„Моето момченце спинка…“
Камелия Кондова
Моето момче се сърди
и не иска да вечеря.
Залъците хляб са твърди.
Яденето е от вчера.
Моето момче не помни,
спомня си и пак забравя.
Страховете са огромни,
чупят ключове и брави.
Моето момче не иска
да се мъчи със пижама.
И пантофите му стискат.
Вика. Майка му я няма.
Моето момче е гневно,
плаче, после иска сладко.
Смешно, галено, враждебно,
счупено войниче. Татко.
Уморена съм като кон. Като куче. Като смазана буболечка.
Уморена съм колкото всички звезди от Млечния път.
Като Голямата, Малката и още две средни мечки,
и като бързолетите, които не кацат, за да поспят.
Аз съм на автопилот, дишам насрещния вятър,
и дано да кимам при разговор на сравнително подходящи места.
Гледам се отвисоко как пъпля с усилие по земята
и вдигам изпуснати жълти стотинки, защото блестят.
Същевременно идват някакви грижи за справяне,
планински вериги от грижи, разделени с по една запетайка.
Уморена съм като вол. Като човек. Като до смърт.
Уморена съм като дете без майка.
Изглеждам точно както трябва.
Щом змей намисли да ме грабва,
с мен доста ще се поозори
с пет (надесет) кила отгоре.
С две думи: сбъркал би адреса.
Добре, до вчера бях принцеса,
миниатюрна, миловидна,
а вече отдалеч съм видна.
Изобщо, вече съм на плюс.
Мъже, които имат вкус,
промяната ще оценят.
Не ми е зор да ме спасят,
аз се спасявам… ако искам.
Поискам ли, избирам риска.
Решавам си по своя воля.
Когато трябва, знам да моля,
да търся помощ, или не.
Наясно съм с това поне:
макар не точно хубавица,
по стаж и опит съм кралица.
Позор ли е или слава?
Не пита, който не знае.
Един лети във земята,
друг в облаците дълбае.
Да не е врътнал компасът?
Къде са ляво и дясно?
Все нещо ги донагласят
и май не е много ясно.
И аз къде се намирам,
къде си водя детето…
През пет минути се спирам
и преоткривам небето.
„Искам да защитя правото да си тъжен.“
Станка Пенчева
Искам да защитя правото да си весел.
Обичта и тревогата за света са се смесили
и усещаш по себе си, ако някой друг страда,
ако нещо обичано без причина пропада…
Но било въздухарско да се радваш, че дишаш,
да се сгряваш от слънцето и цветя да миришеш,
все едно че бедите днес са ти безразлични,
все едно, че провалите не са твои и лични.
Има зло, но за мене да се смееш е смелост.
Да преглътнеш горчилката е въпрос и на зрелост.
Сладостта ти е важна. Да си ведър и нежен.
Да си светъл, когато мракът е неизбежен.
Не е нужно да бъдем черни като гробари.
Има как да сме млади и когато сме стари.
Имаме си усмивка. Кой ще ни я открадне?
Щом светът е накриво, ще подпрем да не падне.
През тази година много четох и писах.
КНИГИ
През пролетта излезе „Писмото на мравката“ с приказните рисунки на Елена Панайотова. За идната пролет готвим нова книга заедно.
⭐️
Превеждах книги.
Особено интересно ми беше да работя по превода на романа „Когато Хитлер открадна розовия заек“ от Джудит Кер; вероятно ще излезе през 2025.
Писах за книги.
Навърших три, започнах четвърта година, откакто водя литературната рубрика на „Сега“. Според отметките в Гудрийдс съм прочела към 180 книги, но в това число не влизат онези, които все още не са издадени. И като се има предвид, че реша ли да редактирам книга, това означава, че ще я чета и препрочитам Х пъти, обикновено докато авторът не се умори от предложения, доизпипване и шлифовка, числото би трябвало да порасне още.
Преди съм си мислила, че онези, които казват, че са прочели десетки или стотици книги за година, или лъжат, или четат механично, повърхностно и само похабяват книгите. Сега вече знам, че ако човек чете всеки ден по 8 – 10 – 12 часа, пълноценното четене е съвсем възможно; просто мозъкът ти така заработва.
За „Сега“ се събраха 99 статии от около 40 различни издателства.
Продължих да представям по една книга седмично и в предаването „Флашмоб“ на Радио Стара Загора. Голяма част от тези представяния могат да се чуят ТУК.
Имах срещи с читатели.
Те бяха буквално безброй. Имаше дни с по 3-4 срещи една след друга, няколко поредни седмици с по над десет. В Стара Загора, Стралджа, София, Бургас, Пловдив, Самоков, Труд, Преславен, Старозагорски минерални бани, Рила, Хасково, Шумен, Брюксел, Ямбол, Нова Загора, Казанлък, Царево; сигурно забравям нещо. Последната среща за годината – в Братя Даскалови.
Имаше периоди, в които приех прекалено много покани и накрая не се чувствах добре, а изприказвана и с паднали батерии. Ще се опитам да не правя повече така.
Преглеждам календара, за да видя къде съм била, и всяка среща ми изплува пред очите (добре де, някои седмици буквално ми се сливат).
Но непременно трябва да спомена вечерта в Ямбол, с младите и още по-младите актьори, които ме накараха да се почувствам толкова обичана и разбрана, че част от това чувство си ми остана вградено завинаги. Любов за София Карастоянова!
Ами Бургас! Библиотеката в Бургас, Антон Димитров води срещата и всички бяха толкова мили. Момент! Ами премиерата на „Писмото на мравката“ в операта в Стара Загора! Оооооо… И в Халите в София. В Стралджа колко хубав разговор стана, и разбира се, в Самоков. А казанлъшката лавандула и в момента се спуква да цъфти.
Сърцето ми бумти в момента като печка „циганска любов“.
Я малко снимки, да си поотдъхна.
⭐️
Подписах договор с Литературна агенция „София“ и вече имам агент, който да ме представлява зад граница. Агент Гергана Панчева!
Бях част от журито на Фестивала за самодейни театри за възрастни в Нова Загора.
Участвах във втория салон на книгата във Флоренция, в панаири и алеи на книгата, в представяния на книги на любими автори; в конкурса „Веселин Ханчев“
Какво друго? В Държавна опера Стара Загора направихме концерта „В света на операта“ заедно с най-чудесните млади оперни солисти и представихме този концерт много пъти, изгубих им бройката, на нашата сцена и в НМА „Проф. Панчо Владигеров“. А пък Константин Владигеров се вдъхнови от едно мое стихотворение и написа песен по него. А?
Наистина ли нямам нито една снимка от концертите? Имам една.
⭐️
Получих награда от Столична библиотека в началото на годината. В края й „Боядисвам в бяло лятото“ беше в дългия списък за наградата „Перото“, „Писмото на мравката“ стигна до най-късия списък. Не е лошо.
⭐️
В личен план
Тук сме. Децата си живеят, даже имаме ново бебе в семейството. Имаме си и кемпер и това е буквално и реално да живееш вътре в мечтата си и да пътуваш по света, носен от нея.
⭐️
Участвах, правих, писах, пътувах и наистина се старах с цялото си сърце.
Благодаря.
⭐️⭐️⭐️⭐️⭐️
И по-точно, книги в мой превод, които излязоха през 24.
Има още, които ще бъдат отпечатани догодина, и аз си ги чакам с нетърпелива любов.
Но като си погледнах папката с корици… от хубави – по-хубави, нали?
Общо 20 заглавия, от тях 19 от английски и 1 от италиански;
3 в проза и 17 в стихове,
за 6 различни издателства,
всички – за деца.
Лебеди мои!
Някакъв вирус ме тресна и просто ме срути.
Кихам на серии: 200 за 10 минути.
Шум във ушите – не се хваща радиостанция.
Над 300 лева за хапове (няма гаранция).
Селски илачи, запарки, разтривки, компреси.
С грах се доказвали някакви прости принцеси…
Мен един вирус невидим, пет наномикрона,
ме е разбил… Аз кипя като чай на котлона.
Аз се топя и в чаршафите бавно попивам.
Все се е случвало и по-преди да настивам…
Ама такава мизерия… Месец ще стане
Гадния вирус друг вирус дано да го хване,
и да се сборят, и да се пребият взаимно…
Стига ми толкоз „Грипът и жената интимно“!
Малкият дявол пристига, умерено нервен,
и се заема със своите дневни задачи.
Думи подхвърля. Показва ми знаци неверни.
Точно когато не трябва, ме кара да плача.
Малкия дявол си има амбиции скромни,
а и защо му е чак пък да се преработва.
Само държи да е сигурен, че ще го помня.
За да му бъда цял ден под ръка, ме закотвя.
Праща ми болка, с която приведена ходя.
Радост с голяма надценка, подадена скришом.
Малкият дявол по криви пътеки ме води.
Великодушно все пак ме оставя да дишам.
Може би не е доучил и изпити взима –
слаб, нескопосан, той в нищо не стига до края.
Може и ангелска жилка във него да има
и да ме пази от зло, за което не зная.
Възрастта ми ми се подиграва.
Тялото не ще да поумнява,
а пък остарява неприкрито.
Ходи в много пластове обвито,
ту му е студено, ту горещо –
и не смей да коментираш нещо!
В мен клокочат бяс и чиста злоба.
Вижда ми се тесен гардероба –
писах го нарочно с кратък член!
И не ме поправяй! Не и мен!
Коля, беся, дразня се, римувам,
хич не мисля и да се преструвам,
криво ми е всичко – и природата,
хората, традицията, модата,
с равна сила – лятото и зимата,
мразя гравитацията, климата…
Ясно ми е, че се жалвам жалко.
Моля, изтърпи ме още малко!
Аз имам още много да раста
и още много книги да чета,
да казвам глупости, да съжалявам,
да се науча да се извинявам,
да бъркам имена, да гладя дрехи,
да имам в нещо някакви успехи,
да ме боли и после да минава,
и хоризонтът да се приближава,
да ми е тъжно, чак непоносимо,
да срещна нещо ново и любимо,
да си намирам лъскави стотинки,
по пръстите ми да пълзят калинки,
да се старая да се движа плавно,
да правя същото, но все по-бавно,
да се страхувам, да се впечатлявам,
да се прибирам, пак да заминавам,
да се изплъзвам и да се разплитам,
да се вглъбявам, после да отлитам,
небето ми е вече до колене,
добре съм си. Не ме мислете мене.
Съпротивлявам се на чувството, че смисълът се похабява.
Че е преправян и изкуствен, че некрасиво остарява.
Че няма „с“ и няма „мисъл“, че е разпръснат като лего
и както щъкаме залисани, настъпваме трохи от него.
И цялото ни неразбиране, усещането, че сме смешни,
че търсим и не се намираме, и че се мъчим безуспешно
е все от този недоимък на плътна, пълноценна вяра.
С каквото по наследство имаме, убого, някак, да изкараме…
Но трябва да намеря нов, да изкопая от земята,
от гняв, от радост, от любов, от същината на нещата,
в брашно, в озон, в хемоглобин, в писмо, което с дъх си писал
обикновен, необходим, като свещица трепкащ
смисъл.
Днес всичко е различно. Къщата
съвсем не се усеща същата.
Различни миризми и вкусове.
Последните вторични трусове
затихват. Уж сме оцелели,
но външно и привидно цели.
Година мина, почна втора.
Когато срещам нови хора,
улавям се, че се старая
да съм добра, защото зная,
че вече майка ми я няма,
че който не познава мама,
ще си представя тя каква е
по мен, като ме опознае.
Най-после с времето разбрах,
по нас ще съдят и за тях.
А после, след не много време,
по моето дете – за мене.
Отлагам, има време!
Сега не ми се страда.
Връстниците ми знаят,
че аз съм още млада.
Да, те са ми свидетели,
че още съм наивна
и капчица внимание
ми стига, за да живна.
Че аз съм даже малка,
едно фъстъче сладко,
и вчера се излюпих –
ако попиташ татко.
Пък имало промени…
Е, нека, за добро е.
Това, което имам,
е съвършено мое.
Синът ми ме съветва
и често ме поправя.
Каквото искам помня,
каквото мога правя.
И хич не ми се страда,
че наближавал краят.
Нали съм още млада –
връстниците ми знаят.
На 8 април от 17,30 часа в библиотеката.
Ето ТУК е връзката към събитието във Фейсбук.
Миналия път, когато бях в Самоков, не усетих кога са минали цели два часа. И беше толкова хубаво, че имах чувство, че съм сънувала. Нямам търпение пак да се видим!
Мария Донева 