Днес бях на посещение в училище, в нещо като кръжок за дечица, които пишат стихчета. Отивам аз. Те – 10-15, мънинки, розови, много сладки. Половината във втори клас, другата половина – в четвърти.

И учителката започва да говори едно приповдигнато… И после ги пита:
– Кажете, деца, какво ни е събрало тук?
Те вдигат ръка.
Едно от тях става и с най-сериозно бабешко личице казва:
– Нас тук ни е събрала любовта към словото, любовта към поезията!
Говорят, все едно са на по 140 години. Всичките написали по едно стихотворение за пролетта, и почти всички римували „аз“ и „захлас“. И им викам:
– Абе ти тази дума ще я употребиш ли в нормалния си живот?!
И ги питам:
– Каква е мравката?
И те:
– Работлива.
– Каква още?
– Трудолюбива.
– И още?
– Много работлива.
И после изпраскахме заедно приказка за синята мравка Нели от 3б клас, която, като се раждала, баща й искал момченце и й накупил всичко синьо, и тя после станала топ-модел, обаче надебеляла, отишла в Париж, станала дизайнерка и подшушнала на Пикасо да рисува само в синьо…
Времето свърши, тръгваме си вече, и аз ги питам:
– Каква е мравката?
И те:
– Синя!