Може ли конче да се ядоса?
Може ли мравка да бъде сърдита?
Спирам, задавам си тези въпроси,
и неусетно ядът ми отлита.
И, за момента, светът се подрежда.
Дъх си поемам, нагазвам в тревата.
Тропвам с копито. През сламка поглеждам –
колко далечни изглеждат нещата.
🙂
Имам твърдо намерение
всичко да ми е наред.
Дни със сиво оперение
люпят ситен слънчоглед.
Работата скърца жилаво,
без зехтин и без подправки.
С разширени вени лилави
охкат затлъстели мравки.
Паяци се зъбят тихо,
с нерви, виснали на косъм –
смятат, че им се усмихвам,
само за да ги ядосам.
Че бърборя и си пея,
и изказвам несъгласие,
само за да ги разсмея.
Честно казано, така си е.
Мравка – касоразбивачка
с инструменти тънки, фини,
с тирбушон и отварачка,
с чукове и бормашини
обикаля пресен орех,
мъчи се, с език изплезен,
иска дупка да отвори
и при ядката да влезе.
Тя професионалистка
е от най-висока класа.
В къщи мравчетата искат
орехов сладкиш на масата.
Тя потропва, тя почуква,
драска с тел, ръкави суче.
Нещо вътре се пропуква,
трясва орехът – отключен!
Една зелена чаша,
забравена на пикник,
ужасно се уплаши:
Тук няма как да свикна!
Полазиха я мравки,
когато си представи –
ще бъде подигравка
за гущери и крави.
Дъждът ще я налива
и слънце ще я пие,
а мишката плашлива
от бухал ще се крие
в зелената й шепа.
Но аз съм градска чаша!
Тревата й прошепна:
Не, ти си вече наша.
Светулки – нощна смяна,
допиха й кафето.
И чашата остана
самичка под небето.
(романтично-демоничен диалог, подправен с готически фатализъм)
Мария:
Синята мравка се готви за бала.
Четири часа откак не е яла.
Има си рокля, естествено – синя,
но от тревоги похапва за трима
и тази рокля – лазурно-небесна –
само за три дни й станала тесна.
Днес бях на посещение в училище, в нещо като кръжок за дечица, които пишат стихчета. Отивам аз. Те – 10-15, мънинки, розови, много сладки. Половината във втори клас, другата половина – в четвърти.
Мария Донева 