Някои неща човек ги разказва с лакомия.

Просто няма търпение да изговори думите. Бърза за следващите, иска и тях да подържи за малко в устата си.

И разказва на големи хапки, и пропуска важни моменти, и ръси трохи от истории.

С пет думи – нищо не му се разбира.

Извод – и в разказването на истории е важно въздържанието!

Снимчицата е от тук.

– Твоите стихотворения не стават за четене на тържества.

– Защо?!

– Защото всичките ти стихотворения се разхождат по голо дупе. Само с по една моряшка фанелка отгоре!

Човек се обръща към поезията в тези периоди от живота си, когато се чувства слаб и оголен към света.
На малките деца им казват стихчета и залъгалки, за да ги успокоят, приспят, да ги нахранят по-лесно или да ги накарат да се усмихнат.
После, масово, през пубертета се случва четене и писане на поезия, главно любовна, главно трагична.
И по-късно, във всички възрасти, стиховете сами се събират да кръжат в ума на влюбения човек.
Когато почине близък, отново стиховете идват някак на място. И най-нелитературните хора, дори – най-вече те, слагат на некролозите стихове – такива, които изразяват чувствата им и отговарят на представите им що е поезия.

Според мен това означава, че поезията служи на безпомощния и беззащитен човек, за да му помогне и да го защити.
Когато се съвземе, той може и без поезия.

Аз винаги не мога без стихотворения. Всеки ден не мога.

Открих преди време, че съществува само един глагол в българския език, който няма форма за повелително наклонение – мога.
Не е възможно да се заповяда – Можи!

Аз съм винаги беззащитна, и нека да е така.

Неотдавна един господин ме пита:
– А вие пишете ли любовна лирика?
Викам му – Случва се, да.
– Къде мога да я прочета?
– В книгите ми, в нета…
– Аз всичко прочетох, ама, да прощавате, то е писано като за малки деца. Истинска любовна лирика нямате ли?