В една стара папка от червена мушама стоят прибрани снимки, кръщелни свидетелства, актове за раждане, ученически бележници… и разни вестници от време оно, в които пише по нещо за мен. Майка ми ги пази. Знаех си, че там би трябвало да стои едно интервю… Намерих го!

Много трепетно интервю, даже се смущавам да го чета.
Поставих си за цел да го намеря, защото исках да видя името на журналистката. Така. Подписано е от Нела Ивова.
Тя ме покани в дома си, за да направим интервюто, а когато си тръгвах, ми даде цял куп книги, които да прочета. Това беше първата ми среща с Иван Методиев, Александър Секулов, Георги Рупчев, Добромир Тонев и Калин Донков.
Може би „Нела Ивова” е псевдоним. Аз не познавам госпожа Ивова, но ето, сега й благодаря тук.

Поезията влиза в живота на хората през всичките им сетива, тя живее навсякъде и във всичко може да бъде открита. Стихотворенията са само една възможност за това, една сред многото, най-добрата.
Стихотворенията са чист концентрат поезия.

И ето, това ми е дала тази журналистка, счела е за нужно да ми даде да прочета книгите, когато бях на 14. Скоро трябваше да й ги върна, затова преписах почти целите книги в една дебела тетрадка, и много от стихотворенията научих наизуст, просто защото бяха много хубави. И до сега, 25 години по-късно, още ги зная.
Нела Ивова е била проницателна, засякла ме е точно.
Няма случайности, няма невинност. Всичко е осъзнато и преднамерено!

Тази вечер прочетох „Елегии и тържества” на Калин Донков. Първият том съдържа избрана поезия, вторият том – проза. Аз си купих поезията, как да не си я купя, това е стара любов, силна-силна.

Калин Донков пише поезия от десетилетия – първата му книга със стихове е издадена през 1970, а томчето с избрани стихове е скромно, направо тънко – само около 70 стихотворения. Мисля си за това, през колко ситно сито са прекарани, за да бъдат избрани само толкова и точно тези.

Съдба, като отмерваш свойте грамове,
наглеждай неспокойните везни:
такъв несръчен ангел е баща ми,
че без да иска ще ги наклони… („Ад”)

Тези стихове са свили гнездо в ума ми, там живеят и се обаждат тихо в хора от обичайни шумове, понякога дори не ги разпознавам, но зная, че ми влияят.
Зная ги, но събрани в едно книжно тяло, както ги четях концентрирано и стремително, те пак ме разтърсиха. Разплакаха ме с онази дълбока наслада от предусещаната свежест, чистота и успокоение, които единствено плачът и летният дъжд оставят.
Смешно е да коментирам тази поезия, все едно й давам оценка, смешно е. Затова говоря за своето преживяване на думите, за това, колко пламенно и дълбоко е то всеки път.
Точно сега имам болезнена нужда от красота, и я получих от „Елегии и тъжества”. Усещането за хлад върху пламналото ми лице. Сезоните, видени като за пръв път.

Някъде в света, от който идем,
някъде във черната земя,
едно стръкче, храбро и невидимо
стиска зеленикава кама. („Острие”)

Има едно за тапетите на есента, сега ще го намеря…

А днес отвеждат есента във старческия дом.
Отлепва дъжд тапетите й жълти и червени. („Днес”)

Прекрасни мъдри неочаквани финали, това е учебник по поставяне на край.

Но гръм начупва сетивата,
а все ми е едно, братлета,
дали е удар на съдбата,
дали е удар на сърцето… („Пастел”)

любимолюбимолюбимо

Там със две листа на раменете,
с две случайно паднали листа,
дядо ми се връща от полето
като генерал на есента… („Равновесие на чувствата”)

И задължителното

…Но аз тека между добро и зло!
И  със това им преча да се слеят… („Ничия вода”)

Непрежалимите загуби и острата радост, прозренията, епифаниите, хладното реалистично приемане на острата необходимост да живееш или да спреш… Съвременна класика в най-чист вид.
Задължителна книга, чест и необходимост за всяка библиотека.

Мелодия декември

Есента ни ограби. Есента ни остави без нищо.
Календарът предлага единствено здрач занапред.
И една самота – като облачно пусто летище.
Без да носим багаж. Без да имаме в джоба билет.

Безопасната жажда за музика тежко възкръсва.
Хоризонтът издишва презрителен сив неуют.
А в света, преизпълнен от близкото наше отсъствие,
равномерните перки на времето скърцат от студ.

От забравени лампи потича снегът вертикално.
Градовете примигват на хляба под погледа мек.
А една самота! Като нощна безлюдна чакалня.
И от всяко търпение сам се отрича човек.

На съдбата във подгъва няма зашита монета.
И щастливият случай отстъпва по свойте следи.
Да затегнем колана, душа – и да вървим на небето,
откъдето през лятото скочиха всички звезди …

Калин Донков