картинка в детска книга,
църквицата, пребледняла, свети.

Седнала е между два кипариса
на тревата, за да си почине.
Покрай нея всички хора стари са,
кретат и почти ще се споминат.

Църквицата е като момиче,
дадено на село при роднини.
Утрото във слънце я облича
и я гушва, за да не настине.

А отвътре, в тъмните си стаи,
тя въздиша, бременна с икони.
На тамяна свежата омая.
Свещите, които сълзи ронят.

Църквицата е като момиче,
бременно, и плаче, и се смее.
Учи се да пази. Да обича.
И смъртта. И другото след нея.

Да е малка и да остарява.
Като звън в небето да се блъсне.
Да прощава и да се прощава.
Да благовести и да възкръсне.