Кога се роди, кога порасна, училище завърши, че и рожден ден на всичкото отгоре!
Миналата година стана на 18, но не почувствах някаква рязка промяна.
А сега… 19. В сряда ги изпратиха от училище, един вид завършиха семестриално. Сега остават матурите, балът, държавните изпити по специалността… и пътят.
Това е едната мантра: Да стане, каквото той иска.
Имам още една: Светлината ми расте и се издига.
Да стане, каквото той иска.

От днес Иво е пълнолетен.
Вече всички вкъщи сме пълнолетни.
Ако на някой му се прииска да се чувства и да се държи като дете – може, но вече по свой избор и за определени неща, а не по силата на закона. Какво по-хубаво от това?
Вече мога да му предлагам да изяде десерта преди супата, и ако се съгласи, няма да съм виновна аз. Можем да гледаме някой филм до много късно, макар че сутринта е на училище. Мога да пропусна натякванията и досадното напомняне и ръчкане – лягай си, ставай, яж, облечи се – и то без грам чувство за вина.
Вече сме двама пълнолетни равноправни граждани на републиката.
Сега, след като стана пълнолетен, той не трябва да ми иска разрешение за това, което е намислил.
Може да чуе мнението ми и да се съобрази с него, ако прецени, че е правилно.
Може да ми разкаже за нещата, които му се случват, и да ме попита какво мисля за тях. И да ме изслуша, ако му казвам интересни работи.
Може да приеме съветите ми – не защото така трябва, а от уважение и обич.
Може да ги отхвърли, когато не му вършат работа.
Ей. Не се страхувай. (Това го казвам на себе си.) И досега си беше така. Нищо няма да се промени. Това е Иво. Просто днес има рожден ден. Какво си ревнала.

Честит рожден ден, мое мило детенце Иво!

Иво: „Сутрин като тичам на Аязмото, съм като Мойсей – тълпата се разделя на две, за да ми направи път.“

Събота е пазарен ден, а пазарът е основно социално събитие. Ще отидем след малко. Сега пия кафе, и дано то ми размрази гърлото, защото вече не ми е чак толкова забавно. Мрън.
Вчера ходихме на гости на Мария. Тя е много сладка, прилича на малко момиченце и на принцеса едновременно. Двете с кака седят на възглавници пред камината и си клюкарстват (в приятния смисъл на думата). Говорят си за рецепти – кокошката е най-вкусна, ако е хранена само с царевица. Обаче ако е домашна, трябва да престои повече в марината, защото е по-жилава. Слагаш я с гърдите надолу в една голяма тенджера 6 часа преди да я сготвиш, в марината от вода, половин чаша сол и една чаша захар, а след като я извадиш, напъхваш ръката си и леко отделяш кожата, и пъхаш под нея… Разбирам почти всичко, но повече ми харесва да се оставя на мелодията на думите. Милото ми гърло ме освобождава от задължението да участвам в разговора, почти заспивам от тежко преяждане с бонбони, баклава, трюфели, сушени плодове… вече не мога да поемам храна, затова ме изпращат с куп сладкиши за всички вкъщи.
По-малкият син на Мария е войник и тя ни показва снимки от клетвата му, и постоянно е на ръба да се разплаче.
Бягам от социални теми, но истината е, че подушвам страх и несигурност, някакво сурване към тъмнина. Сестра ми ми казва, че за едно семейство да имат син-войник е също толкова скъпо, както и да имат студент, защото всеки ден ги пускали в градски отпуск, за да не се налага да ги хранят, и  родителите трябва да осигурят пари за обяд и вечеря на децата си в чуждия град. Данъците върху горивата са толкова високи, че хората масово си купуват печки на дърва, в резултат въздухът в големите градове и толкова замърсен, че хората се задушават (през лятото се задушават, през зимата се задушават, абе… )
А следобед отидохме в Грива, то е близко селце, и там в планината строят една грамадна църква.
Красиво е. Още не е завършена, но може да се влезе (ако си момиче с панталони, препасваш си нещо като пола) За пръв път виждам икони, изрисувани върху метални плочи. Не снимах вътре. Подът е покрит с разкошни мраморни мозайки. На една от иконите Петър и Павел са изобразени в озадачаваща прегръдка. С Иво се спогледахме и застанахме в същата поза, а после се махнахме, преди и двамата да сме казали нещо неуместно.
Отвън, от двете страни на входа, има мозаечни икони на Богородица с бебето и на Христос.
Стана ми много мъчно.
Това са семейни дела. Ето я млада и красива с нейното детенце. Ето го детенцето, пораснало висок хубав мъж с книга в ръка. А после влизаш в църквата и разбираш какво е станало с него.
Може да схващам примитивно-битово историята. И може това да е пътят (и истината, и животът).
Ама на мен си ми е мъчно. Пък.
Добавям и снимки на лимоните в магазина на Аргир, против скорбут. И една елхичка.

Иво ми носи чашата и ми казва:
– Направих ти чай, но недей да го гушваш.
– Какъв чай си ми направил?!
– Букет.

Влиза в стаята и ми казва със строг глас:
– Да знаеш, че тази синята тениска ще я нося, но само защото на гърба й има стихотворение от Христо Ботев!

Това моето дете ли е?!?

Иво ми звъни по телефона:
– Мамо, боли ме гърлото, след училище ще мина през личния лекар.
– Еехх… на мен ми трябва едно направление от него, но няма да може ти да ми го вземеш…
– Защо?
– Абе не става.
– Да не е за гинеколог?
– Да. Не върви ти да отидеш при доктора и да му кажеш – добър ден, дайте ми едно направление за гинеколог.
Иво мисли 5 секунди и намира решение:
– Нищо де, аз ще кажа, че е за един мой приятел.

На тази снимка се вижда как чакам Иво:

Чакам го, макар че той е вътре в мен.

Мисля за него, говоря му, дори да не ме чува, мечтая си за бъдещето му, вслушвам се в него, тревожа се, вълнувам се и го обичам с цялото си сърце.

Той се роди около 6 месеца след деня, в който е направена снимката, и точно преди 17 години,

а аз продължавам да правя всичко това и продължавам да се чувствам точно така.

Честит рожден ден, Ивенце!

Иво ме буди към два през нощта.
– Мамо… Разкажи ми за модернизма.
– Защо?
– Не мога да заспя.
– И?
– Като ми говориш скучни работи, може да ми се приспи…

Моят млад син спа до 11, а сега гледа анимация.

– Иво! Хайде бе, мамо, след един час трябва да тръгваш, вземи да прочетеш нещо, погледни си уроците… Нали трябва да се подготвиш за училище!

– Аз се подготвям. Психически.

…

Прибирам се късно снощи от път, а на монитора ме чака инструкция.

Имало едно време една съвсем, съвсем мъничка бубулинчица. Тя имала четири мънички краченца и на всяко краче – по едно малко чехълче. Бубулината била цялата кристална, ама не от стъкло-кристална, а жива-кристална. Тя била толкова красива, че принцът като я погледнал – и не можал да си отвори очите. Тогава те се оженили и били толкова щастливи, че целият град станал кристален, а също и конете.

1999 г.