Професия – чудо.
Чертаеш си едни неща на компютъра, а после отиваш и виждаш, че са се превърнали в сграда. Сигурно е страхотно чувството, че имаш принос за такова нещо.
Иво до Диаманта.
Вярно, че напоследък не пиша тук. Аз и не говоря, с тази ангина, дето ми трови живота от известно време. Може пък да пропиша. Имам някои започнати неща.
В момента повече гледам, даже не е сигурно дали мисля. Каквото си искам, това гледам. Каквото си обичам.
Докато бързах за първата среща днес, Иво ми звънна:
– Какво правиш, мой?
– Отивам да пия кафенце и после може да отида на кино. Ти?
– Отивам да обядвам и после пак на работа.
– Маме? Знаеш ли какво? Днес ти си възрастният, а аз съм дете, и то във ваканция!
– Еми кой както си го нареди, мой. Браво на тебе.
❤
Имах премиера в София. Иво и Поли ме заведоха на концерт.
Видях приятели, на спокойствие и без да бързам, както си мечтаех от месеци.
Разхождах се. Прегръщах се.
Подписвах книги и рисувах зайци. Приспивах детенце.
Купих си пуловер с лос и пръстен с розов камък.
Гостувах на Кармен Манукян. Имам само пет снимки от самата премиера (взех ги от фейсбук), но пък си напълних фотоапарата с мигове. И още, ето – запис от предаването на Кармен.
София ми топли гърба и ми лежи на сърцето.
Ето, вече я държа в ръка.
Оставих я на коленете си, за да напиша няколко думи.
Много ми е радостно и благодарно. В следната хронология:
На добрите приятели, които ме окуражиха да си събера книжка с разкази, за всички похвали и оплаквания – взети са под внимание и са отразени.
На Иво, че ми направи корица и съдържателен разделител, с цялото съдържание, изписано върху него.
На Марин Бодаков, че прочете разказите внимателно и грижовно, вслуша се в тях и ги чу. И че току що ми писа: „Нашето гардже е най-хубавото.“
На госпожа Божана Апостолова, защото не се замисли, преди да каже „Да“.
На Станислава Станоева, че ми коригира грешките и ми нанесе и най-закъснелите поправки.
На Елка Стоянова, която остави настрана властването над Вселената, за да напише най-топлите и щедри думи за тая книжка, и с късмет да тръгне тя по пътя си.
На Гери, Яна и Зоре, че посрещат книгата и ще я подават със собствените си ръце в ръцете на читателя.
Вие сте много, много важни хора.
Иво я направи.
Иво нали си е тук, а тези дни на гости ни дойде Нико, едното ми племенниче – представете си колко съм щастлива. Имах пътувания и в това до Варна Иво и Нико дойдоха с мен.
Море, слънце, бира, риба и премиера на „Тримата мускетари“. Момчетата ми подариха рози. Запознах се с приятелка, с която не се бяхме виждали. Чух си песните и спектакълът надмина всичките ми очаквания, а като гледах, че на децата ми им харесва, едва не полетях в небето от радост като онези крила в Шкорпиловци.
Човек трябва да има наистина голямо сърце, за да побере всички радости, с които животът е изобилен.
Днес детето ми става на 22 години.
Вие плачете ли на празници?
Аз плача повече, когато го посрещам на летището, отколкото когато го изпращам. Още от предишния ден започвам.
Нетърпение!
То ако е въпрос, започнах да го раждам още през декември 1994 и едва устисках до 16 май 1995. Много го исках, много го очаквах. Лежах най-дълго в Майчин дом и лекар ми беше доктор Правда Попиванова. Дето се вика, аз съм го излежала това дете предварително, сега имам право безнаказано да
Какво право, какво безнаказано. Толкова много го обичам.
Бил е например ето такъв:
Толкова е топло и уютно при Кармен!
Довечера ще мога да чуя как сме разговаряли.
Не искам да забравя тази вечер.
Благодаря!
❤
Новата книга скоро ще се материализира, хартиена, отпечатана, за разлистване, четене и прегръщане.
Когато това стане, тя ще изглежда така:
Майсторът на тази корица е Иво Йорданов.
Любовта идва.
Моето всичко днес има рожден ден.
За пръв път е далеч от мен на рождения си ден, но въпреки това ми е толкова празнично, че не мога да спра да пея весели песни и да подскачам.
Даже този рожден ден ще му е 26 часа, защото започна по българско време, а ще завърши по шотландско.
Иво е най-щастливото, най-хубавото, всичко хубаво.
Искам той да има прекрасен живот. Искам да работи, каквото обича, и да има много успехи. Да живее сред здраве, радост и безкрайна споделена любов.
Припомних си нещо, което казах преди няколко негови рождени дни. Усещам го много силно (плюс тръпката заради самолета), затова ще го повторя пак.
На тази снимка се вижда как чакам Иво:
Чакам го, макар че той е вътре в мен.
Мисля за него, говоря му, дори да не ме чува, мечтая си за бъдещето му, вслушвам се в него, тревожа се, вълнувам се и го обичам с цялото си сърце.
Той се роди около 6 месеца след деня, в който е направена снимката, преди доста години,
а аз продължавам да правя всичко това и продължавам да се чувствам точно така.
Честит рожден ден, Ивенце!
Гледам, че напоследък всеки ден 20-30 човека прочитат съчинението ми за „Странник” на Ботев, и си викам, защо ли не ви разкажа тъжната му история?
Тя е история от типа „след време ще си спомняме за това и ще се смеем”, а от нея могат да се изтеглят и поуки, така че ето я.
Аз не обичам да съм госпожа по литература, но самата литература много ми допада и заниманията с нея понякога ми липсват. Всъщност много ми харесва да разсъждавам за някое стихотворение или разказ и да се опитам да изразя с думи какво точно съм усетила и какво ми е казал текстът. Затова все ми се е искало да помагам на Иво, подпитвах го на кой автор са в училище, има ли нещо за писане… Ама той – железен, все няма нужда от помощ.
Един-два пъти да ме е питал за нещо през всичките години в гимназията. Обаче третия път…
Госпожата им даваше заглавия и нещо като списък с въпроси, на които да отговорят – история на създаването, прочит на заглавието, композиция, изразни средства, тия неща. И ето го младия Иво, един ден идва и ми казва – имам да говоря за „Странник” на Ботев, по този ред.
– Дай на мен, дай на мен! – викам аз. – Само да го прочета, че не съм го чела от 20 години, и заедно да отговорим. А? А? А?
– Добре, прочети си го и дай да видим какво ще го правим това стихотворение.
Прочетох го аз няколко пъти, и като ми надойдоха едни мисли в ума! Историята на написването не я знам, но изказах някакви предположения, като съдя от годината… и после се развихрих да откривам смисли и подтекст, и вълнения, сърцето ми се разтуптя силно (и в момента, докато си го мисля, пак). Разказвах и обяснявах поне един час, докато Иво се омаломощи само от слушането, загуби вяра в себе си, забрави каквото знаеше и мислеше, обезсили се и ми вика:
– Това май ще трябва да си го запиша някъде…
– Недей! Аз ще ти направя едно планче бе, маме, само с по една дума или изречение по всеки въпрос, колко му е, даже много ще ми хареса, искаш ли, може ли, абе аз започвам. Стой така, ей сега съм готова! – и се метнах да пиша.
Ама толкова да ми беше приятно! И защо да се лишавам от удоволствието? Гледах да се въздържам, нали, да звучи малко от малко убедително, че е писано от учениче, и да не е прекалено дълго… По едно време гледам – то станало прекалено дълго. И спрях.
Де да бях спряла…
Дадох го на Иво, той го прочете внимателно, обсъдихме някои неща, някои по-изкелиферчени думи, той си го конспектира. Това – във вторник.
В петък трябва да го изпитат и да му видят възгледите за „Странник”. Звъни ми телефонът в тъмни зори, към десет сутринта, и Иво с отпаднал глас ме пита:
– Ти публикувала ли си някъде това, дето го писа за Ботев?
– Да бе, маме! – бодро казвам аз. – В блога. После с Богдан даже си обсъждахме дали наистина е сатира или не е, изобщо това със жанра…
– Значи наистина си го направила. – каза Иво и затвори, преди да го питам защо не е в час и какво иска да каже.
Пък то какво станало. След целия труд и време, което отделихме на тъпото съчинение, дошло време да ги изпитат. И какво мислите? Момчето преди Иво прочело на глас Ивовото домашно.
Но Иво все още ме обича. Ако искате да знаете!
❤
Мария Донева 